Определение № 2925 от 06.06.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3402/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по процесуално допустима касационна жалба с вх.№ 9038 от 01.07.2024 г., подадена от М. К. С. чрез адвокат Т. Г. от АК – Б. срещу въззивно Решение № 252 от 19.05.2024 г. по в.гр.д.№ 157/2024 г. на Окръжен съд - Благоевград, с което е отменено Решение № 14 от 16.01.2024 г. по гр.д.№ 1249/2022 г. на Районен съд – Петрич и вместо това е постановено ново по съществото на спора, с което е допуснато извършването на съдебна делба на недвижим имот, представляващ Самостоятелен обект в сграда (СОС) с идентификатор № *** по КККР на [населено място], с адрес на имота [населено място],[жк], [жилищен адрес] с предназначение – жилище, апартамент, със застроена площ 39,70 кв.м., между М. К. Т. и М. К. С. при квоти по 1/2 идеална част за всеки от съделителите.

Ответницата по касация М. К. Т. е депозирала отговор чрез адвокат В. П. от АК – Б.. Поддържа, че не е налице основание за допускане на обжалването, както и че въззивното решение е правилно. Претендира разноски.

По наличието на основания за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Второ г.о., намира следното:

По делото е установено, че по силата на договор за покупко-продажба на жилище, сключен по реда на чл. 117 ЗТСУ от 18.04.1988 г., регистриран в книгите за договорите при Стопанска дирекция „Изграждане на селищните системи” – [населено място] с рег.№ 114 от 30.01.1989 г., том І, К. С. С. е придобил право на собственост върху новопостроено жилище № 5, находящо се в жилищната сграда – блок 29, на трети етаж, построена върху държавна земя, местност „С.“, [населено място], състоящо се от една стая и кухня, с площ 39,70 кв.м., заедно с припадащото се избено помещение № 5 и 3,2065% идеални части от общите части на сградата и 3,2065% идеални части от правото на строеж върху мястото, при посочени съседи.

К. С. С. е починал на 19.12.1991 г. и е оставил за свои наследници по закон М. К. Т. – дъщеря, и М. К. С. – син.

Въззивният съд е приел за недоказано възражението на ответника, че имотът е само вписан на името на баща му, но всъщност е заплатен с негови средства, каквито данни липсват по делото.

Установено е, че имотът е деклариран с декларация по чл. 14 ЗМДТ с вх.№ 24601 от 31.03.1998 г. с партиден № 002. Като собственици са декларирани М. К. С. и М. К. Т. - всеки с дял 0.5000 ид.ч. от имота. Съгласно приетите платежни документи М. К. Т. е заплащала дължимия от нея данък върху недвижим имот и такса битови отпадъци по отношение на процесното жилище за времето от 2017 г. до 2022 г. включително.

Въззивният съд е приел, че следва да бъдат кредитирани при условията на чл. 172 ГПК показанията на свидетеля Т. Л., син на ищцата. От показанията на последния е установено, че е имало уговорка между майка му и вуйчо му процесната гарсониера да се ползва от дъщерята на вуйчо му, а вуйчо му да изплати на майката на свидетеля паричната равностойност на дела й от имота. След раждането на детето на братовчедка му А., последната, заедно със съпруга й, заживели в процесната гарсониера, като преди това вуйчо му поискал позволение от майка му и тя се съгласила имотът да се ползва от племенницата й. Показанията на свид. Л. кредитирани от въззивния съд като логични, последователни и безпротиворечиви, кореспондиращи с писмените доказателства по делото (декларирането на имота от ищцата по делото, заплащането на данъци от същата), както и с част от показанията на свидетеля Т.. От показанията на последната е установено, че гарсониерата е обзаведена от съседа й – ответника С., като през 1992 г. в гарсониерата заживяла дъщеря му А. заедно със семейството си, където живеят и към настоящия момент. Въззивният съд не е кредитирал показанията на свидетелката в частта относно придобиване на процесния имот, тъй като в тази част представляват преразказ.

От правна страна е прието, че към 1992 г. имотът е бил съсобствен между страните по делото - син и дъщеря на общия наследодател К. С. С.. От анализа на свидетелските показания е направен извод, че през 1992 г. е извършено разпределение на ползването на съсобствения имот, а упражняваната въз основа на така постигнатото съгласие фактическа власт не представлява владение по смисъла на чл. 68, ал. 1 ЗС. Свидетелите не са установили факти, от които да се приеме, че между брата и сестрата е постигнато съгласие за предаване на владението на сънаследствените части. Същевременно през 1998 г. ищцата М. Т. е декларирала целия имот като съсобствен, от което обстоятелство е направен извод, че тя не е имала съзнанието, че с постигнатото през 1992 г. съгласие племенницата й да живее в процесния имот, е предала владението на своите идеални части. Не се установява и общият наследодател да е предал владението. Следователно от 1992 г. в полза на ответника не е започнала да тече придобивна давност. Същият е бил владелец на своите идеални части и държател на частите на другия съсобственик. За да се приеме, че е била установена самостоятелна фактическа власт върху ползвания обект, необходимо е да се докаже, че ответникът е предприел конкретни действия по своене на идеалните части на другия съсобственик. Доказателства, че след 1992 г. ответникът е извършвал действия, сочещи на такава промяна в намерението, която да е доведена до знанието на ищцата, не са събрани. Направените ремонтни работи и обзавеждане не обосновават извод за установяване на самостоятелна фактическа власт, тъй като тези действия са осъществени с оглед мотивите и целта на извършеното разпределение на ползването.

В изложение към касационната жалба се поддържа наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси:

1. Длъжен ли е съдът да обсъди всички събрани свидетелски показания в тяхната съвкупност и взаимна връзка с останалите доказателства по делото, както и да прецени тяхната достоверност и се обоснове, защо кредитира едни и не кредитира други, при противоречие между тях;

2. При наличие на противоречиви свидетелски показания, решаващият съд на коя група следва да основе крайния си извод – на заинтересования свидетел или на останалите свидетели с непротиворечиви показания;

3. Длъжен ли е въззивният съд, като инстанция по същество на спора, да се произнесе със съдебно решение, мотивирано по всички събрани доказателства, да обсъди всички наведени в исковата молба и/или въззивната жалба и възражения, и допустимо ли е да се игнорират напълно или част от събраните доказателства, а решението да почива само на избрани доказателства, които не противоречат на възприетата от него правна теза?

Твърди се, че въпросите са разрешени в противоречие с практиката на ВКС: първи въпрос – в противоречие с Решение № 79 от 12.07.2017 г. по гр.д.№ 3244/2016 г. на ВКС, ІV г.о., втори въпрос – в противоречие с Решение № 48 от 14.05.2012 г. по гр.д.№ 447/2011 г. на ВКС, ІV г.о., Решение № 700 от 28.10.2010 г. по гр.д.№ 91/2010 г. на ВКС, ІV г.о., трети въпрос – в противоречие с Решение № 65 от 30.07.2014 г. по търг.д.№ 1656/2013 г. на ВКС, ІІ т.о., Решение № 24 от 28.01.2010 г. по гр.д.№ 4744/2008 г. на ВКС, І г.о.

Поддържа се и наличието на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение.

Не е налице основание за допускане на обжалването.

Въпроси №№ 1 и 2 от изложението се явяват обуславящи по смисъла на т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ВКС, ОСГТК като обща предпоставка за допускане на касационно обжалване, но по отношение на същите не е налице поддържаното от касатора допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Гласните доказателства, щом са относими и допустими, се преценяват от съда по вътрешно убеждение, при съобразяване с евентуалната заинтересованост или предубеденост на свидетеля според правилата на процесуалния закон и съвкупно с целия доказателствен материал по делото. Съдът следва да обсъди на първо място установява ли се противоречие в показанията, съпоставяйки данните за осъществяването на релевантните за спора факти, съдържащи се в показанията на всеки свидетел, а оттам да прецени казаното от кои свидетели да приеме за достоверно и по какви съображения, като основе тази своя преценка на установените по категоричен начин от останалите събрани доказателства факти и обстоятелства. Вземат се предвид всички обстоятелства, свързани с възприемането на установяваните факти, както и обстоятелствата при възпроизвеждането. При противоречие в показанията на свидетелите, съдът трябва да прецени посочените обстоятелства при възприемането и възпроизвеждането по отношение на всеки поотделно, а още и дали те са възприемали осъществяването на релевантните факти едновременно или по различно време, дали впечатленията им са спорадични или системни, доколко показанията са подкрепени или отречени от останалите събрани по делото доказателства. В настоящия случай, извършеният от въззивния съд анализ на показанията на разпитаните по делото свидетели съответства на възприетото в практиката на ВКС становище за начина и правилата, въз основа на които този анализ следва да бъде извършен. Съдът е разгледал и обсъдил показанията на разпитаните по делото свидетели съвкупно с целия доказателствен материал и е посочил фактите, които се установяват с тях. Действията на съда при преценка на свидетелските показания не противоречат на практиката на ВКС, на която се позовава касатора. Показанията на свидетеля Л. са преценени при условията на чл. 172 ГПК, в съвкупност с останалите доказателства. Оплакванията за допуснати съществени процесуални нарушения при преценка на гласните доказателства, както и за необоснованост на фактическите изводи в обжалваното решение, по съществото си представляват касационни основания за неправилност на съдебния акт по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, чиято основателност би могла да се преценява само при постановяване на решение по чл. 290 ГПК. Обсъждането им във фазата по чл. 288 ГПК вр. чл. 280, ал. 1 ГПК е недопустимо, тъй като в тази фаза се преценява налице ли са основанията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК за допускане до касационно обжалване, но не и правилността на атакувания акт. Несъгласието на касатора с фактическите и правни изводи на съда не е основание за допускане на касационно обжалване.

Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по въпрос № 3 от изложението. В съответствие с практиката на ВКС, въззивният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, допустими и относими към правния спор и необходими за изясняване на делото от фактическа страна, посочил е върху кои доказателства се основава приетата за установена фактическа обстановка. Въззивният съд е мотивирал решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като е изложил фактически и правни изводи по съществото на спора и се е произнесъл по доводите и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК.

Обжалваното решение не е очевидно неправилно. То не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика, поради което допускане на касационно обжалване не може да се постанови в приложното поле на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.

С оглед изхода от настоящото произнасяне и на основание чл. 81 ГПК и чл. 78, ал. 1 ГПК касаторът следва да заплати на отвеницата по касация разноските за защитата й пред ВКС – сумата 1 200 лв., представляваща заплатено в брой възнаграждение за един адвокат (л. 57).

По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Второ отделение на Гражданската колегия