Определение № 3025 от 12.06.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1496/2023 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационната жалба на „М.-2000“ АД, със седалище и адрес на управление в [населено място], представлявано от изпълнителния директор С. П., чрез адв. С. О., против решение № 777 от 6 декември 2022 г., постановено по в.т.д. № 738/2022 г. по описа на Апелативен съд С., с което е отменено решение № 688 от 9 юни 2022 г., постановено по т.д. № 4/2022 г. по описа на Софийски градски съд, и вместо това са отхвърлени исковете на касатора на основание на чл. 124, ал. 1, вр. чл. 439 ГПК за признаване на установено в отношенията му с Агенция за публичните предприятия и контрол, че не дължи следните суми: 21832,31 лева главница, ведно със законната лихва върху нея, считано от 23.05.2019 г. до окончателното ѝ заплащане; 907,39 лева мораторна лихва за периода 13.07.2007 г.- 26.10.2007 г. и 27354,57 лева законна лихва за периода 27.11.2007 г.- 23.05.2019 г., за които е издаден изпълнителен лист от 03.12.2007 г. по гр.д. № 27836/2007 г. по описа на Софийския районен съд, въз основа на който е образувано изп.д. № 2013/2019 г. по описа на частен съдебен изпълнител Н. Д., поради погасяването по давност на правото на принудително изпълнение, и в тежест на касатора са присъдени разноски. Касационната жалба съдържа оплаквания за неправилност на въззивното решение. Твърди се, че погасителната давност не е текла единствено в периода от 12.02.2008 г., когато в хода на изпълнителното производство е наложен запор върху акции, до 12.02.2010 г., когато е настъпила перемпция; след настъпването на перемпцията и доколкото изпълнителното производство се прекратява по право, то е недопустимо извършването на последващи изпълнителни действия – същите не прекъсвали давността и се явявали незаконосъобразни. Твърди още, че съдът не е съобразил, че изпълнителното производство е образувано и респективно прекратено на 12.10.2010 г. при действието на ППВС № 3/1980 г. След прекратяването на изпълнителното дело е започнала да тече нова 5-годишна давност, изтекла на 12.02.2015 г. – т.е. преди постановяване на ТР № 2/26.06.2015 г. на ВКС, ОСГТК. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване се твърди, че са налице допълнителните основания за касационния контрол по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК. Ответникът по жалбата Агенция за публичните предприятия и контрол, със седалище и адрес на управление в [населено място], представлявано от изпълнителния директор П. А., чрез юрисконсулт В. С., в отговор възразява срещу допускането на касационното обжалване и излага становище за неоснователност на касационната жалба. Въззивният съд приема, че правилната правна квалификация на предявения иск е по чл. 124, ал. 1 ГПК, като предмет на правния спор е погасяването по давност на правото на принудително изпълнение на сумите по изпълнителен лист от 03.12.2007 г. по гр.д. № 27836/2007 г. по описа на Софийския районен съд: 21832,31 лева главница, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 23.05.2019 г. до окончателното ѝ изплащане, 907,39 лева мораторна лихва за периода 13.07.2007 г.-26.10.2007 г., 27354,57 лева законна лихва за периода 27.11.2007 г.-23.05.2019 г. Установено е, че въз основа на изпълнителния лист по молба на Агенция за приватизация и следприватизационен контрол (сега Агенция за публичните предприятия и контрол) от 15.02.2008 г. е образувано изп.д. № 7/2008 г. по описа на държавен съдебен изпълнител, с район на действие Районен съд Самоков. Извършени са следните изпълнителни действия: по молба на взискателя на 07.03.2008 г. е извършен опис на движимо имущество – лек автомобил, собственост на длъжника, и също по молба на взискателя от 02.05.2012 г. съдебният изпълнител на 02.07.2012 г. е изпратил запорно съобщение до „Централен депозитар“ АД за налагане на запор върху акциите от капитала на длъжника, вписан на 06.07.2012 г. С молба от 02.12.2015 г., взискателят е поискал изп.д. № 7/2008 г. да се изпрати на частен съдебен изпълнител Н. Д., която с уведомление от 15.12.2015 г. е уведомила държавния съдебен изпълнител, че делото е преобразувано под № 793/2015 г. С удостоверение № 13063/15.12.2015 г., издадено по преобразуваното изпълнително дело при частния съдебен изпълнител, считано от 15.12.2015 г. взискателят се е присъединил към изп.д. № 543/2015 г. по описа на същият съдебен изпълнител Н. Д.. В хода на последното през целия период на висящността му са извършвани множество действия – на 16.12.2015 г. е съставен протокол за опис на недвижим имот на длъжника и е възложено на вещо лице да представи оценка за пазарната цена; с протокол от 17.05.2016 г., частният съдебен изпълнител е обявил публичната продан на недвижимите имоти за нестанала, а с молба от 26.05.2016 г. е поискано да бъде извършена нова публична продан по отношение на същите недвижими имоти – посочените действия са извършвани многократно в периода до 2019 г., когато с протокол от 07.10.2019 г. съдебният изпълнител е обявил публична продан на недвижими имоти на длъжника, част от които са продадени, а останалите са обявени за нестанали с протокол от 10.01.2020 г. За останалите непродадени имоти последователно са насрочвани нови публични продани, които в последствие са обявявяни за нестанали, докато през 2021 г. друга част от останалите имоти са продадени, като за всички продадени имоти има издадени постановления за възлагане и са изготвени множество разпределения на постъпилите по изпълнителното дело суми. Междувременно на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, с постановление от 05.04.2019 г. на частен съдебен изпълнител Н. Д., влязло в сила на 24.04.2019 г., производството по изп.д. № 793/2015 г. е било прекратено. Впоследствие въз основа на същия изпълнителен титул при същия частен съдебен изпълнител е образувано ново изпълнително дело 213/2019 г., като на 21.05.2021 г. взискателен още веднъж се е присъединил към изп.д. № 543/2015 г., по което са предприемани множество последователни опити за извършване на публична продан на имотите на длъжника. Във връзка с направено от страна на Агенцията възражение съдът приема, че наложеният запор през 2012 г. е прекъснал давността, след което е започнала да тече нова 5-годишна давност. Позовава се на съдебна практика, според която настъпването на перемпцията е без значение за давността. С оглед изложеното е отхвърлено и като неоснователно възражението на длъжника, че искането на взискателя за насочване на изпълнението и налагане на запор върху неговите акции е невалидно изпълнително действие, тъй като е предприето по перемирано изпълнително дело. Посочва се, че искането на взискателя за предприемане на конкретни изпълнителни действия по перемирано изпълнително дело,иманентно съдържа в себе си и искане за образуване на ново изпълнително дело, като деловодният пропуск за образуването му не заличава правните последици от предприетото от взискателя валидно действие по принудителното изпълнение. Като неоснователни са отхвърлени и възраженията на длъжника, че вземането за главница е периодично плащане, както и когато е издаден изпълнителен лист по чл. 237, б. „в“ ГПК /отм./, това вземане се погасявало с кратката тригодишна давност. Съдът сочи, че вземането на кредитора за настъпил падеж на вноска за заплащане цена на придобит актив по приватизационен договор е вземане за получаване на част от цената по договор за продажба с разсрочено плащане, поради което е приложима общата пет годишна давност по чл. 110 ЗЗД. В заключение е прието, че вземането за главницата не е погасено по давност. К. съд приема, че поставените от касатора въпроси не обосновават допускането на касационното обжалване по нито едно от заявените за това основания. С първите два формулирани на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК в изложението въпроси се пита: искане за извършване на изпълнителни действия по перемирано изпълнително дело, което не е формално прекратено, прекъсва ли давността, и предприети от взискател действия след прекратяване по право на изпълнителното производство (по перемирано изпълнително дело) валидни и допустими ли са. Сочи се противоречие с ТР № 2/25.06.2015 г., ОСГТК, ВКС, както и с практика на ВКС, постановена по реда на чл. 290 ГПК, обективирана в решение № 10 по гр.д. № 3231/2014 г., III г.о., решение № 73 по гр.д. № 2069/2018 г., IV г.о., решение № 223 по т.д. № 124/2010 г., II т.о., определение № 290 по гр.д. № 3217/2017 г., III г.о., и решение № 42 по гр.д. № 1812/2015 г., IV г.о. Именно във връзка с тези въпроси производството е било спряно до постановяването на ТР № 2/2023 г. от 04.07.2024 г. по тълк.д. № 2/2023 г. ОСГТК, ВКС, с което в т. 3 се приема, че погасителната давност се прекъсва от изпълнително действие, извършено по изпълнително дело, по което е настъпила перемпция. В мотивите му е посочено, че перемпцията и давността са различни правни институти с различни правни последици. Прекратяването на делото на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК не прегражда възможността да се иска принудително изпълнение, не засяга приключилите изпълнителни способи, не настъпва докато посочен изпълнителен способ бива реализиран и не се съотнася към основанието по чл. 116, б. „в“ ЗЗД. Прието е, че ново писмено искане по изпълнителното дело, отправено от кредитора след настъпване на перемпция, поставя началото на ново процесуално правоотношение. Като иска от съдебния изпълнител по вече перемираното дело да приложи изпълнителен способ, кредиторът не бездейства и това е достатъчно за прекъсване на давността. От своя страна образуването на изпълнително дело е правно-административен почин на органа и негово задължение, чието изпълнение или неизпълнение не е обуславящо за материалноправния ефект от действията на кредитора. Видно от мотивите на обжалвания акт, въззивният съд се е позовал на чл. 116, б. „в“ ЗЗД във връзка с извода му, че наложеният през 2012 г. запор върху акции на длъжника е прекъснал давността, независимо от междувременно настъпилата перемпция. Посочено е, че за прекъсването на давността е правнорелеватно единствено и само искането на взискателя за предприемане на действия по принудително изпълнение срещу конкретно имущество на длъжника. От мотивите на обжалвания акт е видно, че въззивният съд е приложил задължителните тълкувателни актове в съответствие с изложеното, поради което по поставените въпроси не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Със същото тълкувателно решение е даден отговор и на четвъртия поставен в изложението въпрос: ако е налице осъществен състав по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК към дата, предхождаща датата 26.06.2015 г. (приемането на ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк.д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС), новата погасителна давност за вземането откога започва да тече – от последното валидно изпълнително действие, извършено в рамките на висящо изпълнително производство или от датата на изтичане на двугодишния срок по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК. Прието е, че при изпълнителни дела, вече прекратени към датата 26.06.2015 г., срокът на новата давност по чл. 117, ал. 1 ЗЗД следва да се брои от момента на прекратяването им, а не от момента на последното по време предприето в хода на делото изпълнително действие. Във връзка със заявените от касатора аргументи, основаващи се разбирането му, че след настъпването на перемпция през 2010 г. и прекратяването на изпълнителното дело по право, не е било валидно и допустимо извършването на изпълнителни действия, поради което наложеният запор през 2012 г. не е прекъснал давността, следва да се посочи, че съдът е приел, че запорът е прекъснал давността на основание чл. 116, б. „в“ ГПК, за което е ирелевантно дали действието е предприето в хода на изпълнително производство или не е. В самото ППВС № 3/1980 г. се сочи, че за прекъсването на давността е необходимо предприемането на действия за принудително изпълнение по смисъла на чл. 116, б. „в“ ЗЗД, обаче след образуването на изпълнителното дело при висящност на изпълнителния процес прекъснатата вече давност се спира. Валидността на съответното действие по принудително изпълнение и обстоятелството дали е извършено в рамките на прекратеното изпълнително производство, или е следвало да бъде образувано ново, и значението на този пропуск, е въпрос, на който е отговорено по-горе. С оглед посоченото мотивите на съда не се отклоняват от даденото задължително тълкуване, поради което не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Третият въпрос, по който се твърди наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, е от кой момент поражда действие отмяната на ППВС № 3/1980 г., извършена с т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк.д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, и прилага ли се последното за вземания по изпълнително дело, което е образувано, респ. прекратено по право преди приемането му. По отношение на действието на отмяната на ППВС № 3/1980 г. съществува задължително тълкуване, дадено с ТР № 3/2020 г. на ОСГТК, ВКС. Съгласно него до постановяването на Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г., с което изрично е отменено ППВС № 3/1980 г., последното не е било мълчаливо отменено и даденото с него тълкуване е било задължително. По същество е прието, че докато е траел изпълнителният процес относно вземанията по образувани преди обявяването на Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по т.д. № 2/2013 г., ОСГТК, ВКС, изпълнителни дела, давност за тези вземания не е текла. За тях давността е започнала да тече от 26.06.2015 г., от когато е обявено за загубило сила ППВС № 3/ 1980 г. На последният въпрос – налице ли е висящ изпълнителен процес, който е прекратен на основание чл. 433, ал. 1, т. 3 ГПК, ако след прекратяването му са предприети действия по принудително изпълнение, и могат ли такива действия да доведат до спиране на давността – е даден отговор във връзка с първия разгледан въпрос. Следва да се посочи, че цитираният от касатора параграф от въззивното решение, с който аргументира поставения въпрос, не е решаващ за изхода на делото. Видно от мотивите на обжалваното решение, текстът е включен в допълнение към вече направения извод на съда, че вземането не е погасена по давност, тъй като запорът през 2012 г. е прекъснал давността, а след този момент същата е прекъсвана многократно в последващите изпълнителни производства. За пълнота на мотивите следва да се посочи, че в изложението допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК е посочено бланкетно, като липсва аргументация за наличието му – не се сочат конкретни актове на Конституционния съд или Съда на Европейския съюз, с които да е налице противоречие по формулираните въпроси. С оглед изхода на спора, направеното искане и на основание чл. 78, ал. 3 и ал. 8 ГПК, вр. чл. 25 Наредба за заплащането на правната помощ, в полза на ответната страна следва да се присъдят деловодни разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лева Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на IІІ г.о.,