Определение № 753 от 26.03.2024 г. на ВКС по т. д. № 323/2023 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Национална агенция за приходите, [населено място], срещу решение № 726/22.11.2022 г., постановено по т.д.№ 810/2022 г. от Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 958/03.08.2022 г. по т.д.№ 452/2022 г. на Софийски градски съд за отхвърляне на предявения от касатора против „А. Варна“ ЕООД /н./, [населено място] и А. Г. К. – синдик на „А. Варна“ ЕООД /н./, иск по чл.694 ТЗ за признаване за установено по отношение на ответника съществуването в производството по несъстоятелност на обезпечителни мерки, даващи право на предпочтително удовлетворение по чл.722, ал.1, т.1 ТЗ, а именно: запори, наложени с ПНОМ изх.№ С200022-022-0052755/12.08.2020 г., издадено от публичен изпълнител на ТД на НАП – София, вписано в ЦРОЗ под № 2021091600902 за обезпечаването на публични вземания в общ размер на 33955,32 лв., от които 29384,43 лв. главници и лихви в размер на 4570,89 лв., включени в одобрен от съда по несъстоятелността списък на приетите вземания на кредиторите на „А. Варна“ ЕООД / н./ в срока по чл.685, ал.1 ТЗ, обявен в ТРРЮЛНЦ. Касаторът поддържа, че решението е неправилно, а допускането на касационно обжалване основава на наличието на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1-3 и ал.2 ГПК. Ответникът „А. Варна“ ЕООД /н./ не взема становище по жалбата. Синдикът на „А. Варна“ ЕООД /н./ оспорва жалбата. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че по отношение на „А. Варна“ ЕООД е открито производство по несъстоятелност с решение от 09.09.2021 г. по т.д.№ 575/2021 г. на СГС, обявено в ТРРЮЛНЦ на 13.09.2021 г. В срока по чл.685, ал.1 ТЗ НАП е предявил вземания, включени в списъка на приетите вземания, а в срока по чл.690 ТЗ кредиторът е възразил относно реда на удовлетворяването, определен по чл.722, ал.1, т.6 и т.9 ТЗ с аргумент, че вземанията са обезпечени с Постановление за налагане на обезпечителни мерки от 12.08.2020 г., издадено от публичен изпълнител при ТД на НАП – София, вписано в ЦРОЗ на 16.09.2021 г. Възражението на кредитора е оставено без уважение. Първоинстанционият съд е приел, че поради наличието на постановление на публичния изпълнител преди датата на решението за откриване на производство по несъстоятелност и вписването на запора в ЦРОЗ след датата на това решение, вземането не се ползва с привилегията по чл.722, ал.1, т.1 ТЗ, към които мотиви въззивният съд е препратил съгласно чл.272 ГПК. Софийският апелативен съд е изложил съображения, че запорът е обезпечителна мярка, а не привилегия по смисъла на чл.397, ал.1, т.2 ГПК и има действията по отношение на длъжника и кредитора – взискател, установени в чл.451 и чл.452 ГПК. Същото действие имат запорът и възбраната, вписани по реда на ЗОЗ, което е насочено към разрешаване на конкуренцията между различните способи за принудително реализиране на заложното право, но не създават привилегия за удовлетворяването на кредитора в производството по несъстоятелност. Изведени са аргументи и от нормата на чл.638, ал.4 ТЗ, забраняваща да се налагат обезпечителни мерки върху имуществото на длъжника след откриване на производството по несъстоятелност. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, независимо че са посочени нормите на ГПК за съществуването на няколко основания за допускане на касационно обжалване, е формулиран по реда на чл.280, ал.1, т.3 ГПК само въпроса: „Дали публичните вземания, предявени от НАП, обезпечени със запор, вписан в ЦРОЗ след датата на съдебното решение за откриване на производството по несъстоятелност, които безспорно попадат в приложното поле на чл.722, ал.1, т.1 ТЗ, следва да се удовлетворяват в поредността, определена в същата разпоредба и подлежи ли на стеснително тълкуване разпоредба, регламентираща привилегия на удовлетворяване в производството по несъстоятелност?“. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. По поставения правен въпрос е постановено решение № 50112/15.03.2024 г. по т.д.№ 1602/2022 г. на ІІ т.о. на ВКС, в което е прието, че разпоредбата на чл.722, ал.1, т.1 ТЗ следва да се тълкува корективно, като вземания, за които е наложена обезпечителна мярка „запор“, който е вписан в ЦРОЗ, не се ползват с право на предпочтително удовлетворяване върху предмета на запора. Съставът на ВКС е извел аргументи от правната същност на изброените в нормата на чл.722, ал.1, т.1 ТЗ понятия – реални обезпечения (залог и ипотека) и обезпечителни мерки (запор и възбрана), както и с оглед целта и последиците на вписването на обезпечителни мерки по реда на ЗОЗ. Корективното тълкуване е основано на обстоятелството, че по реда на ЗОЗ не може да се бъде вписана възбрана, тъй като съгласно чл.4 ЗОЗ, запорът (обезпечителен или изпълнителен) е обезпечителна мярка, налагана по ГПК, ДОПК и в производството по несъстоятелност, с която се забранява на длъжника да извършва разпоредителни действия (правни и фактически) с предмета на запора, като действията, извършени в нарушение на тази забрана са непротивопоставими, т.е. се считат за неизвършени спрямо кредиторите – чл.451, ал.1 и чл.452, ал.1 ГПК. Посочените правила са счетени за приложими не само за индивидуалното изпълнение по ГПК, но и за публичното изпълнение по ДОПК, с оглед препращащата норма на чл.206 ДОПК, както и при наложен запор в производството по несъстоятелност, предвид субсидиарното приложение на ГПК - чл.621 ТЗ. Посочено е, че съгласно чл. 638, ал. 6 (преди ал. 4), изр. 3-то ТЗ, запор върху вземане или върху движимо имущество и ценни книги по чл.4 ЗОЗ може да бъде наложен по ГПК или по ДОПК само преди откриване на производството по несъстоятелност. С оглед на характеристиката на обезпечителната мярка „запор“, с вписването му в ЦРОЗ за кредитора, в полза на когото е наложена, не възниква право на предпочтително удовлетворяване („заложно право“) и същият не придобива качеството на обезпечен кредитор. Заложният кредитор не може да впише пристъпване към изпълнение по ЗОЗ, ако залогът му е вписан след вписване на запор (обезпечителен или изпълнителен) в ЦРОЗ върху същото имущество, като имуществото се продава от съдебния или публичния изпълнител, а не по реда на ЗОЗ. Вписването на наложения по ГПК или ДОПК запор в ЦРОЗ определя и кой е приложимият способ за изпълнение – по ЗОЗ или по ГПК / ДОПК върху заложеното и запорирано имущество, като осуетява пристъпването към изпълнение по ЗОЗ, когато запорът е вписан преди залога. Вписването не поражда право на кредитора на предпочтително удовлетворяване от имуществото/вземането, върху което е наложен запора в производствата по индивидуално изпълнение, с което право се ползват само обезпечените кредитори (чл. 136, ал.1, т. 3 ЗЗД и чл.194, ал.5, вр. ал. 3 ДОПК), поради което, по-аргумент от по-силното основание, с такова право не се ползва кредиторът, вписал запор в ЦРОЗ, и в производството по несъстоятелност, тъй като това производство има универсален характер и в него участват всички кредитори на длъжника. Съставът на ВКС споделя даденото разрешение в практиката и след като обжалваното решение съответства на тази практика, произнасянето от ВКС по поставения въпрос не е от значение за точното приложение на закона и за развитието на правото, поради което касационното обжалване не се допуска. Разноски за производството не се дължат. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд