Определение № 302 от 13.11.2013 г. на ВКС по т. д. № 64/2013 г.

Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационна жалба на [фирма] - [населено място] срещу Решение № 203 от 03.05.2012 г. по т.д. № 78/ 2012 г. на Пловдивски апелативен съд, с което е отменено Решение №439 от 22.08.2011 г. по гр.д. №140/ 2010 г. на Пловдивски окръжен съд в частта, с която е отхвърлен за 180 797.27 евро иска по чл. 422 ГПК на [фирма] - [населено място] срещу [фирма] - [населено място] за установяване вземане на ищеца срещу ответника за 180 797.27 евро по три записа на заповед от 03.11.2006 г. с издател [фирма], праводател на [фирма], с които са обезпечени задълженията за плащане на лизингови вноски по 7 договора от 03.11.2006 г. за финансов лизинг на товарни автомобили „Мерцедес Б.” и 7 ремаркета ”Ш.”, със законната лихва от 23.07.12009 г. и за 5690.88 лв. - разноски в заповедното производство по ч.т.д.№8747/2009 г. на ПРС, в която част искът е уважен и е потвърдено решението в частта, с която искът е отхвърлен за разликата до предявения размер. Жалбоподателят обжалва решението в частта, с която искът е отхвърлен, с оплакване за неправилност и необоснованост. В Изложение на основанията по чл. 280 ГПК сочи, че съдът се е произнесъл по съществени правни въпроси: 1. Към кой момент се установява в производството по иска по чл. 422 ГПК съществуването на вземането и неговия размер: към датата на заявлението за издаване на заповед по чл. 417 ГПК или към по-късен момент, 2. Въззивният съд следва ли да изложи съображения защо не възприема някои от доводите на страната и да обсъди в тяхната съвкупност доводите й и доказателствата, на които се е позовала и 3. Записът на заповед, издаден, за да обезпечи договор за финансов лизинг, обезпечава ли и неустойките за забава на задължението за плащане - може ли поемателят (кредитор по каузалното отношение) да иска от длъжника плащане, което да се счита като погасяващо неустойката. По първия въпрос жалбоподателят поддържа основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ал.1 т.1, т.2 и т.3 ГПК, които аргументира с Опр.№ 417/03.06.2011 г. по ч.т.д.№ 315/2011 г. на ВКС, ІІ т.о. и Опр.№ 707/15.10.2010 г. по ч.т.д.№314/2010 г. на ВКС, ІІ т.о., евентуално счита, че въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. По втория въпрос поддържа основания по чл. 280 ал. 1 т. 1 и т. 2 ГПК, като сочи т.1 от ПплВС №7/1965 г. и т.19 от ТР ОСГК на ВКС №1/04.01.2001 г. по тълк.д. №1/2000 г., Р.№79/24.06.2009 г. по т.д.№ 645/2008 г. на ВКС, ІІ т.о., Р.№465/27.05.2010 г. по гр.д.№1199/2009 г. на ВКС,І г.о., Р.№ 788/19.11.2009 г. по гр.д.№1664/2008 г. на ВКС,ІІІ г.о., Р.№ 1801/30. 10.1984 г. по гр.д.№851/1984 г. на ВС,ІІг.о. и Р.№ 642/15.09.1994 г. по гр.д.№1573/1993 г. на ВКС, V г.о. По третия въпрос поддържа основание по чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК, като излага, че няма съдебна практика, а е голяма практическата му значимост и разглеждането му би допринесло за създаване яснота за съдилищата и участниците в гражданския оборот и възпрепятстване на създаване на порочна практика. Ответникът по касационната жалба [фирма] - [населено място] не изразява становище по искането за допускане на касационно обжалване, нито по същество на касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като констатира, че решението е въззивно и с него съответно е изменено и потвърдено първоинстанционно решение, с което е разгледан иск за установяване на вземане по чл. 422 ГПК, цената на който не е до 10 000 лв., съгласно чл. 280 ал. 2 ГПК, намира, че касационната жалба е допустима, подадена е в срок и е редовна. За да отмени решението в частта, с която е отхвърлен искът по чл. 422 ГПК и да го уважи за 180 797.27 евро и да го потвърди в частта, с която искът е отхвърлен за разликата до предявения размер 302 178.56 евро - лизингови вноски по 7 договора за финансов лизинг въз основа на три записа на заповед от 03.11.2006 г., със законната лихва от 23.07.2009 г. и разноски в заповедното производство, въззивният съд е обосновал, че е налице пасивна материалноправна легитимация на ответника и че е неоснователно възражението му за поредност по чл. 15 ал. 3 пр. 2 ТЗ. Въз основа на Споразумението на страните по делото от 30.11.2009 г. съдът е посочил, че договарящите са приели за установено, че са страни по сключените 7 договора за финансов лизинг на товарни автомобили м.”Мерцедес Б.” и на 7 ремаркета „Ш.”, че по трите записа на заповед от 03.11.2006 г., всеки по за 119 532.12 евро, със законна лихва и разноски, предмет на заявлението в заповедното производство, ответникът [фирма] има качеството на издател, приели са, че договорите за лизинг са прекратени от 24.06.2009 г., уточнили са размера на дължимите от ответника суми по лизинговите договори. Като е зачел, че към датата на прекратяване на договорите задължението за лизингови вноски с настъпил падеж е 481 818.68 лв., съдът е взел предвид последващите плащания в периода 28.08.2009 г. - 26.11.2009 г. 128 209.96 лв. и е определил задължение в размер на 353 608.72 лв. или 180 797.27 евро - лизингови вноски, но не и неустойки и други разходи, каквито записите на заповед не обезпечават. С оглед изложеното въпросът: в производството по иска по чл. 422 ГПК към кой момент се установява съществуването на вземането и размера му: към датата на заявлението за издаване на заповед по чл. 417 ГПК или към по-късен момент, респ. следва ли съдът, разглеждащ иска по чл. 422 ГПК, да съобрази извършеното погасяване на задължението чрез плащане от длъжника за период, следващ датата на заявлението по чл. 417 ГПК, са релевантни за делото. С Разпореждане от 11.02.2013г. на заместник-председателите на ВКС и председатели на Гражданска и на Търговска колегии на ВКС, на основание чл. 292 ГПК е образувано тълк. дело № 4/2013 г. на ВКС, ОСГТК по редица въпроси на заповедното производство, включително въпрос №9: към кой момент се установява съществуването на вземането по издадената заповед за изпълнение в производството по чл. 422 ГПК и намира ли приложение чл. 236 ал. 3 ГПК по отношение на фактите, настъпили след подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение. Тъй като решаването на този въпрос с тълкувателното решение ще има значение за преценката налице ли са поддържаните от жалбоподателя основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по въпрос първи, както и за правилното решаване на спора, касационното производството следва да се спре на основание чл. 292 ГПК. Затова Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, Второ отделение