Определение № 4364 от 29.09.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4889/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. №92228/23.08.2024г. на Г. А. и Г. А., чрез адв. Г. срещу решение №4252/12.07.2024г. по гр. д. №9948/2023г. на Софийския градски съд, с което е потвърдено решение №20090625/14.05.2023г. по гр. д. №14886/2018г. на Софийския районен съд в частта, с която са уважени предявените от Л. Ст. П. против Г. Н. А. и Г. Ал. А. искове с правно основание чл.31, ал.2 ЗС за солидарното осъждане на ответниците да заплатят сумата от 15 428,94 лв., представляваща обезщетение за лишаването на ищцата от ползването на собствената й 1/2 идеална част от недвижим имот – апартамент №25, находящ се в [населено място], [улица], ЖСК "З. в.", [жилищен адрес] за периода от 05.03.2013г. до 05.03.2018г., ведно със законната лихва, считано от 06.03.2018г. до окончателното изплащане на сумата. Според касаторите обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Считат правните изводи по приложението на чл.31, ал.2 ЗС за необосновани и некореспондиращи на установените по делото факти, които съдът е извел само от избрани доказателства, преценени превратно и в полза на ищцовата страна. Според касаторите в тежест на претендиращия обезщетението по чл.31, ал.2 ЗС съсобственик е да докаже, че е бил лишен от правото да ползва общата вещ и достъпът до имота му е бил незаконосъобразно отнет или ограничен, като с отправената от ищцата нотариална покана, тя само е заявила намерението си да ползва имота, но реални действия в изпълнение на това нейно желание не е предприела. Молят решението да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което претенцията бъде отхвърлена като неоснователна и недоказана. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се посочва наличието на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване по следния въпрос: "Следва ли съдът да се произнесе по всички направени от страните във въззивното производство доводи, оплаквания и възражения и да изложи собствени мотиви по спора?", по който се твърди противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №174/12.12.2018г. по гр. д. №546/2018г. на ВКС, решение №24/28.01.2010г. по гр. д. №4744/2008г. на ВКС и др. Въпросът се поставя във връзка със становището на касаторите, че не ответниците, а ищцата като лишен от право да ползва съсобственик следва да докаже, че достъпът ѝ до общия имот е бил незаконосъобразно отнет или ограничен. Ответницата Л. П., чрез постъпилия писмен отговор от адв.Д. изразява становище за липсата на основания за допускане до касационно обжалване на въззивното решение, респ. за неоснователност на касационната жалба. Претендира присъждане на направените по делото разноски. Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. При произнасяне по допускането до касационното обжалване Върховният касационен съд на РБ, състав на І-во г. о., съобрази следното: Първоинстанционното производство е образувано по предявени от Л. П. против Г. А. и Г. А. искове за заплащане на обезщетение по чл.31, ал.2 ЗС за лишаването на ищцата от ползване съобразно правата й на съсобствения с ответниците недвижим имот. Ищцата твърди, че е собственик по наследство от баща си С. К. на 1/2 ид. част от апартамент №25, находящ се в [населено място], [улица], ЖСК "З. в.", [жилищен адрес] с площ от 103 кв.м., а останалата 1/2 идеална част от имота била наследена от нейния брат В. К., който без нейно знание и съгласие продал апартамента на ответниците Г. А. и съпругата му Г. А., което било обективирано в нотариален акт №59, том I, рег. № 3166, дело №59/2000г. По искова молба на Л. П., с решение по гр. д. №9188/2005г. по описа на Софийския районен съд била установена недействителността на тази покупко-продажба спрямо собствената на ищцата 1/2 идеална част от апартамента. Ищцата твърди, че през целия този период имотът се ползвал изцяло и изключително от ответниците, поради което с нотариална покана, връчена им на 25.03.2011г., ги поканила да й заплащат месечно обезщетение за лишаване от ползването на собствената й 1/2 идеална част от апартамента. Независимо от това ответниците продължили да ползват имота, в т.ч. и към датата на подаване на исковата молба, без да заплащат обезщетение, поради което ищцата моли ответниците да бъдат осъдени да й заплатят солидарно сумата от 15 500лв. за периода от 01.01.2013г. до 05.03.2018г., ведно със законна лихва върху нея, считано от датата на завеждане на исковата молба до датата на окончателното й изплащане. По молба на ищцата от 08.03.2022г., с протоколно определение от 17.05.2022г. съдът е приел увеличение на исковата претенция до сумата от 16 411 лв. Чрез депозирания отговор, ответниците Г. А. и Г. А. оспорват предявените искове. Твърдят, че ищцата не е собственик на сочената от нея идеална част от апартамента, защото производството по гр. д. №9188/2005г. по описа на Софийския районен съд не е приключило, тъй като по жалба срещу постановеното първоинстанционно решение е образувано в. гр. д. № 3286/2008г. по описа на Софийския градски съд. Оспорват твърденията на ищцата, че е била лишена от възможността да ползва имота съобразно правата си, както и размера на исканото обезщетение, като релевират и възражение за изтекла погасителна давност за претендираното вземане. С оглед събраните по делото писмени доказателства, първоинстанционният съд е приел за установено, че ищцата е придобила по наследство 1/2 идеална част от процесния апартамент, както и, че същият е бил продаден от брат ѝ чрез договор за покупко-продажба от 07.06.2000г. на двамата ответници, които го придобили в режим на съпружеска имуществена общност. Посочил е, че с влязлото в сила на 28.01.2021г. решение №3805/28.05.2019г., постановено по в. гр. д. №3286/2008г. на Софийския градски съд ищцата е призната за собственик на процесния недвижим имот, а ответниците са осъдени да й предадат владението върху същия. Изложил е, че по делото е представен протокол по изп. д. № 20198400400899 по описа на ЧСИ Мария Цачева, от който се установява, че на 18.10.2019г. е извършен въвод във владение на ищцата в процесния имот, предаден от ответниците в настоящото производство. От събраните по делото доказателства, вкл. и от показанията на разпитаните свидетели, районният съд е приел за установено личното ползване на апартамента от ответниците А. в процесния период от 01.01.2013г. до 05.03.2018г., както и факта, че ищцата не го е ползвала. Установил е, че с нотариални покани, връчени на А. на 25.03.2011г., ищцата е поискала заплащането на обезщетение за лишаването й от право на ползване на имота. По отношение на неговия размер, съдът е кредитирал неоспореното заключение по съдебно-оценителната експертиза, според което средната пазарна цена за 1/2 идеална част от процесния имот за периода от 01.01.2013г. до 05.03.2018г. е 16 411 лв. Приемайки за частично основателно релевираното от ответниците възражение, районният съд е отхвърлил иска за сумата от 982,06 лв. като погасена по давност, а за останалата част възлизаща на 15 428,94 лв. е уважил претенцията. Въззивният съд изцяло е споделил фактическите и правни изводи в първоинстанционното решение, и при условията на чл.272 ГПК е препратил към тях, като е изложил и собствени съображения по спорните въпроси, поставени с въззивната жалба. Въззивният съд е посочил, че за основателността на исковете с правно основание чл.31, ал.2 ЗС е необходимо ищцата да докаже наличието на съсобственост между нея и ответниците по отношение на вещта и идеалните части на всяка от страните в съсобствеността, ползването на общата вещ от ответниците, отправянето на писмена покана за заплащане на обезщетение и размера на пропуснатата полза след поканата, а в тежест на ответниците е да докажат погасяването на претендираното вземане като предпоставка за отхвърляне на предявените срещу тях искове. Въззивният съд е приел, че съсобствеността между страните в процесния период е установена несъмнено от приетите съдебни решения по дела, водени между страните. С влязло в сила на 28.01.2021г. решение №3805/28.05.2019г. по в. гр. д. №3286/2008г. по описа на Софийския градски съд, оставено в сила с решение №120/28.01.2021г. по гр. д. № 511/2020г. по описа на ВКС, е потвърдено решение от 09.07.2008г., постановено по гр. д. №9188/2005г. по описа на Софийския районен съд, в частта по предявения от Л. П. против Г. А. и Г. А. иск с правно основание чл. 108 ЗС, по който е признато за установено правото на собственост на ищцата върху процесния имот, представляващ апартамент №25, находящ се в [населено място], [улица], вх. Б, ет.2, и ответниците са осъдени да предадат на ищцата владението върху имота. Въззивният съд е посочил, че цитираното решение на СГС е отменено по реда на чл. 303 ГПК с решение от 25.07.2022г. по гр. д. №4901/2021г. на ВКС, I г. о., но само в частта, потвърждаваща решението на СРС по гр. д. №9188/2005г. относно уважения ревандикационен иск за 1/2 идеална част от имота, собствеността върху която произтича от допуснато изкупуване на основание чл.33, ал.2 ЗС. За останалата 1/2 идеална част от апартамента решението не е било предмет на отмяна, като със същото е формирана сила на пресъдено нещо между страните в настоящото производство, че Л. П. е собственик на 1/2 идеална част от жилището, която никога не е била придобита от ответниците – същата е била предмет на договора за продажба, обективиран в нотариален акт № 59, том I, рег. № 3166, дело № 59/2000г., който не е породил вещнопрехвърлителен ефект за тази 1/2 идеална част, тъй като е сключен без съгласието на ищцата като собственик на тази половина от вещта. Въззивният съд е посочил, че по отношение на останалата 1/2 идеална част от имота решението, с което ревандикационният иск е бил уважен, е отменено и към настоящия момент е налице висящ спор, който противно на твърденията на ответниците няма преюдициално значение за настоящото производство, което има за предмет претенция за обезщетение за ползата, от която ищцата е била лишена по отношение на другата половина от имота. Изложил е, че в рамките на висящото производство по иска по чл. 108 ЗС, по което е постановено въззивно решение, срещу което е подадена касационна жалба, ще се установи със сила на пресъдено нещо между страните на кого принадлежи правото на собственост върху 1/2 идеална част от апартамента, която е била собственост на брата на ищцата - В. К., и която е била предмет на изкупуване по чл.33, ал.2 ЗС /видно от изричния диспозитив на отменителното решение на ВКС/, към датата на устните състезания по това дело. Според съда в отношенията между страните през процесния период от 05.03.2013г. до 05.03.2018г. тази част несъмнено е била собственост на ответниците, тъй като решението, с което е постановено изкупуване по чл.33, ал.2 ЗС в полза на Л. П. е обезсилено по реда на чл.33, ал.3 ЗС с влязло в сила решение №8254/04.12.2019г. по гр. д. № 10696/2012г. на Софийски градски съд, видно от мотивите на отменителното решение по чл.303 ГПК. Съдът е посочил, че решението, постановено по реда на чл.33, ал.3 ЗС има обратно действие, като обезсилването по право запазва договора за продажба по отношение на частта от имота, която е била предмет на изкупуване. Така купувачът по този договор става собственик на вещта от деня на сключване на договора за продажба, т. е. предвид заличаването с обратна сила на ефекта на изкупуването по чл.33, ал.2 ЗС, ответниците А. са купили валидно собствената на В. К. 1/2 идеална част от имота с договора за продажба от 07.06.2000г., поради което в процесния период м. март 2013г. – м. март 2018г. са били собственици на тази част от жилището. При тези съображения въззивният съд е приел, че по делото несъмнено се установява наличие на съсобственост между страните върху процесния апартамент в посочения период, от който ищцата е притежавала половината, но фактически цялото жилище е било използвано единствено от ответниците. Посочил е, че това обстоятелство не се оспорва от тях, а и се установява безпротиворечиво от показанията на свидетелите Д. Й. и И. П.-П., които са категорични, че през последните 20 години в апартамента живеят Г. и Г., заедно с дъщеря им Д.. Въззивният съд, позовавайки се на приетото в ТР №7/02.11.2012г. по тълк. дело №7/2012г. на ВКС, ОСГК, е посочил, че когато един от съсобствениците упражнява фактическата власт върху цялата вещ по начин, че препятства достъпа на друг съсобственик и се ползва /или при необходимост може да се ползва/ от нейните полезни свойства, съобразно предназначението й за задоволяване на свои нужди или потребности - той ползва лично по смисъла на чл. 31, ал. 2 ЗС общата вещ. Съобразявайки изложеното в контекста на установените обстоятелства, въззивният съд е приел, че след като ответниците са използвали жилището изцяло за собствените и тези на семейството си нужди, те са лишили ищцата от възможността тя да ползва вещта съобразно правата си от съсобствеността. За неоснователни са счетени твърденията на ответниците, че ищцата не е предприела реални действия за получаване на достъп до имота, поради което не дължат обезщетение, тъй като по делото е установено, че тя е изпратила до ответниците надлежна писмена покана, с която е поискала получаване на обезщетение за ползата, от която е била лишена. Въззивният съд е посочил, че задължението за заплащане на обезщетение възниква с получаването на писмено поискване от лишения от ползването съсобственик, като ползващият съсобственик след получаването му изпада в забава и дължи обезщетение. За да се освободи от това задължение, ползващият съсобственик следва да докаже, че е предоставил възможност на неползващия да си служи с вещта съобразно правата му и ако последният откаже да приеме предоставената му част от общата вещ, съответстваща на дела му или предоставената възможност да ползва общата вещ заедно с него, той губи правото си на обезщетение, тъй като в този случай няма лишаване от ползване, а нежелание да се ползва. Предвид изложеното, въззивният съд е приел, че ищцата не следва да доказва, че лично е посещавала апартамента и е търсила достъп до него, а в тежест на ответниците е да установят, че след като са получили нотариалната покана от ищцата са предприели действия по предоставянето на възможност тя да ползва жилището съвместно с тях, в каквато насока ответниците не са ангажирали доказателства, а напротив от показанията на свидетеля Й. се установява, че ищцата не е имала никакъв достъп до жилището през последните 20 години, като ответниците не са й предлагали такъв. По тези съображения, въззивният съд е счел за основателна претенцията за обезщетение по чл.31, ал.2 ЗС - неползващият съсобственик е отправил писмено искане, получено от ползващия съсобственик, който въпреки това е продължил пряко и непосредствено да си служи с цялата обща вещ, съобразно предназначението й, за задоволяване на свои потребности, без да зачита конкурентните права на другия съсобственик. Посочил е, че доколкото във въззивната жалба липсват конкретни доводи срещу размера присъденото от първостепенния съд обезщетение, то не следва да се излагат изрични мотиви, поради което е приел, че претенцията е основателна за уважената сума от 15428, 94 лв., дължима за периода 05.03.2013г. – 05.03.2018г. Поради съвпадащите правни изводи, въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение в обжалваната част. При така изложените мотиви на въззивната инстанция, се обосновава извод за липсата на основания за касационно обжалване по следните съображения: Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е обусловено от посочването на правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело и с обуславящо значение за правилността на правните изводи на въззивния съд по спорния предмет. Като израз на диспозитивното начало в гражданския процес, касаторът е длъжен да формулира този въпрос в изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК /ТР №1/2009г. от 19.02.2010г. по дело №1/09г., ОСГТК/. С определението по чл. 288 ГПК касационният съд трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл.281, т.3 ГПК. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба. Не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване по повдигнатия процесуалноправен въпрос относно задължението на въззивния съд да обсъди в мотивите на решението си всички доводи и възражения на страните, защото въззивният съд, изпълнявайки своята правораздавателна функция, не е действал в противоречие с установената съдебна практика. Мотивите на въззивната инстанция са ясни и формирани в резултат на собствената й дейност по оценка и анализ на събраните по делото доказателства и обсъждане на доводите и възраженията на страните, вкл. и чрез препращането по реда на чл. 272 ГПК към мотивите на първата инстанция. Изразеното несъгласие на касаторите с тези изводи не обосновава наличието на противоречие с установената практика, още повече, че те не сочат конкретно кои доводи и възражения не са обсъдени от въззивния съд. Разрешението на въззивния съд е в съответствие с разясненията в ТР № 7/02.11.2012 г. по тълк. дело № 7/2012 г. на ВКС, ОСГК, според които задължението за заплащане на обезщетение от страна на ползващия съсобственик възниква с получаване на писмено поискване от лишения от възможността да ползва общата вещ съсобственик, и се дължи само за времето, през което съсобственикът е лишен от възможността да си служи с общата вещ съобразно своя дял. Правото на обезщетение не възниква, когато съсобственик отказва да приеме предоставената от ползващия съсобственик част от общата вещ, съответстваща на дела му или му е дадена възможност да ползва общата вещ заедно с него, защото в този случай няма лишаване от ползване, а нежелание да се ползва. Съобразявайки постановките на цитирания тълкувателен акт, и константата съдебна практика, въззивният съд е приел, че връчените на А. покани са възпроизвели своето действие и за да се освободят от отговорност, е следвало те да докажат, че са осигурили на ищцата реална възможност да ползва имота според правата й в съсобствеността, като не е необходимо последната да доказва, че не е допускана до апартамента. Разпоредбата на чл.31, ал.2 от ЗС обвързва задължението за заплащане на обезщетение пряко с осъществяваното само от единия съсобственик ползване на цялата вещ, като е достатъчно неползващият вещта съсобственик да отправи писмена покана за заплащане на обезщетение, за да възникне основание за ангажиране отговорността на ползващия вещта съсобственик /Решение №269 от 18.10.2013г. на ВКС по гр. д. № 1282/2012г./. Не се установява и наличието на друго от основанията по чл.280, ал.2 ГПК за допускане на касационното обжалване. Няма вероятност решението да е нищожно - да е постановено от незаконен състав, извън общата компетентност на гражданския съд, или отразената в акта правораздавателна воля на съда да е неразбираема; същото е в изискуемата писмена форма и е подписано. Не е налице и вероятност същото да е недопустимо, тъй като е постановено от функционално компетентен съд, по редовна, подадена в срок, жалба, от страна с правен интерес, срещу подлежащ на инстанционен контрол акт съдебен акт. Обжалваното решение не е и очевидно неправилно. За да е налице очевидна неправилност на решението като предпоставка за допускане до касационен контрол по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК, е необходимо неправилността на решението да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана от съда само при прочита на решението, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателствата по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален, или явна необоснованост. В случая обжалваното решение не е очевидно неправилно: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постави решението си, съдът е приложил относимите към спора правни норми в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които съдът е достигнал, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани. При постановяване на решението, съдът е обсъдил в съвкупност всички събрани по делото доказателства. Следователно, в случая не е налице основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. В обобщение - не са налице основания за допускане на касационното обжалване. С оглед изхода на спора, ответницата по касация има право на разноски, които, съдът с оглед представения договор за правна помощ определя в размер на 1400 лв. Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение