Определение № 50543 от 23.11.2023 г. на ВКС по т. д. № 1901/2022 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

И. А. Х. чрез особен представител адв. М. Д. обжалва решение № 870 от 21.06.2022 г. по в.гр.д. 3077/21 г., ОС – Пловдив, с което е потвърдено решението на първоинстанционния съд, с което е признато за установено, на основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, че И. А. Х. дължи на „Агенция за събиране на вземания“ сумата в размер на 14 348,46 лв, главница, дължима по договор за потребителски кредит № PLUS – 14531412 от 23.02.2017 г., сключен с „БНБ Париба Пърсънъл файненс“ ЕАД, вземанията, по който са прехвърлени на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, с Приложение № 1 от 14.03.2019 г. към Рамков договор за цесия от 27.07.2017 г, 2 650,61 лв, договорна възнаградителна лихва за периода 20.09.2018 г. до 10.01.2020, 715,08 лв – обезщетение за забава върху непогасената главница и договорна лихва за периода 21.09.2018 г. до 05.02.2020 г., ведно със законната лихва върху главницата от 20.03.2021 г. до окончателното плащане, за които вземания е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК, по ч.гр.д. 1900/20 г., по описа на Пловдивски районен съд.

Излага съображения за наличие на нарушение на материалния закон – нищожност на договора поради наличие на клаузи, които противоречат на добрите нрави. Конкретно, договорът нарушавал нормите на чл. 10, ал.1, чл. 11, ал. 1, т 7-12, 2- и ал. 2 чл. 12, ал.1 т. 7 – 99 от ЗПК. От договора не ставало ясно какъв е общият размер на дължимата договорна лихва за целия срок на договора. В ГПР била включена възнаградителна лихва и такса ангажимент и не било ясно защо ГПР е определен на 20.87 %.

Нямало надлежно уведомление за цесията.

Нямало автоматична предсрочна изискуемост. Нямало как да са изискуеми всички анюитетни вноски.

Отделно били включени към месечните вноски и вноски за покупка на застраховка.

Освен това имало дублиране на искови претенции за едно и също основание забава на длъжника да заплати, едни и същи периоди се дължали плащания за законна лихва. Дължала се лихва за забава, в договора не била упомената възнаградителна лихва.

Счита, че фиксираният годишен лихвен процент е прекомерен и противоречи на чл. 19, ал. 4 ЗПК, както и на добрите нрави.

Моли да се отмени решението.

1. Липсва необходимост от изискуемо по закон съобщаване за извършената цесия на длъжника, съгласно чл. 99 ЗЗД, цесията има действие спрямо длъжника от момента на съобщаването.

2. Договорът за кредит не е станал предсрочно изискуем по наведени в касационната жалба факти и обстоятелства

3. Договорът за кредит съдържа неравноправни клаузи, които противоречат на добрите нрави – фиксиран годишен лихвен процент от 3517,18 %, който бил прекомерен.

4. Налице било дублиране на исковите претенции, за едно и също основание забава на длъжника да плати, за едни и същи периоди се дължат две плащания за законна лихва

Съдът не бил се произнесъл по всички искания, описани в т. 3

Ответникът „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД оспорва касационната жалба. Счита, че не са налице основания за допускане касационно обжалване. Липсвали формулирани основания за допускане касационно обжалване. Позовава се на практиката на ВКС, съгласно която предсрочната изискуемост на задължението за връщане на банковия кредит, обявена на особен представител, се счита за редовно уведомление спрямо длъжника. Счита, че същите правила следва да се приложат и относно уведомлението по чл. 99, ал. 4 ЗЗД. Счита, че не следва да се допуска касационно обжалване. Претендира разноски.

Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:

Въззивният съд е потвърдил установителното съдебно решение относно посочените суми, като е приел, че И. А. дължи на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, в качеството му на цесионер, посочените суми. Прието е, че между длъжника, И. А. и банката е бил сключен договор за потребителски кредит от 23.02.2017 г. Към договора бил представен и погасителен план, съгласно който длъжникът следва да върне получената сума за 48 месеца. Първоначалният кредитор бил прехвърлил вземането. Прието е, че цесионерът е упълномощил цедента да съобщи цесията. Прието е, че преди процеса не било извършено надлежно връчване на съобщението, поради което едва при започване на производството цесията била съобщена на особения представител, следвало да се приеме, че уведомлението е достигнало до длъжника с уведомлението на особения представител. Прието е, че липсва точно изпълнение и са били налице обективните условия за отправяне на изявление до длъжника за обявяване на кредита за предсрочно изискуем. Към момента на завеждане на иска, било налице уведомление до длъжника. Оставено е без уважение възражението за наличие на неравноправни клаузи, респ. прогласяване на тяхната нищожност, тъй като банката била определила ГПР, който не бил променлива величина, както и лихвения процент, който също не бил променлив, а напротив длъжникът е бил известен за всеки един детайл от договора, като и самия погасителен план, бил подписан от него и на длъжника във всеки един момент било известно какъв е размерът на вноската, на дължимата сума и на остатъка по договора.

Така е потвърдено решението за дължимост на посочените суми 14 348,46 лв, главница, дължима по договор за потребителски кредит № PLUS – 14531412 от 23.02.2017 г., 2 650,61 лв, договорна възнаградителна лихва за периода 20.09.2018 г. до 10.01.2020 г., 715,08 лв – обезщетение за забава върху непогасената главница и договорна лихва за периода 21.09.2018 г. до 05.02.2020 г., ведно със законната лихва върху главницата от 20.03.2021 г. до окончателното плащане, за които вземания е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК, по ч.гр.д. 1900/20 г., по описа на Пловдивски районен съд.

Допускането на касационно обжалване се извършва при условията на чл. 280 от ГПК. При извършената служебна проверка, на основание чл. 280, ал. 2, пр. 1 и пр. 2 от ГПК, не се установи наличие на основания за допускане касационно обжалване поради вероятност съдебното решение да е нищожно. Не се установяват основания, които да обосновават извод за евентуална недопустимост на съдебното решение.

Липсва основание да се приеме, че има т.нар. от касатора „дублиране на претенциите“. В случая предявените искове са за връщане на главница и за заплащане на дължимата възнаградителна лихва, както и обезщетение за забава на изпълнение на паричните задължения, предварително предвидено в сключения договор. Предвид различните основания на претенциите не може да се приеме, че има недопустимо произнасяне на въззивния съд. Спазен е срокът, предвиден в чл. 415, ал. 4 от ГПК за предявяване на иска.

Следва да се посочи, че не е приложен годишен лихвен процент, както е посочено 3517,18 %. Приложеният лихвен процент е 17,18 %. Предвиденият в договора за потребителски кредит лихвен процент е 17,18 %, а не както е посочил съда. Всички изчисления са направени с оглед така уговорения годишен лихвен процент и годишен процент на разходите 20,87 %.

Извън посочените основания, съгласно, които съдът може и служебно да допусне касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал.2, пр. 1 и пр. 2, от ГПК, касаторът следва да обоснове основание за допускане касационно обжалване. В разглеждания случай, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, касаторът не е формулирал правни въпроси, които могат да обосноват общо основание за допускане касационно обжалване. По същество представляват оплаквания срещу въззивното съдебно решение. Съгласно разясненията в т. 1 от Тълкувателно решение 1/19.02.2010 г. по тълк.д. 1/2009 г., на ОСГТК на ВКС, касаторът е длъжен да посочи правния въпрос, от значение за изхода на конкретното дело. Съдът не може служебно да формулира основанията за допускане касационно обжалване. Посоченият правен въпрос, като общо основание за допускане касационно обжалване, с оглед диспозитивното начало, предопределя задължението на касационната инстанция да селектира касационните жалби. Обжалването на въззивното съдебно решение, не може да се допусне до касационен контрол, без да е формулиран правен въпрос от касатора или по правен въпрос, различен от формулирания. Поради това, че в разглежданото изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, липсват формулирани правни въпроси, касационната инстанция не може да ги формулира.

По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване.

При този изход на делото на ответника по касационната жалба следва да се присъдят направените по делото разноски. Ответникът е представляван от юрисконсулт, като на основание чл. 37 от ЗПП, вр. чл. 25, ал. 2 вр. ал. 1 от Наредба за заплащането на правната помощ, следва да се определи възнаграждение в размер на 400 лв. Така направените разноски се дължат от касатора.

Върховният касационен съд на Р България