Определение № 50406 от 31.07.2023 г. на ВКС по т. д. № 1298/2022 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „УниКредит Булбанк” АД, представлявана от адв. Д. Ц., срещу решение № 181 от 09.12.2021г. по в.гр.д. № 403/2021г. на Окръжен съд Габрово, с което е потвърдено решение № 260202 от 14.07.2021г. по гр.д. № 763/2020г. на Районен съд Габрово. С потвърденото първоинстанционно решение касаторът е осъден да заплати солидарно на Й. Д. С. и Й. Г. М. сумата 14 193,38 лева на основание чл.55, ал.1 ЗЗД.

Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и съдопроизводствените правила, както и необоснованост. Поддържа, че сключеният между страните договор е с фиксиран минимален ГЛП в размер на 8.20% за целия срок на договора, което следва както от клаузите на т.11.1, т.4.1.а и т.12.2 от договора, така и от подписания от ищцата през 2019г. нов погасителен план, установяващ, че същият е индивидуално договорен между страните. Сочи, че наличието на минимален фиксиран ГЛП за целия срок на договора е потвърдено и от ОУ, в т.9.4 от които изрично е посочено, че лихвата подлежи единствено на повишаване, но не и на намаляване под първоначално договорения между страните ГЛП – уговорка, която не е забранена от ЗЗП. Излага съображения за неправилност на изводите на съда, че ГЛП представлява сбор между БЛП и постоянна надбавка и се променя всеки месец, като БЛП е равен на SOFIBOR. Поддържа, че въззивният съд е допуснал нарушение на съдопроизводствените правила, като не е обсъдил доводите му в исковата молба и въззивна жалба. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът прави искане за допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК, като сочи следните правни въпроси:

1. Длъжен ли е кредитополучателят да заплаща лихва по кредита в първоначално уговорения при сключване на договора размер, формиран като сбор от БЛП с точно определен към датата на подписване на договора размер в проценти и договорна надбавка? Твърди, че въззивният съд се е произнесъл по въпроса в противоречие с решение № 92 от 09.09.2019г. по т.д. № 2481/2017г. на ВКС, II т.о.

2. Съобразно разпоредбата на чл.236, ал.2 ГПК въззивният съд длъжен ли е да разгледа всички доводи на страните, като отговори защо приема, респективно защо не приема конкретни защитни доводи? Твърди се, че по въпроса е налице произнасяне в противоречие с решение № 120 от 04.04.2013г. по гр.д.№ 964/2012г. на ВКС, IV г.о., решение № 87 от 02.07.2013г. по гр.д. № 829/2012г. на ВКС, I г.о., решение № 68 от 24.04.2013г. по т.д. № 78/2012г. на ВКС, II т.о.

Касаторът поддържа и наличие на основанието по чл.280, ал.2 ГПК, тъй като въззивното решение е очевидно неправилно.

Ответниците по касация Й. Д. С. и Й. Г. М., представлявани от адв. Ч., оспорват касационната жалба. Правят възражение за недопустимост на касационната жалба, тъй като въззивното решение е постановено по търговско дело и с оглед цената на иска решението е изключено от касационен контрол. Правят и възражение за липса на основания за допускане на касационно обжалване, както и излагат съображения за нейната неоснователност.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна - подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.

Неоснователно е направеното от ответниците възражение за недопустимост на касационната жалба. Съгласно приетото в ТР № 3 от 23.02.2022г. по тълк.д. № 3/2019г. на ОСГТК на ВКС след изменението на чл.113 ГПК с ДВ бр.100/2019 г. дело с предмет правоотношения, възникнали от договор по чл.258 ЗЗД за изпълнение на строителни работи, сключен между физическо лице, притежаващо качеството потребител по смисъла на § 13 т.1 от Допълнителните разпоредби на Закона за защита на потребителите, и търговец във връзка с упражняваното от него занятие, се разглежда като гражданско по реда на общия исков процес и прагът за достъп до касационно обжалване на въззивното решение е като по гражданските дела. Това разрешение следва да намери приложение и в настоящия случай, доколкото страни по търговската сделка, от която произтича спорното право, са потребители по смисъла на § 13 т.1 от Допълнителните разпоредби на Закона за защита на потребителите. Поради това и с оглед цената на исковете, надхвърляща посочения в чл.280, ал.3, т.1 ГПК праг от 5000 лева, въззивното решение подлежи на касационен контрол.

Въззивният съд е споделил изводите на първоинстанционния съд и на основание чл. 272 ГПК е препратил към тях. Приел е за безспорно между страните сключването на Договор за банков ипотечен кредит на физическо лице № 274, по силата на който банката предоставя банков кредит в размер на 70 000 лева с цел - покупка на имот, с краен срок за погасяване на задължението по кредита – 15.12.2031г. от датата на първото поред усвояване, с анюитетни /равни/ месечни вноски, съгласно приложен Погасителен план към договора. Посочил е, че съгласно чл.4 и чл. 4.1.А от раздел I „Предмет и условия на договора” годишният лихвен процент върху редовна главница за кредитите, изплащани чрез анюитетни вноски, е формиран от два компонента: базовия лихвен индекс по раздел III от Общите условия и надбавка към него за редовен дълг, определена в договора при неговото подписване, като към момента на сключване на процесния договор за кредит базовият лихвен индекс е в размер на 6.536% и надбавка в размер на 1.664% или годишният лихвен процент е 8.20 % към датата на договора. Посочил е още, че съгласно точка 9.1. от Общи условия, при които „Уникредит Булбанк“ АД предоставя ипотечни кредити на физически лица, годишният лихвен процент върху редовна главница за кредитите, изплащани чрез анюитетни вноски, се формира от сбора на два компонента: базовия лихвен индекс - едномесечен SOFIBOR, който е променлив компонент с оглед на факта, че се явява обективен измерител на изменението на пазарните условия, и фиксирана надбавка, определена по размер при подписване на договора за кредит. Съгласно чл.9.4 от Общите условия при кредити, погасявани чрез анюитетни вноски, при всяко нарастване на базовия лихвен процент с повече от 0,5% пункта спрямо действащия към момента на промяната размер, банката променя годишния лихвен процент в същия размер, като промяната влиза в сила автоматично с публикуване на новата стойност на съответния лихвен индекс и без за това да е необходимо сключване на допълнително споразумение между страните. Банката може да промени размера на анюитетната вноска по нейна преценка и в интерес на кредитополучателя, включително и към момент, различен от промяната на лихвения процент.

Въззивният съд е приел за безспорно установено, че ищците са заплащали и продължават да заплащат редовно и в пълен размер месечните си вноски по кредита, така както са определени съобразно погасителния план. Изтъкнал е, че чл.1 и чл.4 от договора препращат при определяне на базовия лихвен процент към раздел ІІІ от ОУ, с които кредитополучателят и третите задължени лица са запознати и приемат и които са им предадени при подписване на договора. Взел е предвид, че според заключението на изготвената счетоводна експертиза пазарния индекс 1-месечен SOFIBOR за процесния период от 26.08.2015г. до 15.05.2020г. се е променял и в посока на увеличение, и в посока намаление; пазарният индекс 1-месечен SOFIBOR не се е променял с 0,5% спрямо предходен месец, както и в края на процесния период спрямо началото; банката не е променяла /коригирала/ прилагания за процесния период лихвен процент по кредита в посока към неговото увеличение при увеличение на нивата на пазарния индекс 1м. SOFIBOR и в посока към намаление на прилагания лихвен процент при намаление на нивата на пазарния индекс с повече от 0.5% спрямо прилагания до момента.

Въззивният съд е приел, че договорът предвижда променлив годишен лихвен процент, което е следствие от променливия характер на едната му компонента – базов лихвен процент, и липсва договорна клауза, която да ограничава движението на годишния лихвен процент - минимален или максимален размер. Изложил е съображения, че разпоредбата на т. 11.1 от договора не представлява подобна клауза, тъй като същата по същество не предвижда нещо по-различно от клаузата на т. 4.1.А - че лихвите са заплащат в съответствие с раздел III от ОУ в размерите по т.4 от договора. Приел е, че препращането на т.11.1 към т.4 не може да се тълкува като установяване на минимален годишен лихвен процент от 8,20%, под който да не може да се пада, дори и сборът от двете компоненти да е под 8,20%, тъй като подобна забрана не се съдържа в текста на договора, като е изтъкнал, че такава клауза би имала характера на неравноправна клауза по смисъла на чл.143, т.10 от ЗЗП. Намерил е, че обратен извод не следва и от клаузата на т.11.2, която следва да се тълкува за ограничаваща кредитора да променя едностранно годишния лихвен процент само при условията на т.9.4 от ОУ, независимо от промените в базовия лихвен процент, но не въвежда изискване всички промени в годишния лихвен процент да се правят само с едностранен акт /волеизявление/ на кредитора, още повече, когато те са в интерес на длъжниците. Заключил е, че в настоящият случай годишният лихвен процент не е фиксиран в договора, нито е определен негов минимален или максимален размер, като той се формира автоматично от сбора на фиксирана надбавка и променлив базов лихвен процент, определян по реда на раздел ІІІ от ОУ, и за промените в годишния лихвен процент не е необходим акт на банката. Приел е, че годишният лихвен процент по усвоената част от кредитите се формира от сбора на базов лихвен индекс (SOFIBOR, EURIBOR или LIBOR), приложим за съответния период на олихвяване (един месец), плюс надбавка за редовен дълг, определена в Договора. Посочил е, че за базовия лихвен индекс в зависимост от валутата на кредита и периода на олихвяване се прилага различна методика за определянето му, като в настоящият случай е приложима разпоредбата на т.9.2.1 от ОУ - едномесечен SOFІBOR, равен на индекса, публикуван на страница „SOFlBOR” на REUTERS в 11.00 часа българско време два работни дни преди първия работен ден от всеки месец, и се прилага от първия работен ден на месеца до деня, предхождащ първия работен ден на следващия месец включително. Намерил е, че в ОУ е закрепен автоматизъм на промяната в годишния лихвен процент, като предвиденото в т.9.3 от ОУ задължение за обявяване на базовия лихвен процент в лихвените условия /бюлетин/, разпространени на гишетата на банката, в интернет страницата й и приложенията за електронно банкиране, не е условие за влизане в сила на промените в годишния лихвен процент, а има единствено информативен характер. Приел е, че клаузата на т.9.4 от ОУ от 2007г., предвиждаща две хипотези, когато банката „променя годишния лихвен процент”- банката да повишава годишния лихвен процент при нарастване на базовия лихвен процент с повече от 0,5 % в сравнение с предишния период и оправомощаване на банката по нейна преценка да може да намалява размера на анюитетните вноски, т.е. на размера на лихвата, дори и формираният по общия начин годишен лихвен процент да не предполага това (изр.2 на т.9.4.), не дерогира възможността за автоматично понижаване на годишния лихвен процент поради понижаване на базовия лихвен процент /Софибор/ съобразно предходната т.9.1., като е изтъкнал, че нито т.9.4, нито друга клауза от ОУ изискват акт на орган на банката като условие, за да влезе в сила промяната на Годишния лихвен процент. Посочил е, че промяната на годишния лихвен процент не зависи от волята на самата банка, като същата има задължение да променя лихвата по общото правило на т.9.1, което се прилага във всички случаи.

Въззивният съд е намерил, че клаузите в договора и ОУ в частта им относно начина на формиране на възнаградителната лихва не са неравноправни по смисъла на чл.143 ЗЗП, тъй като уговарянето на променлив лихвен процент, чието формиране не зависи от волята на кредитора, а от промяната на неподвластен на страните обективен пазарен индекс /в случая - Софибор/, който се прилага автоматично към непогасената част от главницата по кредита, не противоречи с нищо на изискванията за добросъвестност и не води до неравновесие между правата и задълженията на банката и длъжниците.

Въззивният съд е взел предвид, че според приетото заключение на експертизата за процесния период банката е начислила и събрала лихви, без да се съобрази с променливия характер на договорената лихва, в повече със сумата от 14 193,38лв. Поради това е приел, че исковата сума от 14 193,38 лв. е получена от банката без основание и подлежи на връщане съобразно чл.55, ал.1, изр.1 от ЗЗД. Намерил е за неоснователни доводите във въззивната жалба доколко уместно е подписването на погасителен план при договореност за променлив характер на лихвата, като е изтъкнал, че водещи в случая са уговорките, постигнати между страните в договора, на който е подчинен погасителният план, и последният би претърпял корекции при настъпване на уговорените с договора хипотези, като тези корекции своевременно следва да бъдат отразени в погасителния план именно от банката. Преценил е като неоснователно и оплакването за неправилност на извода на първоинстанционния съд за неприложимост в случая на хипотезата по чл. 111, б.в ЗЗД, като е посочил, че претендираното вземане е по чл. 55, ал.1 ГПК и за същото се прилага общата давност, която към предявяване на иска не е била изтекла.

Настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Поставеният от касатора първи материалноправен въпрос по начина, по който е формулиран, не осъществява общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК. Отговорът на въпроса е предпоставен от обсъждане на клаузите на сключения между страните договор, поради което въпросът няма характера на правен. Въззивният съд, за да отрече съществуването на задължение на кредитополучателите да заплащат възнаградителна лихва в посочения в договора конкретен размер, е обсъдил клаузите на договора и приложимите към него ОУ и е достигнал до извод, че страните са договорили променлив размер на възнаградителната лихва. Преценката за правилността на този извод на въззивния съд изисква обсъждане на събраните по делото доказателства и конкретните факти по делото, което е извън предмета на селективния стадий на производството. От друга страна не е налице и соченото от касатора основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК поради противоречие на изводите на въззивния съд с решение № 92 от 09.09.2019г. по т.д. № 2481/2017г. на ВКС, II т.о.. Даденото в него разрешение е в хипотезата на приета за неравноправна клауза в договор за банков кредит, даваща право на банката – кредитор да променя едностранно лихвата по кредита при промяна на БЛП, докато в настоящия случай въззивния съд е приел, че клаузите в договора и ОУ в частта им относно начина на формиране на възнаградителната лихва не са неравноправни по смисъла на чл. 143 ЗЗП, тъй като уговарянето на променлив лихвен процент, чието формиране не зависи от волята на кредитора, а от промяната на неподвластен на страните обективен пазарен индекс /в случая - Софибор/, който се прилага автоматично към непогасената част от главницата по кредита, не противоречи на изискванията за добросъвестност и не води до неравновесие между правата и задълженията на банката и длъжниците.

Вторият процесуалноправен въпрос е поставен във връзка с твърдението на касатора за необсъждане на значението на подписания между страните нов погасителен план от 2019г., с който ищцата отново била потвърдила първоначално договорения минимален размер на ГЛБ в размер на 8.20%. Въззивният съд действително не е изложил съображения във връзка с този довод на касатора, но следва да се отбележи, че по делото не е представен подписан от ищцата нов погасителен план от 2019г., каквото е твърдението на касатора, а представеният с исковата молба погасителен план от 2019г. е подписан единствено от банката, но не и от кредитополучателя. Поради това, доколкото необсъждането на довода на касатора не се отразило на крайния изход на спора, поставеният процесуалноправен въпрос не може да обоснове допускане на касационен контрол.

Не е налице и поддържаното основание по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК– очевидна неправилност на въззивното решение. За разлика от неправилността на съдебния акт като общо касационно основание по чл.281, т.3 ГПК, очевидна неправилност е налице, когато е налице видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен съдебен акт. Очевидно неправилен е съдебен акт, който е постановен „contra legem“ до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл или който е постановен „extra legem“, т.е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма. Очевидна неправилност е налице и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Не е налице очевидна неправилност обаче, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, при противоречие с практиката на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз, когато е налице неправилно решаване на спорни въпроси относно приложимия закон или относно действието на правните норми във времето, както и когато необосноваността на въззивния акт произтича от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, в които случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК. В случая не е налице очевидна неправилност на обжалваното решение, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано.

По изложените съображения настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на спора на касатора не се дължат разноски. На ответниците следва да се присъдят направените в настоящото производство разноски в размер на 1100 лева, представляващи заплатено адвокатско възнаграждение.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение