Определение № 574 от 24.02.2025 г. на ВКС по т. д. № 1555/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на С. Ц. Д. от [населено място] - чрез процесуален пълномощник, срещу постановеното от Окръжен съд - Варна решение № 459 от 25.04.2024 г. по в. гр. д. № 227/2024 г. в частта, с която след частична отмяна на решение № 3917 от 01.12.2023 г. по гр. д. № 5427/2023 г. на Районен съд - Варна е отхвърлен предявеният от С. Д. против „Дженерали Застраховане“ АД иск с правно основание чл.405 КЗ за заплащане на сумата 7 742.38 лв., представляваща разлика между дължимото застрахователно обезщетение в размер на 1 438.39 лв. за вреди по лек автомобил „Мерцедес МЛ 305“ с рег. [рег.номер на МПС], настъпили на 22.11.2022 г. и изразяващи се в увреждане на предна и задна десни врати, и претендираните 9 180.77 лв. В касационната жалба се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради необоснованост и нарушение на материалния закон - чл.386, ал.2 вр. чл.400, ал.2 КЗ. По съображения в жалбата се иска отмяна на решението и уважаване на иска за цялата претендирана сума, ведно с разноските. Допускането на касационно обжалване се поддържа с твърдения, че въззивният съд се е произнесъл в решението си по материалноправни въпроси, решени в противоречие с практиката на ВКС, което „съставлява основание по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на решението до касационен контрол“, а именно: „ 1. В условията на имуществено застраховане „Каско на МПС“ за определяне на застрахователно обезщетение за възстановителна стойност на автомобила съгл. чл.400, ал.2 КЗ следва ли възстановяването на имуществото да се извърши с ново от същия вид и качество, без прилагане на обезценка, или следва да се извърши с влагане на части втора употреба; 2. При определяне на застрахователно обезщетение с използване на части втора употреба следва ли да се извърши оглед и тест за функционалността и годността на тези части втора употреба или е достатъчно същите да се намерят в сайтове за продажба на части втора употреба“. За обосноваване на допълнителната предпоставка по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК са посочени следните решения на ВКС: Решение № 6/02.02.2011 г. по т. д. № 293/2011 г. на І т. о., решение № 206/03.09.2013 г. по т. д. № 107/2011 г. на ІІ т. о., решение № 79/02.07.2009 г. по т. д. № 156/2009 г. на І т. о., решение № 235/27.12.2013 г. по т. д. № 1586/2013 г. на ІІ т. о., решение № 115/09.07.2009 г. по т. д. № 627/2008 г. на ІІ т. о., определение № 156/27.03.2015 г. по т. д. № 1667/2014 г. на ІІ т. о., и определение № 105/24.02.2019 г. по т. д. № 1280/2019 г. на ІІ т. о. Като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване е посочена очевидна неправилност на решението - чл.280, ал.2, прдл.3 ГПК. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е подаден отговор от ответника по касация „Дженерали застраховане“ АД, в който е изразено становище за недопускане на обжалваното решение до касационен контрол и за неоснователност на касационната жалба. С отговора е поискано присъждане на юрисконсултско възнаграждение по чл.78, ал.8 ГПК. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното: Касационната жалба е допустима - подадена е от надлежна страна в срока по чл. 283 ГПК срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване (чл.113 ГПК вр. чл.280, ал.3, т.1 ГПК). За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е съобразил безспорните по делото факти, че страните са обвързани от валидно сключен договор за застраховка „Каско“, клауза „Пълно каско“, обективиран в полица № 0312220340032360/20.10.2022 г., с който е застрахован собствен на ищеца лек автомобил „Мерцедес МЛ 350“ с рег. [рег.номер на МПС] за времето от 20.10.2022 г. до 19.10.2022 г. В периода на действие на договора е настъпило застрахователно събитие, при което са причинени увреждания по предната и дясната врати на застрахования автомобил. По повод отправено искане ответникът - застраховател е изплатил на ищеца застрахователно обезщетение за вредите в размер на 785.61 лв., с което ищецът е изразил несъгласие. Въззивният съд е констатирал, че спорът във въззивното производство е концентриран върху действително дължимия размер на застрахователното обезщетение. Според заключението на назначената в първоинстанционното производство автотехническа експертиза, своевременно оспорено от ответника, изчислената по средни пазарни цени стойност за отстраняване на уврежданията по застрахования автомобил е 9 966.38 лв. Повторната разширена автотехническа експертиза, назначена от въззивния съд на основание чл.266, ал.3 ГПК, е депозирала заключение, в което необходимата възстановителна стойност е определена в диапазона от 1 870 лв. до 2 578 лв. или средна стойност 2 224 лв. Предложената стойност е базирана на реални оферти от сервиз за подмяна на увредените детайли с алтернативни, т. е. врати от друг разкомплектован автомобил, но нови за увредения, които са с идентични характеристики, защото са произведени в същия завод, и са били подложени на съизмерима експлоатация като време и работен процес. Вещите лица са посочили, че с оглед спецификата на повредените детайли ремонтът на автомобила (със застрахователна стойност 16 400 лв.) чрез замяна на увредените врати с нови от разкомплектован автомобил, но с проверено от съответния сервиз качество, ще е най - бърз и рентабилен, като се отчетат особеностите на повредените детайли. След преценка на двете заключения въззивният съд е направил извод, че следва да кредитира заключението на повторната експертиза, което е по-задълбочено и обосновано и за разлика от другото заключение изследва и възможността за ремонт на повредените детайли чрез използване на алтернативни части, но с проверено качество и с идентични характеристики. При така възприетото разрешение въззивният съд се е произнесъл, че действителната сума, необходима за възстановяване на застрахования автомобил в състоянието от преди увреждането с включване на всички присъщи разходи за доставка, монтаж и др. без прилагане на обезценка, възлиза на 2 224 лв., в какъвто размер се дължи обезщетение от застрахователя съгласно чл.386, ал.2 КЗ. След отчитане на доброволно изплатените от ответника 785.16 лв. предявеният иск е преценен като основателен до размер на сумата 1 438 лв. и след частична отмяна на първоинстанционното решение е отхвърлен за разликата над тази сума до претендираните с исковата молба 9 180.77 лв. Настоящият състав на ВКС намира, че не са осъществени поддържаните основания за допускане на касационно обжалване на постановеното от Окръжен съд - Варна въззивно решение. Поставените в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК въпроси, с които касаторът е обосновал приложното поле на касационното обжалване, не отговарят на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК - да са от значение за формиране на решаващите правни изводи на въззивния съд, обусловили изхода по делото. По начина, по който са зададени, въпросите изразяват несъгласието на касатора с възприетата от въззивния съд възстановителна стойност на увредения застрахован автомобил, с която е съизмерено прецененото като дължимо застрахователно обезщетение. Изводът на въззивния съд относно размера на дължимото обезщетение е основан на кредитираното от съда експертно заключение, в което сумата, необходима за възстановяване на автомобила в състоянието от преди увреждането, е изчислена съобразно най-рентабилния според вещите лица начин за отстраняване на повредите. Поставените от касатора въпроси съдържат оспорване на правилността на този извод, поради което и с оглед разясненията в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС не могат да послужат като общо основание за допускане на обжалваното решение до касационен контрол. Дори условно да се приеме, че въпросите имат характер на правни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, по отношение на тях не е доказана допълнителната предпоставка, специфична за основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. В представените от касатора решения по чл.290 ГПК е обективирана практика на ВКС, актуална и при действащия Кодекс за застраховането с оглед аналогичните разпоредби на чл.386 и чл.400 КЗ, според която застрахователното обезщетение при имуществена застраховка се определя в рамките на застрахователната сума, съобразно доказания размер на претърпяната вследствие на застрахователното събитие вреда, който не може да надхвърля действителната стойност на увреденото имущество, изчислена по пазарната му стойност; При изчисляване на размера на обезщетението не следва да се прилага коефициент на овехтяване, тъй като последният е инкорпориран в самата застрахователна стойност. Въззивното решение не е постановено в противоречие с практиката на ВКС, доколкото въззивният съд не е приел, че размерът на дължимото от застрахователното дружество - ответник застрахователно обезщетение следва да се изчисли с прилагане на коефициент за обезценка. В мотивите към решението, обосновавайки преценката си за размера на обезщетението, въззивният съд е посочил, че определеното от него обезщетение удовлетворява изискването на чл.386, ал.2 КЗ - да е равно на действително претърпените вреди към деня на настъпване на застрахователното събитие, респ. да съответства на сумата, необходима за възстановяване на имуществото в същия вид, без прилагане на обезценка. Даденото правно разрешение на релевантния за изхода на спора въпрос - как следва да се определи необходимата за възстановяване на увредения автомобил стойност, кореспондира с посочената от касатора практика на ВКС, поради което няма основание въззивното решение да се допуска до касационно обжалване в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Дали изводът на въззивния съд, че определеният размер на обезщетението съответства на действителната възстановителна стойност на увредената вещ без прилагане на обезценка е обоснован, е въпрос на правилност на решението. Цитираните в изложението определения на ВКС са постановени в производство по чл.288 ГПК и не формират практика на ВКС по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, поради което не следва да се обсъждат при преценката за наличие на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Позоваването на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК е бланкетно и с оглед на това касационната инстанция не дължи произнасяне по него. Неоснователно е искането на касатора за допускане на касационно обжалване поради очевидна неправилност на въззивното решение - чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. В касационната жалба и в изложението към нея няма доводи, които да насочват към уредената в чл.280, ал.2, предл.3 ГПК квалифицирана форма на неправилност на постановените от въззивните съдилища решения. Въз основа на мотивите към обжалваното решение съставът на ВКС не констатира постановяване на решението при видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален, както и явна необоснованост на решаващите изводи на въззивния съд по съществото на спора. Доводите на касатора за неправилно приложение на разпоредбите на чл.386, ал.2 вр. чл.400, ал.2 КЗ и за необоснованост на изводите на съда относно действителната стойност, необходима за възстановяване на увредения автомобил, са относими към основанията за касационно обжалване по чл.281, т.3 ГПК. Поради това те подлежат на преценка само по реда на чл.290 ГПК в случай на допуснато касационно обжалване, но не могат да бъдат подведени под предвиденото в чл.280, ал.2, предл.3 ГПК самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване. По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на решението по в. гр. д. № 227/2024 г. на Окръжен съд - Варна. В зависимост от изхода на производството по чл.288 ГПК касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответника по касация юрисконсултско възнаграждение по чл.288 ГПК в размер на сумата 150 лв. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,