Определение № 94 от 28.02.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4094/2021 г.

Производството е с правно основание чл.274, ал.3 ГПК и е приключило с определение № 60439 от 7.12.2021г., с което не е допуснато касационно обжалване на въззивно определение № 1946 от 23.07.2021г. по в.ч.гр.д. № 2192/ 2021г. на Софийски апелативен съд, с което е допуснато от въззивния съд обезпечение на бъдещ иск чрез спиране на изпълнението по образувано изпълнително дело, като е определена и гаранция. Постъпили са две молби. Първата е с вх.№118 от 7.01.2022г., подадена от частния касатор „БЕ ПЛЮС“ ООД гр.София, представлявано от управителите Б. и Д., чрез процесуалния представител адвокат В., с искане с правно основание чл.250 ГПК за допълване на мотивите на постановения акт поради липса на произнасяне по всички направени възражения. Втората молба е с вх.№121 от 10.01.2022г. и е подадена от ответната страна Т. Й. С., чрез процесуалния представител адвокат Т. с искане с правно основание чл.248 ГПК за „присъждане на разноски за осъществената защита в производството по обжалване на допуснатото обезпечение“. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, като прецени изложените доводи от страните и данните по делото, намира при проверката си следното: По молбата с правно основание чл.250 ГПК: Същата е обоснова от молителя с твърденията, че съдебният състав голословно /без да посочи конкретно съдебните решения/ е посочил, че въззивният акт е съобразен с установената съдебен практика и че не се е произнесъл по всички заявени основания за допустимост във връзка с основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, касаещи поставените въпроси за необходимостта, в хипотеза на чл.390, ал.4 ГПК, съдът да определи срок за внасяне на гаранцията и кой е крайния акт и крайния момент, до който може да се постановява спиране на изпълнението? Какъв е характера на производството по обжалване на актовете, с които приключва даден изпълнителен способ и стоят ли действията по обжалване на актовете „извън“ изпълнението? В молбата се посочва, че не се цели „да се промени вече изразената воля по повод на основанията“, по които съдът се е произнесъл, а се иска допълване чрез произнасяне по неразгледаните въпроси, след което съдът да „допусне касационно обжалване“, да разгледа спора по същество и да отмени обжалвания акт като отхвърли молбата за обезпечение. По така подадената молба, останалите страни не са изразили становище Настоящият съдебен състав намира същата за неоснователна. Непълен е този съдебен акт, който не обхваща целия спорен предмет. Такъв акт следва да бъде допълнен, защото липсва формирана воля на съда относно част от претендиранато право. В случая тази хипотеза не е налице, защото в производството по чл.288 ГПК съдът преценява основанията за допустимост и с оглед направената преценка допуска или не обжалвания акт до касационно обжалване. С постановяване на акта си, касационният състав по окончателен начин формира волята си относно заявеното пред него искане. В цялата практика, включително и в посочената от молителя / по гр.д.№ 676/2020г. на ІІ г.о. и по ч.гр.д.№ 2587/2014г./, единно е разбирането, че на допълване по реда на чл. 250 ГПК подлежи само диспозитивът, с който е обективирана волята на съда и когато искането е за допълване на мотивите с допълнително произнасяне на конкретни доводи, то молбата за допълване не може да бъде уважена, а определението по чл. 288 ГПК да бъде допълнено, тъй като вече произнесеният диспозитив не може да бъде изменен. Независимо от изложеното, следва да бъде посочено, че настоящият съдебен състав не споделя изложените в настоящата молба доводи за липса на произнасяне в постановения по реда на чл.288 ГПК по всички заявени основания за допустимост. В подадената от „БЕ ПЛЮС“ ООД гр.София частна касационна жалба няма поставени въпроси относно характера на производството по обжалване на актовете, с които приключва даден изпълнителен способ, дали действията по обжалване на актовете „извън“ изпълнението, както и за крайният акт, с който приключва изпълнителното производство и крайният момент до който може да се постанови спиране на изпълнението върху недвижим имот. /Тези въпроси са поставени в частната касационна жалба на втория жалбоподател М. Т. Д.- Б., която не е подала молба за допълване/. Поставените от „БЕ ПЛЮС“ ООД въпроси касаят недопустимост на издадената обезпечителна заповед поради неспазване на срока, във връзка за допустимостта на бъдещия иск и неговата вероятна основателност, за това дали и е адекватна и подходяща наложената обезпечителна мярка, преценката на обезпечителната нужда и на тях отговор е даден. Въпросът за срока на гаранцията е преценен като несъотносим, доколкото по него е посочено, че „въззивният съд независимо, че е приел, че по делото са представени убедителни доказателства за вероятната основателност на иска, той – без да е длъжен - е определил и гаранция, позовавайки се на разпоредбата на чл.391, ал.2 ГПК, с което допълнително е гарантирал интересите на кредиторите“. По молбата с правно основание чл.248 ГПК: Същата е аргументирана с тезата за неприложимост на т.5 от ТР от 6.11.2013г. по т.д.№ 6/2012г. на ОСГТК на ВКС. Счита, че в случая не може да се счете, че производството е едностранно и без състезателен характер, доколкото се касае до обжалване на допуснато обезпечение /т.е. преценя производството като двустранно и състезателно/ и предмет на това производство е правилността на обжалвания акт, т.е.“въпрос, относително независим спрямо изхода на производството по обезпеченото дело“. Счита за приложим принципа, че изключенията следва да се тълкуват ограничително. Позовава се на определения по ч.т.д.№3255/2-14г.на ІІ г.о., ч.гр.д.№ 1381/2016г.на ІІІ г.о. и ч.гр.д.№ 4378/2014г.на ІІІ г.о. Постъпил е отговор, с вх.№ 893 от 28.01.2022г., от „БЕ ПЛЮС“ ООД гр.София, чрез процесуалния представител адвокат В., с което изразява становище за недопустимост на молбата пред вид факта, че е изпратена по имейл на последния ден от едномесечния срок – 7.01.2022г., в 20.23ч., което е след приключване на работното време, по смисъла на чл.62, ал.1, изр. второ ГПК. Счита, че за да се счете, че молбата е в срок, същата е следвало да се изпрати чрез системата на единния портал за електронно правосъдие. Отделно я счита и за неоснователна, защото основанието й е несвоевременно заявено - едва в настоящата молба е въведено твърдението, че е оказана безплатна правна помощ от процесуалния представител, пред вид влошено здравословно състояние на доверителя и защото не е установено реалното извършване на разноските, което е необходимо с оглед даденото тълкуване с т.1 от ТР от 6.11.2013г. по т.д.№ 6/2012г. на ОСГТК на ВКС. Счита, че посочването в представения договор за правна защита и съдействие, че правната защита е по реда на чл.38, ал.1, т.2 ЗА не е достатъчно за присъждане на разноски, ако страната не е установила с надлежни доказателства наличието на затруднено материално положение. Отделно се позовава и на т.5 от същото ТР. Постъпил е и отговор, с вх.№ 1593 от 17.02.2022г., допълнен с отговор № 1625 от 18.02.2022г., подаден от М. Т. Д.- Б., чрез процесуалния представител адвокат М., с който се изразява становището за неоснователност на подадената молба за присъждане на разноски пред вид липсата на самостоятелен характер на производството по обжалване на определение, с което се допуска обезпечение на иска и неговата обусловеност от уважаването на иска, чието обезпечаване е допуснато. Твърди неприложимост на чл.81 ГПК, с оглед мотивите на т.5 от ТР от 6.11.2013г. по т.д.№ 6/2012г. на ОСГТК на ВКС, във връзка с което се позовава на множество определения на ВКС, които прилага. Отделно счита и че не са налице предпоставките по чл.38, ал.1, т.2 ЗА поради липса на доказателство, че Т. и В. С. са материално затруднени лица. Те не могат да бъдат определени като такива, след като са внесли определената им от съда гаранция в размер на 90 000лв. Акцентира и на договорът за правна защита и съдействие от 6.07.2021г., съгласно който са се задължили да заплатят конкретни суми като адвокатско възнаграждение. Счита и че неправилно е определен размера на претендирания адвокатския хонорар, като не е съобразено, както че делото е частно, така и че приложимата разпоредба не е чл.7, ал.7 от Наредба № 1 /изготвени са само отговори на частни жалби, без осъществено процесуално представителство/. Отделно изготвеният отговор е един, а се претендират разноски за двама. Настоящият съдебен състав намира подадената молба за допустима: В случая е спазен едномесечният срок по чл.248, ал.1 ГПК, доколкото актът е постановен на 7.12.2021г., а молбата за присъждане на разноски е подадена в съда до края на двадесет и четвъртия час на 7.01.2022г. Приложима е общата норма на чл.62, ал.1, изр.1 ГПК, предвиждаща: „последният ден на срока продължава до края на двадесет и четвъртия час“. Второто изречение, на което се позовава ответната страна „БЕ ПЛЮС“ ООД, е неприложимо, доколкото логиката е, че визираният краен срок „приключване на работното време“ е приложим, тогава когато се изисква: „извършване на действие или представяне на нещо в съда“, т.е. изисква се съдействие от служител на съда и това е възможно да се осъществи в рамките на установеното работно време. Нормата на чл.62, ал.4 ГПК не дава основание за друг извод, доколкото тя урежда въпроса за момента, в който „се смята за получено“ в съда електронното изявление, а в случая този въпрос е безспорен. Разгледана по същество, молбата е неоснователна. Съгласно т.5 от ТР от 6.11.2013г. по т.д.№ 6/2012г. на ОСГТК на ВКС: „Направените от страните в обезпечителното производство разноски се присъждат с окончателното съдебно решение по съществото на спора, с оглед крайният му изход“. Неговите решаващи мотиви не са посочените от молителя, а че производството по обезпечаване на иска се намира с исковия процес във функционална зависимост, като съдбата му зависи изцяло от висящия исков процес, който съдържа в себе си и критериите за неговата материалноправна законосъобразност. Спрямо обезпечителното производство чл.81 ГПК е неприложим. Отговорността за разноски при обезпечаване на иска се реализира при постановяване на решение, с което се разглежда спора по същество и съобразно неговия изход. Определенията, на които се позовава молителят не дават основание за друг извод, първо защото въпросът вече е разрешен с постановен задължителен тълкувателен акт, с който са отстранени съществуващите в практиката противоречия и второ, защото посочените актове не касаят идентични на настоящата хипотези. Мотивиран от гореизложеното, Върховен касационен съд, състав на Трето гражданско отделение