Определение № 2512 от 31.08.2026 г. на ВКС по т. д. № 617/2026 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

И. М. В., „РАКЕТА“ ЕООД и Ф. П. П. обжалват Решение № 364/24.06.2025 г. по в.т.д. № 374/2024 г. на АС-София в частта, с която след отмяна на Решение № 100/18.01.2024 г. по т.д. № 1101/2022 г. на СГС са обявени на основание чл. 135 ЗЗД вр. чл. 649, ал. 1 ТЗ за недействителни по отношение на кредиторите на „ГРУППА“ ООД (н.) сключените от касаторите договори за продажба на право на собственост върху недвижим имот от 21.06.2017 г., 30.11.2017 г. и 18.10.2018 г., а И. В. – и в частта, с която е осъден на основание чл. 649, ал. 2 ТЗ да върне имота в масата на несъстоятелността.

Касаторът В. навежда касационни основания по чл. 281, т. 2 и т. 3 ГПК. Намира, че въззивният съд се е произнесъл по непредявен иск, тъй като вместо да основе решението си по чл. 135 ЗЗД вр. чл. 649, ал. 1 ТЗ само на релевираните от ищеца факти (за свързаност между страните по процесните сделки, за отчуждаване на непазарна цена и за сговор за увреждане между пълномощника на несъстоятелния длъжник и приобретателите, установим от липсата на посочени ограничения в пълномощното относно продажната цена), е съобразил и заявени от ищеца за първи път във въззивната инстанция обстоятелства (че касаторът е знаел за кредиторите на несъстоятелниия длъжник и за веригата сделки, координирана от едно и също лице, и е имал наблюдение върху търговските обороти на длъжника; че не е започнал ползване на имота; че сделките са извършени в кратък период без житейска и икономическа логика; че пълномощникът по договорите е дългогодишен познат на касатора и че това не е първата сключена с участие на двамата сделка; че продажната цена на придобивната му сделка е в пъти под пазарната). Според касатора решението за връщане на имота също е недопустимо, защото искът е предявен не от дружеството, а от синдика, без да се твърди той да е собственик и без да има правен субект „маса на несъстоятелността“, който да получи имота, а и защото липсва правен интерес от предявяването му, доколкото при уважаване на иска за относителна недействителност синдикът би могъл да пристъпи към универсално изпълнение. Освен това касаторът заявява и неправилност на решението като основано на неотносими или преклудирани доказателства (напр. относно осчетоводявания на сделки, различни от процесните). Погрешно според касатора е кредитирана първата вместо повторната оценителна експертиза, която не съдържа данни за релевантния период и за сходни по местоположение имоти. Касаторът обобщава, че мотивите на съда са необосновани, непочиващи на доказателствата и логиката. За допускане на касационно обжалване се позовава на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, пр. 2 ГПК.

Касаторите „РАКЕТА“ ЕООД и П. поддържат освен релевираното от В. възражение за недопустимост поради разглеждане на непредявени основания, също и поради произнасяне по нередовна искова молба (в която не са индивидуализирани кредиторите на несъстоятеността и вземанията им), подадена от временен синдик, който има правомощие да завежда дела само от името на длъжника съгласно чл. 658, ал. 1, т. 7 ТЗ вр. чл. 668, изр. 1 ТЗ, но не и да бъде субституент на кредиторите при условията на чл. 649 ТЗ. По същество считат, че решението е постановено при съобразяване на неправилно събрани от въззивния съд доказателства и на оспорена и необоснована експертиза. Сочат идентични правни основания за допускане на касационно обжалване.

Ответникът по касационните жалби – синдикът на „ГРУППА“ ООД (н.), намира жалбата на „РАКЕТА“ ЕООД за просрочена и подадена при злоупотреба са права, тъй като изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК и документът за платена такса са представени след срока за обжалване, а действията по изпълнение на указанията са умишлено забавени с цел фактическо удължаване на този срок. Заявява, че не следва да се допуска касационно обжалване по нито една от жалбите, защото въззивното решение е допустимо и съобразено с релевантната практика на ВКС. Излага становище за неоснователност на жалбите и по същество.

От данните по делото се установява, че синдикът на „ГРУППА“ ООД (н.) е предявил срещу несъстоятелния длъжник, „РАКЕТА“ ЕООД (първи приобретател), Ф. П. П. (втори приобретател), Женя В. П. (съпруга на втория приобретател) и И. М. В. (последен приобретател) иск с правно основание чл. 135 ЗЗД вр. чл. 649, ал. 1 ТЗ за обявяване относителната недействителност на поредица от три последователни договора за продажба на поземлен имот, находящ се в [населено място], с идентификатор 00878.503.452, сключени между горепосочените лица съответно на 21.06.2017 г., на 30.11.2017 г. и на 18.10.2018 г., а срещу И. В. – и обусловен иск за връщане на имота в масата на несъстоятелността, предявен при условията на чл. 649, ал. 2 ТЗ. В хода на производството на основание чл. 228, ал. 3 ГПК като ответник по исковете е конституирана съпругата на В. - Л. Г. С.-В., производството срещу която е прекратено от въззивния съд поради неспазен преклузивен срок по чл. 649, ал. 1 ГПК и липса на задължителност в необходимото другарство със страната по сделката.

В исковата молба знанието за увреждане е обосновано със свързаността на част от лицата, участващи в сделките, със съществуващите близки и професионални отношения между пълномощника по сделките П. П. и последния приобретател и със специфики на продажбените отношения (като брой и времеви интервал между сделките, размер на продажна цена). В първото съдебно заседание ищецът е поискал изслушване на счетоводна експертиза за изследване на счетоводните записвания на търговци, свързани с И. В. и П. П., с цел установяване на връзката между последните, събиране на обяснения от В. по въпроси относно познанството му с П. П., Ф. П. и Женя П. и относно обстоятелствата по сключване на придобивната му сделка и осъществяването на фактическа власт върху имота, както изискване от Ф. П. и В. на документи, удостоверяващи движението по банковите им сметки в периода непосредствено преди и след сключване на последната сделка. Първоинстанционният съд е отхвърлил исканията с аргумент за тяхната неотносимост, а искането по чл. 176 ГПК – с довод, че същото не съдържа въпроси, чието неотговаряне може да произведе последицата на чл. 176, ал. 3 ЗЗД, а касае факти, за чието осъществяване страната вече е изложила своите твърдения. По почин на ищеца съдът е разпитал пълномощника П. и свидетели, посочени от „РАКЕТА“ ЕООД, както и е приел две оценителни (относно пазарната стойност на имота) експертизи – първоначална и повторна.

От така събраните доказателства първоинстанционният съд е установил, че на 21.06.2017 г. „ГРУППА“ ООД (н.), действащо чрез пълномощника П. П. е продало на „РАКЕТА“ ЕООД правото на собственост върху процесния имот срещу цена в размер от 24 000 лв., на 30.11.2017 г. приобретателят чрез същия пълномощник е прехвърлил имота на Ф. П. срещу идентична цена, а на 18.10.2018 г. Ф. П. и съпругата му Женя П. са отчуждили в полза на И. В. процесното право срещу цена от 86 741 лв. Като е отчел, че В. не е свързан с лицата по предходните договори по смисъла на § 1 ДР ТЗ и че краткият период между сделките се дължи на установени от свидетелите обективни причини, съдът е приел за недоказано знанието на последния приобретател за увреждащия кредиторите на „ГРУППА“ ООД (н.) характер на продажбата. С тези съображения е отхвърлил исковете.

Във въззивната жалба, позовавайки се на чл. 266, ал. 3 ГПК, ищецът е поискал събиране на недопуснатите от първоинстанционния съд доказателства и искането му е уважено. При постановяване на решението си въззивният съд е изходил от специалния характер на иска по чл. 135 ЗЗД, предявен за попълване на масата на несъстоятелността, от който е извел, че релевантна за преценка на увреждащия характер на сделката е не датата на възникване на конкретно вземане, а началната дата на неплатежоспособността. Позовавайки се на т. 3 от тълкувателното решение по тълк.д. № 2/2017 г. на ОСГТК на ВКС, съдът е аргументирал още, че за да се уважи искът, насочен срещу поредица от сделки, е необходимо предпоставките за това да са налице спрямо последния приобретател. Разглеждайки ги по същество, съдът е споделил извода, че договорите имат увреждащ за масата на несъстоятелността характер (доколкото дълготрайният материален актив не може да служи за удовлетворение на кредиторите) и е отчел, че в случая всички сделки са осъществени след началната дата на неплатежоспособността. Въпреки установените родствени връзки между пълномощника на „ГРУППА“ ООД (н.) П. П., едноличния собственик на „РАКЕТА“ ООД - Д. Бойчева (дъщеря на П. П.) и пълномощника на „РАКЕТА“ ООД по първата сделка, съответно приобретател по втората - Ф. П. (син на П. П. и брат на Д. Бойчева), съдът, както и първоинстанционният, е заключил, че между страните по последната сделка няма свързаност и че спрямо В. не може да бъде приложена презумпцията за знание по чл. 135, ал. 2 ЗЗД вр. чл. 649, ал. 4 ТЗ. След анализ на новосъбраните и вече приобщените в първоинстанционното производство доказателства обаче въззивният съд е достигнал до извод, че знанието на последния приобретател се доказва от поредица косвени доказателства относно: съществувалото дългогодишно познанство на П. П. с И. В. и отношенията помежду им (професионални - като работещи в една и съща ограничена професионална сфера, търговски - по повод сделки между управлявани от тях търговци, както и във връзка с предходно придобиване от В. на недвижим имот от управлявано от П. дружество); общия адрес на управление на представлявани от В. търговци и „ГРУППА“ ООД (н.); участието на П. П. като пълномощник и в трите сделки, а в първата – с неограничена от гледна точка на условията на договаряне представителна власт; занижената продажна цена спрямо пазарната стойност на имота, определена от първата оценителна експертиза (152 260 лв.); краткия период от време, в който са сключени и трите сделки; липсата на осъществено реално ползване на имота от последния приобретател. В резултат съдът е намерил иска по чл. 135 ЗЗД вр. чл. 649, ал. 1 ТЗ и обусловения от него (за връщане на имота в масата на несъстоятелността) за основателни, поради което след отмяна на първоинстанционното решение ги е уважил.

При изложените данни касационните жалби се явяват подадени от надлежни страни и срещу обжалваемо решение на въззивен съд. Възражението за просрочие на жалбата на „РАКЕТА“ ЕООД (впрочем, обективирана заедно с жалбата на Ф. П. в един документ) е неоснователно – същата е постъпила в срока по чл. 283 ГПК, като подаването й с нередовности не влияе върху нейната срочност (арг. чл. 129, ал. 5 ГПК), нито от данните по делото може да се установи злоупотреба с права, водеща до незачитане на процесуалното действие по депозирането й навреме.

Предвид срочността и на останалите жалби за всички тях следва да бъдат разгледани предпоставките за допускане на касационно обжалване.

По основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК:

Не се установява вероятна недопустимост на въззивното решение нито служебно, нито по наведените от касаторите съображения.

Искът за обявяване на относителната недействителност на поредицата от сделки е разгледан и уважен на предявеното основание - по чл. 135 ЗЗД вр. чл. 649, ал. 1 ТЗ, което се индивидуализира чрез своите главни факти: сключени увреждащи масата на несъстоятелността сделки и недобросъвестност на последния възмезден приобретател, изразяваща се в знание за увреждане на кредиторите на несъстоятелния длъжник. Всички останали обстоятелства, наведени от страните и извлечени от съда чрез анализ на събраните доказателства (като свързаността на страните, близките отношения между тях, размерът на продажната цена и т.н.), не са част от основанието на иска, а фактически съображения за неговото уважаване (мотиви за възприемане на един или друг главен факт за доказан).

Исковата молба, с която е предявен искът по чл. 135 ЗЗД вр. чл. 649, ал. 1 ТЗ, е редовна. Специфичният характер на този иск (с разширени субективни предели на силата на пресъдено нещо - спрямо всички нейни кредитори) води до отклонение от общото правило за преценка на добросъвестността на приобретателя от гледна точка на момента на възникване на конкретно вземане (при общия иск - това е вземането на ищеца). Както правилно е посочил въззивният съд, отправна точка тук е началната дата на неплатежоспособността на длъжника – спрямо нея се преценява необходимостта от доказване на знание по чл. 135, ал. 1, изр. 2 ЗЗД или на намерение за увреждане по чл. 135, ал. 3 ТЗ (Решение № 60164/31.05.2022 г. по к.т.д. № 1895/2020 г. на ВКС, ТК, ІІ отд.), а увреждането се преценява не спрямо конкретен кредитор (дори когато той е предявил иска при бездействие на синдика), а спрямо всички кредитори на несъстоятелността (Решение № 50090/12.03.2024 г. по к.т.д. № 495/2022 г. на ВКС, ТК, ІІ отд.). Следователно необходимостта от индивидуализиране на конкретните вземания, чието удовлетворение е увредено от процесните сделки, отпада, тъй като не подлежи на изследване знанието на приобретателя за съществуването на всяко от тях поотделно.

Исковете (отменителен и обусловен) са предявени от синдика като процесуален субституент на кредиторите на несъстоятелния длъжник, както повеляват разпоредбите на чл. 649, ал. 1 и 2 ТЗ. Никакво ограничение на правомощието му да ги предяви не следва от качеството му на временен, а разпоредбата на чл. 658, ал. 1 ТЗ, приложима съгласно препращането на чл. 668, ал. 1, изр. 1 ТЗ, по-скоро потвърждава, отколкото отрича (както считат касаторите) този извод – временният синдик е призван да предприема действия по попълване на масата (арг. чл. 558, ал. 1, т. 16 ТЗ), а такова е и процесното, чието извършване предвид ограничението от преклузивен срок е належащо независимо от липсата на избран постоянен синдик.

Обусловеният иск за връщане на имота, предмет на отменителния иск по чл. 135 ЗЗД вр. чл. 649, ал. 1 ТЗ, е предявен при наличие на правен интерес – целта е синдикът да получи фактическата власт върху актива, за да може да осъществи и фактически действия по неговото реализиране (вкл. като осигури възможност за неговата оценка и оглед в процедурата по продажбата му).

По основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК:

За обосноваването му е необходимо като обща селективна предпоставка да е поставен правен въпрос – такъв, който е включен в предмета на спора, обуславящ е за решаването му, кореспондира с наведените касационни основания по чл. 281 ГПК и чийто отговор не произтича от събраните по делото доказателства, а може да бъде даден абстрактно. Специалният селективен критерий ще е удовлетворен, ако отговорът на правния въпрос е даден от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС.

Касаторът В. е поставил питането дали съдът, включително въззивната инстанция, е длъжен да обоснове решението си, като обсъди всички обстоятелства по делото и посочи кои релевантни за спорното право факти счита за установени и кои намира за недоказани, както и да изложи точни, ясни, логични и убедителни мотиви?

Въпросът се отнася до начина на взимане на решение по всяко дело, поради което е обуславящ, а доколкото може да получи абстрактен отговор и е свързан с наведен касационен довод, има характер на правен по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Спрямо него обаче не е изпълнен допълнителният критерий на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, защото не е решен в противоречие със съдебната практика на ВКС по чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, включително посочената от касатора. Според последната съдът дължи да аргументира установената от него фактическа обстановка чрез логически анализ на допустимо събраните доказателства и да формира въз основа на нея правните си изводи, като изходи от относимите и своевременно релевирани възражения. В случая това е сторено - разгледани са всички факти, свързани с фактическия състав на двата иска, като е мотивирана тяхната установеност чрез верига от косвени доказателства; анализът на последните е изложен последователно и е аргументирано некредитирането на някои от тях (повторната експертиза); извършена е преценка и на ползващите тезата на ищеца, и на опровергаващите я доказателства (напр. обсъдени са доказателствата за реално плащане на продажната цена по третата сделка, но същите са съпоставени с данните за занижения й според съда размер, на които е даден превес като част от веригата косвени факти, сочещи на знание за увреждане), т.е. налице е съвкупен анализ. Оплакването на касатора, че формираните по този начин изводи са грешни, на практика съставлява касационен довод, а не основание за касационно обжалване, тъй като евентуалната тяхна неправилност (извън очевидната) е установима едва след анализ на доказателствата, осъществим във фазата на същински касационен контрол.

Касаторите „РАКЕТА“ ЕООД и П. са формулирали следните въпроси:

1. Може ли въззивният съд да допусне и събере доказателства, които не са допуснати и събрани от първоинстанционния съд, без същият да е допуснал процесуални нарушения, т.е. без наличие на предпоставките по чл. 266, ал. 3 ГПК, и може ли да събира доказателства за факти, за които не са правени доказателствени искания?

За да бъде подобен въпрос обуславящ за спора, следва въззивният съд да е събрал доказателства, въпреки че сам не е установил процесуално нарушение в първоинстанционното производство. В противен случай – ако съдът е приел, че са налице предпоставките на чл. 266, ал. 3 ГПК и поради това е допуснал събирането им (както е в настоящата хипотеза), въпросът би съставлявал не правно питане по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, а касационно оплакване за неправилност, защото отговорът му ще предполага да се направи преценка дали действително са били налице предпоставките на чл. 266, ал. 3 ГПК, което съставлява част от дейността по решаване на делото, а не по допускане на касационен контрол. Отделно, въпросът касае само събраните във въззивното производство доказателства, но решаващите изводи на въззивния съд са формирани и на база вече събраните от първоинстанционния съд доказателства – така за отношенията между пълномощника по трите сделки и последния приобретател, произтичащи от дългогодишното им (от 1995 г.) познанство покрай работата им в специфична професионална сфера, сочи разпитаният в първоинстанционното производство свидетел П., общият адрес на управление за представляваните от тях търговци е виден от общоизвестното вписване в търговския регистър, съдържанието на пълномощното за първата сделка и краткият период от време между разпорежданията с имота са установени от приети от първоинстанционния съд писмени доказателства, изводът за занижена продажна цена е формиран на база изслушана в първоинстанционното производство експертиза, преценена през призмата на събраните пак там по почин на ищеца писмени доказателства относно офертни и продажни цени, липсата на ползване от страна на В. на закупения имот е установено от показанията на разпитания в първата инстанция свидетел (съсед на имота). Събраните във въззивното производство доказателства са послужили само за потвърждаване на така изградения извод, а част от тях дори са разгледани в светлината на възможното му опровергаване (относно разплащането на продажната цена по последната сделка).

Поради необуславящия си характер въпросът не е годен да обоснове допускане на касационно обжалване.

2. Може ли въззивният съд да основе фактическите си, а оттам и правни изводи, въз основа на обяснения на страна, снети по реда на чл. 176 ГПК, които не представляват признания на неизгодни за нея факти или че не са се осъществили изгодни за него факти, а твърдения, които могат да се установят с други доказателствени средства?

И този въпрос не кореспондира с решаващите мотиви на съда. Обясненията на разпитания при условията на чл. 176 ГПК В. са преразказани в мотивите към въззивното решение, като съдържащите се в тях факти – относно познанството му с П. П. и Ф. П. и относно професионалните му отношения с пълномощника, са приети за доказани от съда не само като неизгодни за обяснилия се, но и като потвърдени от други доказателства, а изгодният – относно наличието на причина да не се ползва закупеният имот, не е зачетен от съда. Отделно от това, изводът за недобросъвестност на последния приобретател, както беше посочено, е изграден въз основа на косвени доказателства, събрани с различни способи, а не само върху фактите, установени по реда на чл. 176 ГПК.

Следователно питането не удовлетворява общия селективен критерий.

3. Кои са основните критерии, въз основа на които съдът е длъжен да преценява доказателствената сила на заключенията на вещите лица, и следва ли съдебното решение да бъде основано само и единствено на заключението на вещото лице, като бъдат игнорирани останалите събрани по делото доказателства?

Във втората си част въпросът не е правен по съображенията, изложени в т. 1 и 2 (изводът на съда е формиран на база съвкупния доказателствен материал, а не само въз основа на експертното заключение), а в първата може да се окачестви като относим към решаването на делото, доколкото съдът е анализирал съдържанието на две експертизи – първоначална и повторна, и е кредитирал само едната от тях. Доколкото е достатъчно абстрактен и е свързан с наведен касационен довод, в тази част въпросът следва да се приеме за правен по смисъла на чл. 280, а. 1 ГПК.

Не се установява обаче същият да е решен в противоречие с практиката на ВКС, посочена от касаторите – критерий при кредитиране на заключението са неговата яснота, пълнота и обоснованост, както и взаимната му връзка с други безспорни доказателства. Именно този подход е използван от въззивния съд, който е изложил съображения защо счита за по-обоснована първата експертиза и кои са причините, за да не се довери на повторната, сред които са и сравнението й с надлежно събрани писмени доказателства, приети в заседанието на 18.02.2023 г. (а не неприети, както поддържат касаторите). Несъгласието с тези съображения е касационен довод за необоснованост, несъобразим в селективната фаза на касационното производство.

4. Може ли въззивният съд да приеме за доказани факти, за които по делото не са представени доказателства от страната, която носи доказателствената тежест, и може ли въз основа на косвено доказване с косвени доказателства, ако чрез него не се установява такава система от доказателствени факти, която, като изключва всяка друга вероятност, да създаде сигурност, че правнорелевантният факт, за съществуването на който се прави извод от съвкупността на доказателствените факти, действително се е осъществил?

Питането не покрива общата селективна предпоставка по изложените в т. 1 съображения – с него касаторът цели да се извърши преценка за правилност на извода на съда, че съществува верига от косвени доказателства, водещи до еднозначен извод, но подобна дейност не е присъща на селективната фаза. За да е годен да осигури достъп до касационен контрол, поставеният въпрос следва да почива на фактите, възприети от въззивния съд (в случая – съдът е възприел, че е налице верига от косвени доказателства), а не да съдържа в себе си като предпоставка тяхното неправилно установяване и да цели проверка на това (касаторите изхождат от предпоставката, че изводът за наличие на съвкупност от безпротиворечиви косвени доказателства е грешен, и на практика желаят проверката му, а не отговор на принципен процесуален въпрос). За пълнота следва да се посочи и че конкретната обосновка на тази неправилност почива на невъзприети от въззивния съд факти – напр. относно общия адрес на управление, установен от съда по принцип, а не темпорално към момента на сделката, както сочат касаторите.

Дори въпросът да се преформулира служебно до абстрактното питане относно критериите за формиране на фактически изводи на база косвени доказателства, той не би се явил решен в противоречие с практиката на ВКС, вкл. цитираната от касатора. Последната допуска пълното доказване (каквото трябва да е главното) да се извърши само посредством косвени доказателства, а дори и при наличие на преки, сочещи за обратното. Значима е оценката на тяхната доказателствена стойност – дали косвените доказателства са несъмнени и вътрешно непротиворечиви и дали в съвкупност водят до единен фактически извод, противопоставим на прякото доказателство. В случая съдът не се е отклонил от тези принципни правила, защото е приел, че всички косвени доказателства сочат на еднозначния извод за недобросъвестност на последния приобретател. Възражението на касатора, че тази преценка е неправилна, съставлява касационен довод за необоснованост, а не основание по чл. 280, ал. 1 ГПК.

5. Може ли въззивният съд да обсъжда извадково само онези доказателства по делото, които обслужват собствената му теза, а не и тези, които я отричат?

Питането е поставено в контекста на оплакването за необсъдени доказателства относно движението на парични средства между Ф. П. и И. В.. Това обаче не кореспондира напълно с мотивите на съда, доколкото данните относно плащането на продажната цена са съобразени от въззивния съд. Действително, няма обсъждане на липсата на данни за обратно „връщане“ на платената цена от В. на П. или на свързани с него лица, но подобно процесуално нарушение не може да се категоризира като съществено, тъй като съдът на практика е приел реалност на плащането и въпреки това е обосновал извод за недобросъвестност, отчитайки други факти, вкл. размера на платената цена. Поради това въпросът не е обуславящ, а оттук е неправен.

6. Може ли съдът да приеме, че се е осъществила субективната предпоставка по чл. 135, ал. 1, изр. 2 ЗЗД, в случай че по делото не са събрани никакви доказателства за това, че третото лице е знаело само някои от обстоятелствата, въз основа на които то да заключи, че е възникнало вземане на кредитора?

И този въпрос изхожда от тезата на касатора за необоснованост („не са събрани никакви доказателства“), а не от действително изложените от въззивния съд мотиви. Въпросът би бил обуславящ, ако въззивният съд, без да коментира каквито и да е доказателства, приеме за доказано знанието на приобретателя, но в хипотеза като настоящата, в която той е обсъдил събраните доказателства и е мотивирал направените от тях фактически изводи, подобен въпрос не се явява правен, тъй като цели проверка на правилността на последните.

По изложените съображения не може да бъде допуснато касационно обжалване.

Ответникът по касация претендира разноски, но не доказва извършването им.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение,