Определение № 843 от 07.12.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2063/2020 г.

Производството е по реда на чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК. Образувано е по постъпила касационна жалба с вх. № 7059 от 01.06.2020 г. от Софийска апелативна прокуратура против въззивно решение № 813 от 15.04.2020 г., постановено по в.гр.д. № 2528/2019 г. на Софийски апелативен съд, ГО, 4 с-в, с което като е потвърдено решение № 1760 от 12.03.2019 г. по гр.д. № 14911/2017 г. на Софийски градски съд, I ГО, 8 състав, Прокуратурата на РБ е осъдена да заплати на Н. Г. С., на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ сумата от 9 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от незаконно обвинение в извършване на престъпление от общ характер по чл. 343, ал. 1, б.“в“, вр. с чл. 342, ал. 1 НК, което наказателно производство е приключило с влязла в сила оправдателна присъда. Релевират се касационните отменителни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. В изложение на основанията за допускане до касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поддържа, че в така постановеното решение въззивният съд се е произнесъл по обуславящи изхода на делото правни въпроси, които счита, че са решени в противоречие със задължителната и установена практика на ВС и ВКС – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Твърди, че въпросът за определяне на неимуществените вреди, което следва да се извърши от съда след задължителната преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа за справедливостта по чл. 52 ЗЗД, е разрешен в противоречие със задължителната практика, формирана с т. II на ППВС № 4 от 23.12.1968 г., т. 3 и т. 11 на ТР № 3 от 22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС и т. 19 на ТР № 1 от 04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС. По отношение на въпроса за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди и приложението на обществения критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД, касаторът се позовава на противоречие със следните решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, а именно: решение № 123 от 23.06.2014 г. на ВКС по гр.д. № 254/2014 г., IІІ г.о. и решение № 44 от 28.02.2019 г. на ВКС по гр.д. № 3337/2018 г., IV г.о. Въззивното решение в отхвърлителната му част не е обжалвано от ищцата Н. Г. С.. От нея, в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, чрез пълномощника й адв. Ц. В. от АК-София, е постъпил отговор на касационната жалба, в който се оспорват сочените основания за допускане на касационното обжалване, както и са наведени доводи за липсата на отменителните основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложените основания за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното: Касационната жалба е допустима и редовна като подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, с цена на иска над 5 000 лв. и в срока по чл. 283 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че ищцата е била привлечена като обвиняема по Постановление за привличане на обвиняем от 12.06.2014г. по ДП № 3/2013г., по описа на О. при СОП в извършване на престъпление от общ характер по чл.343, ал.1, б. „в“ вр. с чл. 342, ал.1 от НК, за което е предвидено наказание „лишаване от свобода“ от две до шест години. Спрямо ищцата е била взета мярка за неотклонение „подписка“. С присъда № 2 от 24.01.2017г. по НОХД №21/2016г. по описа на Софийски окръжен съд, 6 състав, НО, ищцата е призната за невиновна и е оправдана по повдигнатото срещу нея обвинение. С решение № 235 от 25.05.2017г. по ВНОХД № 357/2017г. на Софийски апелативен съд, НО, 8 с-в, влязло в сила на 21.07.2017г., първоинстанционната оправдателна присъда е била потвърдена, поради което и съдът е приел, че е налице фактическият състав за отговорността на държавата по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ. Спорно между страните е какъв е справедливият размер на обезщетението за неимуществени вреди. Позовавайки се на задължителната и установена съдебна практика на ВКС по реда на чл. 290 ГПК, въззивният съд е приел, че по време на цялото наказателно производство лицето, незаконно обвинено в извършване на престъпление, изпитва неудобства, чувства се унизено, притеснено и несигурно, накърняват се моралните и нравствените ценности у личността, както и социалното му общуване. За да определи размера на дължимото обезщетение, въззивният съд е отчел обстоятелството, че деянието, за което е обвинена ищцата е тежко, като наказателното производство е проведено в разумен срок – три години, както и че в резултат от настъпилото ПТП, за което ищцата е била обвинена, е загинал служител на ръководна административна длъжност в МВР, който факт създава обективна предпоставка за негативно повлияване на общественото мнение в малкия град и за засягане на доброто име на ищцата в обществото, доколкото лишаването от живот на служител на правоохранителните органи, дори в резултат от ПТП, очевидно няма как да бъде възприето позитивно. От данните по делото съдът е приел, че в резултат от повдигнатото срещу нея обвинение, ищцата е изпитала основателен страх от осъждане, който страх от наказателна репресия е не само пряко установен, посредством показанията на разпитаната пред съда свидетелка, но и логически обоснован от тежестта на повдигнатото обвинение и характера на предвиденото наказание, а особеното състояние на бременност, в което ищцата се е намирала по времето на образуване на досъдебното производство срещу нея, е способствало в допълнителна степен за усилване на чувството на страх, притеснение, постоянно безпокойство. С оглед на така установените факти и вземайки предвид обществено-икономическите критерии за понятието справедливост към момента на проявяване на вредоносните последици и описаните и приетите за установени факти, относно характера и обема на конкретно претърпените неимуществени вреди, както и константната съдебна практика по определяне на размера на обезщетенията за вреди с такъв източник, въззивният съд е приел, че присъденото от първата инстанция обезщетение за причинените на ищцата неимуществени вреди в размер на сумата от 9 000 лв. е съобразен с обществения критерий за справедливост по чл. 52 ЗЗД, поради което е потвърдил първоинстанционното решение в тази част. Върховният касационен съд, Трето гражданско отделение намира, че в случая не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане до касационен контрол на въззивното решение по поставените правни въпроси. В представеното от касатора изложение на основанията за допускане на касационно обжалване не се обосновава наличието на тези предпоставки. Това е така, тъй като за да е налице основанието на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване, следва касаторът да е посочил правен въпрос от материално и/или процесуално естество от значение за изхода на конкретното дело, който е обусловил правната воля на съда, обективирана в обжалваното решение, и който с обжалваното решение е разрешен в противоречие с практиката на ВКС. Въпросът трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемане на фактическата обстановка или обсъждане на събраните доказателства. Основанията за допускане на касационното обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК. В разглеждания случай в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът ответник е поставил правни въпроси от материално и процесуално естество, свързани със задължението на съда в мотивите на решението си да обсъди всички факти и обстоятелства по делото от значение за определянето размера на обезщетението за неимуществени вреди и приложението на обществения критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди. Тези въпроси са от значение за изхода на делото и обуславят решението по делото, но в случая по тях не е налице соченото основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Това е така, тъй като съгласно трайно установената съдебна практика, съдът е длъжен в мотивите на решението си да обсъди всички обстоятелства и доказателства относно правно релевантните факти, като посочи кои намира за установени и кои за недоказани. В тази насока в случая въззивният съд е съобразил практиката на ВКС при разрешаването на въпроса за размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, като пряка и непосредствена последица от незаконно обвинение, който безспорно е свързан с критерия за справедливост, дефинитивно определен в нормата на чл. 52 ЗЗД. Спрямо този критерий настъпилата вреда се съизмерява съобразно установените по делото обстоятелства, които за всеки конкретен случай са различни, затова и решаването му се влияе от конкретните доказателства. По този начин паричното обезщетение е определено в съответствие с принципа за справедливост, чрез който се постига еквивалентно възмездяване на увреденото лице за претърпените от него морални вреди в резултат на незаконното обвинение. Вложеният в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД обществен критерий за справедливост не е абстрактно понятие, а справедливото обезщетяване, каквото изисква тази норма на закона, на всички неимуществени вреди, означава съдът да определи точен паричен еквивалент на болките и страданията с оглед конкретната фактическа обстановка за всеки отделен случай. В случая въззивният съд е изложил изрични мотиви по отношение на всички релевантни факти и обстоятелства за фактическия състав на правото на обезщетение по реда на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ. Неоснователно е оплакването на касатора за липса на мотиви по отношение причинно-следствената връзка между незаконното обвинение и причинените вреди. Както беше посочено по-горе, в мотивите на обжалваното решение е прието, че незаконното обвинение в извършване на престъпление обичайно и естествено винаги води до негативно отражение върху неимуществената сфера на обвиненото лице, което изпитва неудобства, чувства се унизено, притеснено и несигурно. Причинно-следствената връзка между тези негативни изживявания и незаконното обвинение се установява и от събраните по делото свидетелски показания, които са кредитирани от съда като обективни и последователни. Съгласно практиката на ВКС при определяне на обезщетението за неимуществени вреди съдът прилага критерия за справедливост по чл. 52 ЗЗД, като в този аспект следва да се отбележи, че размерът на обезщетението за вреди се влияе от конкретната фактическа обстановка, която е различна за всеки отделен случай. Правилността на оценката и анализа на доказателствата не са предмет на настоящото производство и доколкото в конкретния случай съдът е разгледал всички допустими и относими към спора доказателства, свързани с реално претърпените болки и страдания от ищцата в резултат на незаконното обвинение, обжалваното въззивно решение не е постановено в противоречие със задължителната и с трайно установената практика на ВКС, тъй като подходът при определяне размера на обезвредата е един и същ. В случая въззивният съд е извършил такава преценка, като в мотивите на решението е обосновал изводите си относно правно релевантните факти, имащи отношение към определяне размера на обезщетението за претендираните неимуществени вреди в резултат на незаконното обвинение. В съответствие със задължителната съдебна практика, въззивният съд е приел, че в случая са налице елементите на фактическия състав на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, съобразил е негативните преживявания на ищцата, предвид тежестта на престъплението, за което е обвинена и които негативни изживявания са били обострени с оглед на факта, че към този момент тя е била бременна. Паричното обезщетение в размер на 9 000 лв. е определено в съответствие с принципа за справедливост, чрез който се постига еквивалентно възмездяване на увреденото лице за претърпените от него морални вреди в резултат на незаконното обвинение, при отчитане на социално-икономическата обстановка към датата на деликта. С оглед на това, заявените твърдения в касационната жалба на практика представляват оплаквания за необоснованост на съдебния акт, което представлява основание за касационно обжалване по смисъла на чл. 281, т. 3, предл. последно ГПК и като такова не може да послужи за целите на селекцията по чл. 280, ал. 1 ГПК. Предвид изложеното се налага изводът, че въззивното решение е постановено в съответствие с разрешенията, дадени в цитираната от касатора задължителна практика: ППВС № 4 от 23.12.1968 г., ТР № 3 от 22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, ТР № 1 от 04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, както и с посочените съдебни решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, а не в противоречие с нея. Поставените въпроси относно присъдения размер на обезщетението за неимуществени вреди се свеждат до преценката на съда за релевантните по спора факти и необходимостта от тяхното задълбочено обсъждане от страна на въззивния съд за постановяването на правилно и справедливо решение в тази част. По своята същност обаче, те представляват оплакване срещу правните изводи на въззивния съд във връзка с приетите за установени фактически обстоятелства и правни изводи, които по своя характер представляват касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, по които касационната инстанция се произнася само ако бъде допуснато касационно обжалване, какъвто не е настоящият случай. Следователно, с обжалваното решение по поставените правни въпроси въззивният съд се е произнесъл в съответствие както със задължителната, така и с установената практика на ВКС, включително и с тази, посочена от касатора, поради което не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационен контрол. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,