Определение № 50015 от 30.09.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3911/2021 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба от Л. К. Б., чрез адв. Б. К., срещу въззивно решение №VІ-184/09.07.2021г. постановено от Бургаски окръжен съд по в.г.д.№ 665/2021г. в частта, с която след отмяна на решението на Районен съд – Бургас по г.д.№5552/2020г. е постановено друго, с което е отхвърлен предявения от Л. К. Б. иск за приемане за установено по отношение на Р. Х. Т., че Б. не му дължи сумата от 11 441,86лв., за която е издаден изпълнителен лист по г.д.№1088/2005г. на Апелативен съд – Б.. Насрещната страна Р. Х. Т. с писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 от ГПК, чрез адвокат А. Т., изразява становище за недопустимост на постановеното въззивно решение, доколкото със същото e разгледан недопустим иск. Твърди, че ищцата няма правен интерес от иска с правно основание чл.439, ал.1 от ГПК, при твърдения за прекратяване на принудителното изпълнение по реда на чл.433, ал.1, т.8 от ГПК и поради факта, че разполага с друг процесуален ред за защита срещу твърдените незаконосъобразни действия на съдебния изпълнител (жалба срещу действията на съдебния изпълнител; иск за връщане на неоснователно получена от взискателя облага; иск за не дължимост на плащанията по реда на чл.124 от ГПК; иск за вреди от изпълнението и др.). В условие на евентуалност оспорва жалбата като неоснователна. Излага, че въззивният съд е следвало да приложи най-новата съдебна практика, обективирана в решение по г.д.№2917/2018г. на ВКС, ІV г.о., според която отмяната на ППВС 3/18.11.1980г. има действие занапред, като давността по конкретното дело е започнала да тече на 26.05.2015г. и не е изтекла към датата на предявяване на иска. Претендира и присъждане на направените по делото разноски. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. Въззивният Бургаски окръжен съд, след отмяна на решението на първостепенния Районен съд – Бургас, постановил друго, с което отхвърлил предявения от Л. К. Б. иск за приемане за установено по отношение на Р. Х. Т., че Б. не му дължи сумата от 11 441,86лв., за която е издаден изпълнителен лист по г.д.№1088/2005г. на Апелативен съд – Б.. Решението на Бургаски окръжен съд в останалата му част е влязло в законна сила. За да постанови този резултат, съдът приел, че по делото са надлежно установени обстоятелствата, че на 15.07.2005г. Апелативен съд – Б. издал изпълнителен лист в полза на Р. Т. срещу Л. Б. за сумата от 11 441,86лв. по г.д.№108/2005г. Въз основа на същия било образувано изпълнително дело № 20107030400241 по описа на ЧСИ Г. П. с рег.№ в КЧСИ. Съдът констатирал, че страни в изпълнителното производство били взискателят – Р. Т. и солидарните длъжници – Л. Б., Г. Б. и СД „Б. – Б. и сие“. Въззивният съд установил, че по изпълнителното дело били извършени изпълнителни действия, както следва: на 29.09.2010г. взискателят направил искане за извършване на за опис и запор на МПС, собственост на длъжниците; на 02.11.2010г. бил наложен запор върху пенсията на Б.; на 09.11.2010г. изпълнителното дело било спряно като обезпечение на предявения от Б. срещу взискателя Р. Т. иск; на 11.07.2014г. обезпечението било отменено; на 15.07.2014г. изпълнителното дело било възобновено и взискателят поискал налагане на запор и възбрана върху имуществото на длъжниците; на 18.07.2014г. бил наложен запор върху парична гаранция от 1000лв. внесена от длъжниците по г.д.№8879/2010г. на Районен съд – Бургас; на 12.08.2014г. бил наложен запор на пенсията на Б.; на 30.09.2015г. бил наложен запор на трудовото възнаграждение на длъжника Г. Б. от „Б. сити“ Е.; на 10.09.2016г. взискателят направил искане за налагане на запор върху трудовото възнаграждение и пенсиите на длъжниците Б. и опис на жилището им, като запорът бил наложен на същата дата; на 29.03.2018г. бил наложен запор върху пенсията на Б.; на 17.08.2020г. бил наложен запор върху банковите сметки на длъжника. Въз основа на така установеното от фактическа страна съдът приел, че предявеният иск е с правно основание чл.439, ал.1 от ГПК и е допустим. Приел, че позоваването на настъпилата в изпълнителното производство перемпция е направено в хода исковото производство, тъй като постановление за прекратяване на изпълнителното дело не е било съставено. Съдът намерил за неоснователно и възражението за произнасянето на първостепенния съд свръх петитум, тъй като макар да е докладвал предявения иск като такъв за недължимост на процесните суми, а постановения диспозитив да е за приемане за установено несъществуване на правото на принудително изпълнение, съдът е очертал правилно и ясно предмета на делото, дал е правилна квалификация на иска и се е произнесъл по същата. По същество съдът посочил, че съгласно разпоредбата на чл.433, ал.1, т.8 от ГПК, когато взискателят не поиска извършване на изпълнителни действия в продължение на две години, изпълнителното производство се прекратява по силата на закона, с изключение на делата за издръжка. Посочил, че с прекратяване на производството се обезсилват по право всички изпълнителни действия, с изключение на тези, които пораждат изпълнителни способи, т.е. тези, от които трети лица са придобили права, в какъвто смисъл са и мотивите на т.10 от ТР №1/2013г. на ОСГТК на ВКС. Изложил, че в конкретния случай в периода от 13.08.2014г. до 13.08.2016г. не били извършвани изпълнителни действия по отношение на ищцата Б., но налагането на запор на трудовото възнаграждение на солидарния длъжник Г. Б., на 30.09.2015г., изключило течението на срока по чл.433, ал.1, т.8 от ГПК и по отношение на ищцата. Приел е, че извършването на изпълнителни действия спрямо един от солидарните длъжници прекъсва 2-годишния срок и има действие по отношение на останалите длъжници, за разлика от относителното действие на прекъсването на давността /по чл.125 вр. чл.148 от ЗЗД/. В тази връзка се позовал на правилото на чл.122, ал.1 от ЗЗД, според което кредиторът може да иска изпълнение на цялото задължение от когото и да е от длъжниците, а съобразно чл.123, ал.1 от ЗЗД изпълнението от страна на един солидарен длъжник освобождава всички съдлъжници. Въз основа на това направил извод, че при пасивната солидарност всеки длъжник се намира в самостоятелно, отделно правоотношение с кредитора, но тези правоотношения са свързани помежду си от обща цел – да се удовлетвори вземането на кредитора. Именно единството на престацията съдът приел като решаващ фактор за абсолютното действие на прекъсването на срока на перемпцията. Направил извод, че искането за извършване на изпълнителни действия по отношение на единия солидарен длъжник (Г. Б. през 2015г.) прекъсва течението на срока по чл.433, ал.1, т.8 от ГПК и предотвратява настъпването на неблагоприятните последици от перемпцията – обезсилване по право на всички изпълнителни действия. Въз основа на това посочил, че след като не са настъпили последиците на прекратяване на изпълнителното производство по право, не е изтекла и давността за погасяване на вземанията, на която се позовава ищцата. По тези съображения намерил предявения иск за неоснователен. Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване по следния правен въпрос: Предприемането на изпълнително действие по отношение на един от солидарните длъжници по изпълнителното дело води ли до прекъсване на срока по чл.433, ал.1, т.8 от ГПК и по отношение на останалите длъжници. Претендира допускане на обжалването в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 от ГПК, поради противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС, обективирана в решение № 83/11.04.2018г. по г.д.№1667/2017г. на ВКС, ІV г.о. и решение №48/14.07.2016г. по т.д.№404/2015г. на ВКС, ІІ т.о. Касационното производство е било спряно до постановяване на тълкувателно решение по ТД № 2/2023 г. на ОСГТК на ВКС, като с определение №50024/17.07.2024г. същото е възобновено, поради постановяване и обявяване на решението по Тълкувателно дело №2/2023г. на ОСГТК на ВКС. Поставеният въпрос е свързан с погасителната давност на вземанията в хода на изпълнителното производство, прекъсването ѝ с предприемане на изпълнителни действия, както и за настъпването на перемпцията в отношенията между солидарните длъжници. Отговор на същия е даден в решенията по тълк. дело №2/2023г. на ОСГТК, тълк. дело №3/2020г. на ОСГТК на ВКС и тълк. дело №2/2013г. на ОСГТК на ВКС, както и в установената практика на ВКС (решение № 448/04.07.2024г. по г.д.№3976/2022г. на ВКС, ІV г.о.) в които е прието, че: „При действието на ППBC № 3/18.11.1980 г. искането на взискателя за извършване на изпълнителни действия поставя началото на изпълнителния процес и прекъсва давността, когато изпълнително дело е образувано. При изпълнителни дела, вече прекратени към 26.06.2015 г., вкл. по право, независимо дали съдебният изпълнител е постановил нарочно постановление за това, срокът на новата давност по чл. 117, ал. 1 ЗЗД следва да се брои от момента на прекратяването им, а не от момента на последното по време предприето в хода на перемираното дело изпълнително действие. Това е така, защото до прекратяване на изпълнителното дело, докато то е висящо, не е текла погасителна давност, до обявяване на ТР № 2 от 26.06.15 г. на ОСГТК на ВКС. За висящи изпълнителни дела след 26.06.2015 г. давността се прекъсва от всяко изпълнително действие, извършено по изпълнителното дело след посочената дата, като следва да се уточни, че водещо значение има искането на кредитора - взискател, което дори и да не се осъществи чрез изпълнително действие в рамките на искания изпълнителен способ, води до прекъсване на давността, ако непредприемането му се отдава на причини, независещи от кредитора, вкл. бездействие на съдия-изпълнителя.“. Съгласно разясненията в ТР №2/2023г. на ОСГТК, в случай на множество солидарни длъжници в изпълнителното производство, образувано срещу тях въз основа на един изпълнителен лист, изпълнителното производство не може да бъде прекратено на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК само по отношение на тези от тях, срещу които не е поискано извършването на изпълнителни действия в продължение на две години, когато в същия период изпълнителни действия са предприемани срещу останалите длъжници. За настъпване на перемпцията трябва да е налице бездействие на взискателя по отношение на всеки от солидарните длъжници в производството. В конкретния случай, въззивното решение е постановено в съответствие с посочените разрешения, като съдът е приел, че извършените по отношение на един от солидарните длъжници (Г. Буюклев) изпълнителни действия са прекъснали срока по чл.433, ал.1, т.8 от ГПК и по отношение на ищцата Б., като същият не е бил изтекъл към 13.08.2016г. Установил, че след посочената дата в хода на производството били извършвани регулярно изпълнителни действия (прекъснали давността), с оглед на което направил извод за липса на изтекла петгодишна погасителна давност по отношение на процесното вземане преди предявяване на иска. По поставения въпрос не е налице соченото от страната основание за допускане на обжалването в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. Не е налице основание за допускане на обжалването и поради евентуална недопустимост на въззивното решение. Искът по чл.439 от ГПК за оспорване чрез иск на изпълнението е на разположение на длъжника в изпълнителното производство, когато същият твърди настъпване на нови факти след приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание. В конкретния случай, за ищцата е налице интерес от предявяването му, с оглед твърденията ѝ за погасяване по давност на вземанията, изтекла след формиране силата на пресъдено нещо по отношение на същите. В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице сочените от жалбоподателя основания за това по чл. 280, ал. 1, т.1 от ГПК, нито е налице друго основание за служебно допускане на обжалването от касационната инстанция по чл.280, ал.2 от ГПК. По делото не са представени доказателства за направени разноски за касационното производство, поради които такива не следва да бъдат присъждани. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение,