Определение № 636 от 25.07.2012 г. на ВКС по гр. д. № 464/2012 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Р. С. Р. е обжалвал въззивното решение на Софийския градски съд, гражданско отделение, IV-A състав от 17.02.2012г. по гр.д.№ 5471/2011г. Ответниците Л. С. С. и П. А. П. изразяват становище, че не са налице основанията на чл.280 ал.1 ГПК, тъй като поставеният въпрос в изложението за допускане на касационното обжалване не е правен по смисъла на TP 1/2009г. на ВКС, ОСГК и ТК. Касационната жалба е подадена в срок, отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК и не е налице изключението на чл.280 ал.2 ГПК, поради което е процесуално допустима. С обжалваното решение Софийският градски съд е потвърдил решението на Софийския районен съд, 31 състав от 07.01.2010г., гр.д. № 6056/1O г.., с което са отхвърлени главният иск по чл.76 ЗС и евентуалния по чл.75 ЗС. Съдът е приел, че ищецът е установил фактическа власт върху имота в периода 2002-2003г., когато му е предадено владението с договор за дарение, сключен в писмена форма. От показанията на свидетелите А. и В. обаче е установено, че при посещенията си у ответниците не са виждали ищеца да ползва втория етаж, по стълбището ищците държали саксии с цветя, които трайно са възпрепятствали нормалния достъп до втория етаж. Съдът е кредитирал показанията като основани на редовни наблюдения пред противоречащите си показания на свидетелите Й. и М., основани на епизодични възприятия. Поради недоказано фактическо господство над вещта към момента на отнемане на владението, искът по чл.76 ЗС е приет за неоснователен. Евентуалният иск по чл. 75 ЗС също е приет за неоснователен, поради отсъствие на владение повече от 6 месеца преди нарушението - отнет достъп до къщата на 03.02.2010г. или до дворното място през м.март 2009г. В изложението за допускане на касационното обжалване се поддържа, че е налице основанието на чл.280 ал.1 т.З ГПК по въпроса, формирал решаващите изводи на съда, за критериите, по които следва да се кредитират показанията на свидетелите, които противоречат на показанията на други свидетели, тъй като по този въпрос ГПК е непълен и би било полезно да се създаде съдебна практика. Преценката за достоверността на гласните доказателства е суверенно право на решаващия съд, а на касационен контрол подлежи спазването на процесуалните правила за цялостно обсъждане на доказателствата, отчитане на възможната заинтересованост на свидетелите и мотивиране на изводите за невъзприемане на едни или възприемане на други свидетелски показания. Поставеният в този аспект въпрос от касатора е разрешавай многократно в съдебната практика, включително и в тази по чл.290 ГПК. В решение 65 от 16.07.2010 г. на ВКС по гр. д. № 4216/2008 г., IV г. о., ГК е прието, че гласните доказателства, щом са относими и допустими, се преценяват от съда по вътрешно убеждение, при съобразяване с евентуалната заинтересованост или предубеденост на свидетеля и съвкупно с целия доказателствен материал по делото като във всички случаи съдът трябва да мотивира изводите си. В случая тази практика е съобразена и касаторът не поставя въпрос за изоставянето й поради неточно тълкуване на закона, с оглед на което не е налице основанието по чл.280 ал.1 т.З ГПК. В. от горното Върховният касационен съд, I г.о.