Определение № 2229 от 08.05.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3886/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № 46977/17.05.2023 г., подадена от С. М. В., чрез адвокат Д. Р. и адвокат Ю. Б., срещу решение № 1851 от 10.04.2023 г. по гр. д. № 7053/2022 г. на Софийски градски съд, поправено с решение по същото дело № 3634 от 14.07.2023 г., с което е отменено решение № 20030777 от 19.04.2022 г. по гр. д. № 17198/2021 г. на Софийски районен съд в частта, с която е отхвърлен иск с правно основание чл. 31, ал. 2 ЗС, предявен от „Партньори-2006“ ООД срещу С. М. В., да заплати на ищеца сумата от 9425 лв., представляваща обезщетение за ползата, от която ищецът е лишен за периода 08.12.2016 г. - 16.03.2021 г. поради невъзможност да ползва съсобствения на страните имот, представляващ апартамент № 10, находящ се в [населено място], [улица], вх. А, ет. 2, с площ от 47.56 кв.м, представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор *****, ведно с мазе № 22, с площ от 4 кв.м, ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на подаване на исковата молба - 26.03.2021 г., до окончателното плащане на дължимото, като вместо това въззивният съд е осъдил С. М. В. да заплати на „Партньори-2006“ ООД, на основание чл. 31, ал. 2 ЗС, сумата от 9425 лв., представляваща обезщетение за ползването за периода 08.12.2016 г. - 16.03.2021 г. на собствената му 1/2 ид. ч. от гореописания имот, ведно със законната лихва от 26.03.2021 г. до окончателното изплащане на задължението. Въззивният съд, сезиран с жалба на „Партньори-2006“ ООД, е съобразил, че Софийски районен съд е сезиран с иск с правно основание чл. 31, ал. 2 ЗС. В исковата молба се твърди, че ищецът е собственик на 1/2 ид. ч. от апартамент № 10, находящ се в [населено място], район „П.“, [улица], вх. А, ет. 2, съставляващ самостоятелен обект с идентификатор ****, по силата на влязло в сила постановление за възлагане на ЧСИ М. Ц.. С нотариална покана, връчена на 29.03.2016 г., поискал осигуряване на достъп до имота, като предупредил съсобственика, че в противен случай дължи обезщетение в размер на 330 лв. месечно. На 12.04.2016 г. получил отговор от ответната страна с предложение за плащане на месечно обезщетение в размер на 180 лв., което ищецът не приел. По молба на ищеца бил насрочен въвод във владение на имота, който не бил осъществен поради укриване на ответника. На 11.07.2016 г. ищецът предявил иск за делба, въз основа на която било образувано гр. д. № 38198/2016 г. по описа на СРС. В исковата молба отново направил искане за достъп до апартамента и за заплащане на обезщетение. От влизане в сила на постановлението за възлагане на ЧСИ от 16.06.2016 г. апартаментът се ползва от ответницата, а дружеството е лишено от ползването на своята идеална част. Ето защо „Партньори-2006“ ООД претендира обезщетение за лишаване от правото му да ползва 1/2 ид. ч. от апартамента, в размер на 17 000 лв., за периода 16.06.2016 г. - 16.03.2021 г., заедно със законната лихва върху тази сума, считано от подаване на исковата молба до окончателното плащане. От своя страна, С. М. В. е оспорила иска. Поддържа, че изпълнителното дело по описа на ЧСИ М. Ц. за въвод на 1/2 ид. ч. от процесния имот е спряно като обезпечителна мярка във връзка с предявен насрещен установителен иск, приет за разглеждане в производството за съдебна делба с определение на САС по ч. гр. д. № 1238/2019 г. Счита, че неползването на имота е по силата на съдебния акт, поради което неоснователно се търси обезщетение за лишаване от ползването, считано от спирането на изпълнителното дело. Излага твърдение, че изпратила нотариална покана за връчване на ключове от имота, получена от управителя на ищеца на 18.03.2016 г. С молба от 24.03.2022 г. ищецът е направил отказ от иска за сумата над 10 480 лв. до пълния предявен размер. С влязло в сила определение № 20030880/19.03.2020 г. СРС е прекратил производството по делото по предявения иск за сумата над 10 480 лв. С доклада по делото съдът е отделил за безспорно и ненуждаещо се от доказване обстоятелството, че страните са съсобственици при равни квоти от по 1/2 ид. ч. на процесния недвижим имот. Въззивният съд е обсъдил събраните по делото доказателства и е установил следната фактическа обстановка: С постановление за възлагане на недвижим имот от 14.01.2016 г., влязло в сила на 16.06.2016 г., на „Партньори-2006“ ЕООД е възложена 1/2 ид. ч. от гореописания апартамент № 10. С нотариална покана до ищеца, връчена му на 18.03.2016 г., С. В. го е поканила, като съсобственик на имота, в 3-дневен срок от получаването й да получи ключ от апартамента и да влезе във владението на своята 1/2 ид. ч. С телепоща ищецът е уведомил ответницата, че претендира заплащане на обезщетение за ползването на апартамента в размер на 330 лв. месечно. Писмото е получено лично на 29.03.2016 г. от адресата, видно от представеното известие за доставяне. На 12.04.2016 г. на управителя на ищцовото дружество е връчена нотариална покана от ответницата, с която тя предлага да заплаща месечно обезщетение в размер на 80 лв. Представена е искова молба от 11.07.2016 г. на „Партньори-2006“ ЕООД, с която е предявен срещу С. М. В. иск за делба на недвижим имот. В исковата молба е заявено, че същата следва да се счита за писмено поискване, респ. нова покана по смисъла на чл. 31, ал. 2 ЗС. Исковата молба е връчена на ответницата на 08.12.2016 г. Представено е определение № 155/08.04.2020 г. по гр. д. № 3544/2019 г. на ВКС, с което не е допуснато до касационно обжалване решение от 14.06.2019 г. по гр. д. № 13792/2018 г. по описа на СГС, с което е потвърдено изцяло решение № 31849/08.05.2018 г. по гр. д. № 38198/2016 г. на СРС, с което е допусната делба между „Партньори-2006“ ЕООД и С. М. В. върху апартамент № 10, при квоти по 1/2 ид. ч. за всеки от съделителите, и е отхвърлен насрещен положителен установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК. Представена е покана за доброволно изпълнение - въвод във владение на 1/2 ид. ч. от апартамент № 10, по изп. д. № 20098400400221 по описа на ЧСИ М. Ц., адресирана до С. М. В., връчена на 05.02.2019 г. на дъщеря й К. К.. С определение от 29.03.2019 г. по гр. д. № 1238/2019 г. по описа на CAC е отменено определение № 3315/07.02.2018 г. по гр. д. № 13792/2018 г. на СГС и е допуснато обезпечение на предявения от С. М. В. срещу „Партньори-2006“ ЕООД насрещен иск за признаване за изключителен собственик на апартамент № 10, [населено място], район „П.“, [улица], в сграда на ЕС „Христина-04“, вх. А, ет. 2, чрез спиране на изпълнението по изп. д. № 20098400400221 по описа на ЧСИ М. Ц.. С нотариална покана, връчена на С. В. на 16.09.2019 г. чрез залепване на уведомление на входната врата, същата е поканена да се яви на 24.09.2019 г. в кантората на нотариус С. Т. и срещу заплащане да предаде на ищеца ключове от вх. А и от входната врата на апартамента, или да си извади комплект ключове, респ. да му заплати обезщетение по чл. 31, ал. 2 ЗС за периода от м. юни 2016 г. до поканата, по 250 лв. месечно, както и занапред. Съгласно молба от 02.11.2021 г. на С. М. В., чрез адв. Ю. Б., до ЧСИ М. Ц. по изп. д. № 20098400400221, длъжникът не живее на адреса, на който е насрочен опис на движими вещи, за което представя договор за отдаване на имота на трето лице и прави искане за отмяна на насрочения за 03.11.2021 г. опис. С договор за заем за послужване от 01.03.2021 г., сключен между С. М. В., като заемодател, и К. В. К., като заемател, е предоставен за безвъзмездно ползване апартамент № 10, [населено място], район „П.“, [улица], в сградата на етажна собственост „Христина-04“, вх. А, ет. 2, за срок от три години, считано от датата на сключване на договора. Съгласно протокол за опис на движими вещи, находящи се в [населено място], [улица], имотът се обитава и използва от К. К.. Протоколът е подписан от помощник частен съдебен изпълнител, адв. Ю. Б. и третото лице, в качеството на свидетел. Въз основа на заключението на вещото лице инж. В. М. по изслушаната пред СРС съдебно-техническа експертиза се установява, че средната пазарна цена за процесния апартамент за периода 16.06.2016 г. - 16.03.2021 г. е в размер на 20 960 лв. При така установената фактическа обстановка, Софийски градски съд е направил следните правни изводи: Разпоредбата на чл. 31, ал. 2 ЗС регламентира право на обезщетение, като средство за защита на лишения от възможност пряко да си служи с общата вещ съобразно притежавания дял съсобственик и компенсация срещу ползване на един от съсобствениците на общата вещ, като при невъзможност да получи реално ползване, съсобственикът има право на парично обезщетение. Задължението за заплащане на това обезщетение от страна на ползващия съсобственик възниква с получаване на писмено поискване от лишения от възможността да ползва общата вещ съсобственик. Съгласно задължителните разяснения, дадени в ТР № 7/02.11.2012 г. по тълк. д. № 7/2012 г. на ОСГК на ВКС, претенцията за обезщетение по чл. 31, ал. 2 ЗС е основателна, когато съсобственик е отправил писмено искане и то е получено от ползващия съсобственик, и въпреки това той или член на неговото семейство продължава пряко и непосредствено да си служи с цялата обща вещ, съобразно предназначението й, за задоволяване на свои (лични или на семейството си) потребности, без да зачита конкурентните права на друг съсобственик; той или член на неговото семейство не си служи пряко и непосредствено с цялата обща вещ, но имайки достъп до нея, не допуска друг съсобственик да си служи с нея (например като държи ключа); ползващият съсобственик е допуснал на безвъзмездно основание (с договор за заем за послужване) трето за собствеността лице, което сам о м или заедно с него ползва общата вещ. Веднъж отправено, писменото искане на съсобственика се разпространява неограничено във времето, докато съществува съсобствеността или се прекрати ползването от съсобственика. Съдът е приел, че в случая се установява, че до С. В. е отправена нотариална покана, с която ищецът претендира заплащане на обезщетение за пропуснати ползи от ползването на жилището, получена на 29.03.2016 г. В отговор на тази покана С. М. В. е възразила, че съсобственият имот представлява единствено жилище за нея и семейството й, поради което не е възможно да живеят още хора, както и че претендираният размер на обезщетението е висок, и е изразила готовност да плаща по-нисък размер, който отговор ищецът е получил на 12.04.2016 г. Към момента на отправяне на писменото поискване ищецът не е имал качеството съсобственик по отношение на процесната идеална част от имота. Безспорно, обаче, той е станал съсобственик по-късно, като е придобил права с влизане в сила на постановлението за възлагане на 16.06.2016 г. Отправената в един предшестващ момент писмена покана, която действа занапред във времето, докато трае съсобствеността, ще прояви своето правно действие от момента на действителното придобиване от ищеца на права в съсобствеността. Освен това се установява, че в исковата молба за делба се съдържа волеизявление по смисъла на чл. 31, ал. 2 ЗС. Препис от тази искова молба е връчен на ответницата на 08.12.2016 г., видно от призовката. Според горецитираното ТР № 7/02.11.2012 г. по тълк. д. № 7/2012 г. на ОСГК на ВКС писменото поискване по чл. 31, ал. 2 от ЗС е едностранно волеизявление за заплащане на обезщетение, на което законодателят е регламентирал единствено формата, но не и съдържанието, като може да бъде нарочно или да се съдържа в друг писмен акт. Документът, съдържащ волеизявлението за обезщетение, трябва да бъде получен от съсобственика, който ползва имота. Веднъж отправено, писменото поискване се разпростира неограничено във времето, докато има съсобственост или се прекрати ползването от единия съсобственик. Затова не е необходимо за всеки нов период от време да се отправя нова покана. Ето защо, въззивният съд е заключил, че връчената на В. покана е възпроизвела своето действие и за да се освободи от отговорност, тя следва да докаже, че е осигурила на ищеца реална възможност да ползва имота според правата му в съсобствеността, като не е необходимо последният да доказва, че не е допускан до апартамента. Софийски градски съд е посочил, че спорно между страните по делото е дали в процесния период имотът е ползван от единия съсобственик. Приел е, че от ангажираните писмени доказателства, освен обсъдената по-горе нотариална покана от 08.04.2016 г., изявление относно живеенето в имота от В. и семейството й се съдържа в нотариална покана от 11.03.2016 г., молба за обезпечение от 06.02.2019 г. и частна жалба от 20.02.2019 г. Тези изявления на ответницата корелират с направените оспорвания в проведеното производство по първа фаза на съдебна делба, както и с предявения насрещен иск за признаването й като изключителен собственик на апартамента, приключило с влязло в сила решение от 14.06.2019 г., с което е потвърдено решението на СРС, с което делбата е допусната и е отхвърлен искът за собственост. Въззивният съд е съобразил съдебната практика, че признанието е обяснение на страна по делото, което представлява доказателствено средство, когато съдържа неизгодни за нея факти, и може да се направи пред съда или пред друг орган, пред другата страна или пред трето лице. Когато не е направено пред съда, разглеждащ спора, признанието е извънсъдебно. Когато бъде доказано, то представлява годно доказателствено средство, което съдът следва да вземе предвид при решаването на спора. Извънсъдебното признание може да бъде доказано или със свидетелски показания, или с документа, който го материализира. Софийски градски съд е намерил, че в конкретния случай релевантният факт на ползване на имота от С. В. и семейството й се установява от направените признания в горепосочените документи. Категоричен извод относно ползването на имота следва и от договора за заем за послужване, сключен между В. и дъщеря й, за срок от три години, считано от датата на сключването му - 01.03.2021 г., и протокол за опис на движими вещи от 03.11.2021 г., съгласно който в имота живее и се ползва третото лице -дъщеря на С. В.. Съдът е посочил, че тези му изводи се подкрепят и от косвените доказателства по делото - справка от НБДН към 19.02.2018 г., съгласно която регистрираният настоящ адрес от 09.11.2016 г. на С. В. съвпада с адреса на процесния имот; покана за доброволно изпълнение, връчена на дъщеря й на 05.02.2019 г. на адреса на процесния имот, със задължение за предаване на поканата. Приел е, че е без значение дали ответницата по иска постоянно се намира и лично ползва имота, защото фактическият състав на чл. 31, ал. 2 ЗС не включва такова изискване. Ползването на имота може да се упражнява както лично, така и чрез другиго. Предоставянето на имота за ползване на едно трето лице от единия съсобственик е една от изрично описаните в мотивите на тълкувателното решение хипотези, обуславящи основателност на претенцията. Съдът е приел, че по делото не е доказано, че С. В. е осигурила на ищцовото дружество реална възможност да ползва имота според правата му в съсобствеността. Намерил е за неоснователни изложените в отговора на въззивната жалба доводи, че съсобственикът не се явил да получи ключове за апартамента, въпреки отправената до него покана от 11.03.2016 г. В тази връзка е визирал, че съдържащото се в поканата изявление до ищеца да се яви за получаване на ключовете от жилището, както и последващото изпращане на нотариална покана от 08.04.2016 г. с предложение за заплащане на обезщетение в определен от ответницата размер, не водят до извод за осигуряване на възможност за реално ползване на процесния имот. Към момента на получаване на поканите ищецът не е имал качеството на съсобственик. По делото липсват данни за последващо реално предаване на ключа от апартамента, входа или сградата, в която се намира, така че неползващият съсобственик, след като е придобил права, да е имал достъп до неговото реално ползване. Освен това поканите изразяват една формална готовност за предоставяне на ползването на жилище, която не е достатъчна да освободи съсобственика от отговорността по чл. 31, ал. 2 ЗС. За пълнота на изложението съдът е посочил и че изявлението за готовност за плащане на обезщетение вместо предоставяне на реално ползване с конкретно предложение, ясно сочи на несъгласие на ползващия вещта съсобственик да предостави реалното ползване на общата вещ. Приел е, че такова несъгласие другият съсобственик да ползва имота се извлича и от изявленията на страната, направени с молбата за обезпечение от 06.02.2019 г. и частната жалба от 20.02.2019 г. Не са налице данни и ищецът да е отказвал да приеме предоставената от ползващия съсобственик част от общата вещ, съответстваща на дела му. Въззивният съд е намерил за неоснователни доводите, че съсобственикът е бил лишен от ползването на имота поради допуснато от съда обезпечение - спиране на изпълнението по изп. д. № 20998400400221. Изложил е, че разпоредбата на чл. 31, ал. 2 ЗС регламентира едно имуществено право на съсобственика да получи обезщетение, като коректив при настъпилото неоснователно разместване на блага между правните сфери на съпритежателите на общата вещ. Хипотезата на чл. 31, ал. 2 ЗС е частен случай на общата забрана по чл. 59 ЗЗД за неоснователно облагодетелстване на едно лице за сметка на друго. Допускането на обезпечителна мярка чрез спиране на изпълнението по съдебен ред не съставлява основание за правомерно разместване на блага. За периода, в който ищецът не може да реализира защитата си като купувач на публична продан на основание влязлото в сила постановление за възлагане чрез извършване на въвод, той не губи правото си на ползване върху имота, в качеството на съсобственик по материалното правоотношение с другия съсобственик, и за този период му се дължи обезщетение за ползата, от която е бил лишен. Противното би било в противоречие с принципа, че никой няма право да се обогатява за сметка на друг без основание, залегнал в чл. 59 ЗЗД, хипотеза на който е уредена в чл. 31, ал. 2 ЗС. Освен това по силата на постановлението за възлагане възникват процесуални отношения между купувача по публичната продан и съдебния изпълнител и между съдебния изпълнител и длъжника, свързани с осъществяване защитата на правото на купувача в хода на изпълнителното дело, която последният е бил в невъзможност да реализира с оглед наложената обезпечителна мярка. В това време съсобственикът не е лишен от своето самостоятелно право върху общата вещ във вътрешните отношения между съсобствениците (по арг. на чл. 31, ал. 1 ЗС). Ето защо, поради това че не може да получи реално ползване, съответстващо на правата му в съсобствеността, съсобственикът има право на парично обезщетение. При определяне размера на дължимото обезщетение съдът е съобразил заключението на съдебно-счетоводната експертиза по делото, което е кредитирал изцяло като обективно, обосновано и компетентно. Съгласно него претендираният период попада частично в отрязъка от 16.06.2016 г. до 16.03.2021 г., за който 1/2 част от средната пазарна цена възлиза на 10 480 лв. За периода от 08.12.2016 г. до 16.03.2021 г. обезщетението е в размер на 9425 лв. за частта на „Партньори-2006“ ООД. Върху тази сума се дължи обезщетение за забава от подаване на исковата молба до окончателното й плащане. Жалбоподателката счита решението на въззивния съд за неправилно – незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се позовава на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Счита, че от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото се явява въпросът: Следва ли да се ангажира отговорността на съсобственик по реда на чл. 31, ал. 2 ЗС при наличие на акт на държавен орган (съд), по силата на който е възпрепятствана възможността на другия съсобственик да използва общия имот/вещ. В тази връзка излага, че дружеството не е било в състояние да ползва имота поради наличието на спряно изпълнително дело - № 20998400400221 при ЧСИ М. Ц. за въвод в имота, като обезпечителна мярка във връзка с насрещния установителен иск, приет за разглеждане в първата фаза на делбеното производство, поради което е налице обективна причина за неползването. Жалбоподателката се позовава и на разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК. На второ място, в изложението е формулиран въпросът: Вътрешното противоречие в мотивите на съдебното решение и прилагането на двойствен подход от съда към едно и също доказателство води ли до нарушаване на принципа на чл. 12 ГПК и до необоснованост на решението. Относно този въпрос С. В. твърди, че по него въззивният съд се е произнесъл в противоречие със съдебната практика на ВКС (ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК, решение № 166/26.02.2010 г. по гр. д. № 5393/2008 г., I г. о.). Жалбоподателката визира констатациите на съда, че „Партньори-2006“ ООД е отправило покана до нея, получена на 29.03.2016 г., като към момента на отправяне на поканата дружеството още не било съсобственик, а става такъв на 16.06.2016 г. с възлагателното постановление. Въззивният съд е приел, че тази покана е породила действие в един по-късен момент, когато по силата на постановлението за възлагане дружеството се е легитимирало като съсобственик. Същевременно съдът не е приел и не е кредитирал по делото поканата, отправена от В. до дружеството от 11.03.2016 г. за предоставяне ключовете от имота, като се е аргументирал с факта, че към този момент „Партньори-2006“ ООД все още не е станало съсобственик в имота. Относно втория въпрос от изложението е налице и позоваване на чл. 280, ал. 1, т. 3 и ал. 2 ГПК. От насрещната страна е постъпил отговор, в който са изложени съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на жалбата. Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима. Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК. В т. 4 на тълкувателното решение е прието, че точното прилагане на закона и развитието на правото по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, като правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитието на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията му за това са следните: Атакуваното пред ВКС решение е валидно и допустимо. Същото не е очевидно неправилно. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателства по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или явна необоснованост. Решението би било очевидно неправилно, ако например законът е приложен в неговия обратен смисъл, или е приложена отменена или несъществуваща правна норма, или е явно необосновано като постановено в нарушение на научни и/или опитни правила или правилата на формалната логика. В конкретния казус не се откриват предпоставките за очевидна неправилност на въззивното решение, визирани по-горе. Същото не е постановено в грубо нарушение на материалния или процесуалния закон и не е явно необосновано. Настоящият съд намира, че не следва да допусне касационно обжалване по първия въпрос от изложението. Същият е формулиран твърде общо и без връзка с конкретните съображения, изложени от Софийски градски съд, и при становище на жалбоподателката, че е налице обективна причина „Партньори-2006“ ООД да не може да ползва припадащата му се част от имота, която обективна причина е спиране с акт на съд на изпълнителното дело по осъществяване на въвод в апартамента. Това становище на С. В. е формирано според защитната й теза, която не намира подкрепа от материалите по делото. Спирането на изпълнителното дело е инициирано изцяло от В., като обезпечителна мярка на предявения от нея по делбеното дело насрещен иск за собственост, отхвърлен впоследствие с влязло в сила съдебно решение. Вторият въпрос също не отговаря на изискванията на закона към общата предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Същият е израз на оплакванията на жалбоподателката за необоснованост на въззивното решение по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, които не подлежат на разглеждане в производството по чл. 288 ГПК по селекция на касационните жалби. Освен това, тези оплаквания са свързани само с част от изложените от Софийски градски съд мотиви. Последният, за да направи извод за наличие на отправено от дружеството писмено поискване по смисъла на чл. 31, ал. 2 ЗС, е взел предвид и поканата, съдържаща се в исковата молба по делбеното дело; съобразил е всички събрани по делото доказателства, сочещи на явното несъгласие на С. В. другият съсобственик да ползва процесния имот. Изложеното обуславя недопускане на касационно обжалване. Ответникът по касационната жалба не е направил разноски пред ВКС, които да му бъдат присъдени. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,