Определение № 290 от 21.06.2016 г. на ВКС по гр. д. № 2562/2016 г.

Производство по чл. 274, ал. 3, т. 1 от ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на ищцата по делото И. П. П.-Ц. срещу определение № 22487/20.11.2015 г., постановено по частно гр. дело № 9860/2015 г. на Софийския градски съд (СГС). С обжалваното въззивно определение е постановено следното: отменено е определение от 16.03.2015 г. по гр. дело № 18083/2013 г. на Софийския районен съд (СРС) – в частта, с която производството по същото първоинстанционно дело е прекратено в частта по иска „за сумата 800 лв. – неустойка“; същото определение е потвърдено в останалата част, с която първоинстанционно производство е прекратено в останалата част, а именно – по иска за сумата 4 600 E. – главница на основание чл. 31, ал. 2 от ЗС. За да постанови обжалваното въззивно определение, СГС е приел в мотивите към него следното: Приел е за установено, че предмет на първоинстанционното гр. дело № 18083/2013 г. на СРС са предявени от жалбоподателката срещу К. П. П. искове общо за сумата 5 420 E. и за периода 11.05.2009 г. – 11.04.2011 г., от които: сумата 4 600 E. – главница на основание чл. 31, ал. 2 от ЗС и сумата 800 E. – неустойка, за която въззивният съд е приел, че е възможно да е обезщетение за забава върху главницата на основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД. СГС е приел за установено също, че с влязло в сила решение по друго гр. дело № 16797/2007 г. на СРС, съдът първоначално е отхвърлил изцяло иска по чл. 31, ал. 2 от ЗС за периода 11.05.2009 г. – 23.11.2011 г. между същите страни, като съгласно направеното отбелязване върху решението то е било частично отменено с решение № 117/2014 от 12.01.2015 г. по гр. дело № 2994/2014 г. на II-ро гр. отд. на ВКС и искът по чл. 31, ал. 2 от ЗС е бил уважен за сумата 4 692.50 лв. При така установените обстоятелства по делото, въззивният съд е изложил съображения, че съгласно нормата на чл. 299 от ГПК спор, разрешен с влязло в сила решение, не може да бъде пререшаван. С оглед на това, съдът е приел, че в случая е налице тъждество между петитума и фактическите обстоятелства, определящи предмета на спора, разрешен с влязлото в сила решение по другото дело, и предмета на спора по първоинстанционното гр. дело № 18083/2013 г. – в частта за обезщетението по чл. 31, ал. 2 от ЗС – за един и същи период, за един и същи имот, и между същите страни. По тези съображения въззивният съд е приел, че е налице отрицателна процесуална предпоставка за упражняване правото на иск, налагаща извода за прекратяването на първоинстанционното производство в тази част, съвпадаща с другото дело. СГС е приел и че по отношение на иска за „неустока“, който е възможно да е обезщетение за забава върху главницата, липсва произнасяне с решението по другото дело и не е налице сила на пресъдено нещо, което налага отмяна на първоинстанционното определение в тази част. При извършената служебна проверка, настоящият съдебен състав намира частната касационна жалба за процесуално недопустима в частта ѝ срещу отменителната част на въззивното определение – по отношение на иска за сумата 800 E. (както е посочена в мотивите), респ. – за сумата 800 лв. (както е посочена в диспозитива на определението). Тази част на въззивното определение не подлежи на касационно обжалване съгласно разпоредбите на чл. 280, ал. 2, т. 1, предл. 1, във вр. с чл. 274, ал. 4 от ГПК, тъй като във всички случаи цената на този иск е до 5 000 лв. Освен това, тази отменителна част от въззивното определение удовлетворява жалбоподателката като резултат, поради което тя няма правен интерес от обжалването ѝ. В тази връзка следва да се отбележи, че макар в частната касационна жалба да се навежда като оплакване за неправилност обстоятелството, че този иск бил предявен за сумата 800 E., а въззивният съд е посочил в диспозитива си сумата 800 лв., то – предвид посочването ѝ от съда в мотивите като сума от 800 E., тази част на частната касационна жалба може да бъде преценена и като молба за поправка на очевидна фактическа грешка по реда на чл. 247 от ГПК. Тази преценка, обаче е от компетентността на СГС. По изложените съображения, частната касационна жалба в посочената ѝ част следва да се остави без разглеждане, като частното касационно производство следва да се прекрати в тази негова част, а след влизането в сила на тази част от настоящото определение, делото следва да се върне на СГС – за преценка за произнасяне по реда на чл. 247 от ГПК за поправка на очевидна фактическа грешка в отменителната част от определението му. В останалата ѝ част, частната касационна жалба е процесуално допустима – подадена е в срок, от процесуално легитимирано за това лице, срещу подлежащата на касационно обжалване част от определението на въззивния съд. По отношение на последната, жалбоподателката поддържа оплакване за неправилност, като излага доводи, че въззивният съд неправилно е приел, че е налице идентичност между двете дела. Ответницата К. П. П. не е подала в срока за това отговор на частната касационна жалба. Допускането на касационното обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК, предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, разрешаването на който е обуславящо правните му изводи в обжалвания акт, респ. – от разрешаването на който зависи изходът на спора по частното производство, и по отношение на който правен въпрос, представляващ общо основание, е налице и някое от допълнителните основания за допускане на касационното обжалване по т. 1, т. 2 или т. 3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК. Общите и допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК следва да са посочени ясно и точно и да са аргументирани от страна на частния жалбоподател. Това следва и от задължителните указания и разясненията, дадени с т. 1 и мотивите към нея от тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно които касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешен в обжалвания акт на въззивния съд, като ВКС не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба или от самата жалба, а може само да го уточни и конкретизира. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да е необходимо да се разглеждат допълнителните основания за това (ако такива са наведени от жалбоподателя). В представеното в случая от страна на жалбоподателката писмено изложение към частната й касационна жалба (а и в самата жалба) по никакъв начин не е посочен, изведен и формулиран материалноправен или процесуалноправен въпрос, по който да се е произнесъл въззивният съд, и който да представлява общо основание за допускане на касационното обжалване на въззивното определение по смисъла на чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК; не е наведено и аргументирано и наличието на никое от допълнителните основания по т. 1, т. 2 или т. 3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК. В пункт 1 от изложението на жалбоподателката се сочи следното: „Нарушена е практиката на ВКС - гр. дело № 2994/2014 г., II г.о., водено между същите страни. Обжалваното определение в отменителната му част противоречи и на т. 2 от ТР № 2/1997 г., ОСГК, тъй като претенцията е заявена в евро, се присъжда левовата равностойност на тази валута. В обжалваното определение е фиксирана сума от 800 лв., докато претенцията на ищцата е 800 евро.“. Тази част на изложението (освен че в нея по никакъв начин не е формулиран правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК) е изцяло свързана с процесуално недопустимата част на касационната жалба, поради което не следва да бъде обсъждана. В пункт 2 от изложението на жалбоподателката се сочи следното: „Въпросът, който е от значение за делото, според ищцата, е несправедливост при решаване на споровете със сестра ѝ по отношение на наследствения апартамент, по мотиви, цитирани в частната жалба.“. Тази част от изложението на жалбоподателката, очевидно също не съдържа извеждане, формулировка и аргументация нито на общо, нито на допълнително основание по чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното определение – относно подлежащата на такова обжалване негова част. Формулировката „несправедливост при решаване на споровете със сестра ѝ по отношение на наследствения апартамент…“ по никакъв начин не може да се определи като материалноправен или процесуалноправен въпрос, нито пък може по какъвто и да било начин да се отнесе към изложените мотиви към тази част на въззивното определение. С препращането към частната касационна жалба също не се сочат основания за допускане на касационното обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК, тъй като в жалбата се съдържат единствено оплаквания за неправилност, които могат да съставляват касационни основания по смисъла на чл. 281, т. 3 от ГПК. Последните обаче е недопустимо да бъдат обсъждани във връзка с предпоставките за допускане на касационното обжалване, съгласно чл. 274, ал. 3, във вр. с чл. 280, ал. 1 от ГПК. Те биха подлежали на обсъждане от касационната съдебна инстанция, едва и само ако се допусне касационното обжалване на определението на въззивния, т.е. – ако са надлежно наведени и ако обективно са налице едно или повече общи и допълнителни основания за това по чл. 280, ал. 1 от ГПК, а такива в случая липсват. Отделно от горното, приетото в мотивите към подлежащата на касационно обжалване част от въззивното определение, е изцяло съобразено с константната задължителна практика на ВКС по приложението на чл. 299, ал. 1 и 2 от ГПК. По изложените съображения, касационното обжалване на подлежащата на такова обжалване част от въззивното решение, не следва да се допуска, тъй като не са налице основания за това по чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение