Определение № 218 от 19.05.2021 г. на ВКС по гр. д. № 93/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

С решение № 4135 от 10.07.2020 г. по в. гр. д. № 10347/2019 г. на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІІ-В въззивен състав, е потвърдено решение № 79933 от 30.03.2019 г. по гр. д. № 74944/2015 г. на Софийски районен съд, І ГО, 118 състав, поправено с решение № 115132 от 15.05.2019 г. по същото дело, с което са отхвърлени предявените от Н. И. П. и К. И. П. срещу Л. И. П. активно субективно съединени искове с правно основание чл.108 ЗС за установяване, че всеки от ищците е собственик на основание наследяване на по 1/8 идеална част от недвижим имот – апартамент № 65, находящ се в [населено място], район Л., [улица], блок 4, вх.Б, на 11 етаж, със застроена площ от 100.24 кв.м., състоящ се от три стаи, кухня и обслужващи помещения, при съседи: стълбище, зелена площ и двор, заедно с прилежащите към апартамента избено помещение № 41 с площ от 10.91 кв.м., заедно с 1.149% идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж върху общинска земя и за предаване на владението върху съответните идеални части от имота.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел следното:

Бракът между ответницата Л. П. и наследодателя на ищците П. П. е сключен на 17.10.2006 г. Процесният апартамент е придобит по време на брака между Л. и П. П., с покупко-продажба, като за купувач е посочена ответницата Л. П..

Брачният договор между П. и Л. П., с нотариално заверени подписи и съдържание, е сключен на 11.05.2012 г., т.е по време на брака, и по правилото на чл.40, ал.1 СК същият поражда действие от момента на сключването му, доколкото в процесния брачен договор не е определена друга дата. С договора съпрузите са уговорили, че за придобитите от тях права от датата на сключване на договора ще се прилага законовият режим на разделност. Вземанията и влоговете остават лична собственост на съпруга, който е титуляр по тях. С договора са уредени и правата на съпрузите върху притежаваното от тях имущество, придобито преди сключване на договора, като е уговорено, че процесният апартамент № 65, както още един апартамент, са изключителна собственост на съпругата Л. П., а П. П. запазва правото на ползване върху тях докато е жив. В раздел III е уговорено, че разходите за задоволяване нуждите на семейството като храна, консумативни разноски за ток, вода, парно, газ и всички битови нужди, се поемат от съпруга П. П.. Уточнено е, че за разходите за нуждите на семейството страните отговарят солидарно само при условие, че са поели това задължение пред трето лице изрично, а ако задължението е поето само от единия съпруг – само той отговаря. В раздел IV е уговорена дължимата издръжка по време на брака и след прекратяване на брака. Въззивният съд, след като се е запознал със съдържанието на клаузите по брачния договор от 11.05.2012 г. и разпоредбите на чл. 38 СК, не е намерил същият да е сключен при твърдяното противоречие на материалния закон - чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД. Посочената норма на СК изрично допуска възможност за уговаряне на издръжка между съпрузите, както и участието им в разходите и задълженията. По отношение на задълженията пред трето лице за нуждите на семейството правата на съпрузите в случая са договорени като равни. Дори да се приеме, че тези клаузи не третират съпрузите по еднакъв начин, то това не влияе на собствеността върху процесния апартамент. Това е така, защото нищожността на отделни клаузи /ако има такива, а в случая е прието, че не е налице/, не води до нищожност на целия договор – ал. 4 на чл. 26 ЗЗД. Прието е, че в този смисъл не е налице и заобикаляне на закона, тъй като по делото не е доказано при сключването на брачния договор страните да са преследвали забранена от закона цел – основанието за нищожност по чл. 26, ал. 1, предл. 2 ЗЗД. Прието е, че е налице и основание за сключването на брачния договор – уреждане на имуществените отношения между съпрузите по реда на чл. 38 и следв. СК.

Не е налице и нито една от хипотезите по чл.26, ал.2 ЗЗД, при която договорът би бил сключен при липса на съгласие – същото не е изтръгнато чрез насилие или изразено от страната без съзнателно намерение за обвързване с договора, като дадено на шега или като учебен пример. За неоснователен е счетен доводът на ищеца за липса на дарствено намерение, точно обратното – съпругът П. П. е обективирал такова както в брачния договор, така и в завещанието от 20.01.2011 г., което го предхожда.

Прието е, че е налице и предмет на договора – в оспорената част предмет на договора е прехвърлянето на 1/2 идеална част от правото на собственост върху процесния апартамент № 65, който представлява самостоятелен обект на правото на собственост и за него няма забрана за сключване на разпоредителни сделки (фактическа и юридическа невъзможност).

На следващо място е прието, че брачният договор не е нищожен поради противоречие с добрите нрави – чл.26, ал.1, предл.3 ЗЗД. Действително, с брачния договор е уговорено придобитите по време на брака два недвижими имота да останат в изключителна собственост на съпругата Л. П.. За правилен е счетен изводът на СРС, че подобно разпореждане не е в разрез с установените в обществото нравствено-етични правила и не засяга общи правила и принципи, важими за всички правни субекти. Не е прието за неморално или неетично от обществото съпрузи да правят дарения помежду си, в това число и на недвижими имоти. Обстоятелството, че ищците, като законни наследници на П. П. /негови братя/, намират договора за несправедлив от тяхна гледна точка, не е основание същият да бъде прогласен за нищожен. Ирелевантно по спора е, че бракът между ответницата и П. П. е продължил по-малко от 10 г. Въззивният съд е споделил извода на СРС, че доколкото с клаузите на процесния брачен договор не се стига до резултат, неприемлив от гледна точка разбиранията на обществото като цяло и общоприетите нравствени правила и морал, то договорът не е нищожен поради накърняване на добрите нрави. Относно приложението на чл. 573, ал. 2 ГПК досежно брачния договор е прието следното: От показанията на свидетеля И. Н. – нотариусът, извършил заверката, е прието за установено, че съпрузите П. П. и Л. П. собственоръчно и пред нотариуса са изписали трите си имена и са положили подписи върху договора. Заверката е станала в дома на съпрузите. Нотариусът е запознал П. П. със съдържанието на договора и доколкото си спомня е предоставил текста на договора за запознаване. Въззивният съд е приел, че обстоятелството, че заверката е направена от нотариуса в дома на съпрузите, а не в кантората, какъвто е образецът на печата му, не опорочава валидността на удостоверяването, тъй като тази неточност не е въведена като основание за нищожност на нотариалното действие, съгласно чл. 576 ГПК. Прието е, че разпоредбата на чл. 573, ал. 2 ГПК касае само издаването на нотариални актове. Същата не може да бъде тълкувана разширително и по отношение на брачните договори. Разпоредбата на чл. 39 СК относно нотариалното удостоверяване не препраща към нормата на чл. 573, ал. 2 ГПК. Приета е за приложима ал. 3 на чл. 573 ГПК, която допуска възможност “други нотариални действия” да се извършват и вън от канцеларията и в неработно време, когато уважителни причини пречат за явяването на участниците в удостоверяването лица в нот. канцелария – в случая е безспорно между страните, че П. П. е имал проблеми с придвижването. Първоинстанционният съд е открил производство по чл. 193 ГПК за проверка истинността на оспорения брачен договор в частта относно нотариалното удостоверяване, че лицето П. П. лично и пред нотариуса е положило подпис под договора. Указано е на ищците, че е в тяхна доказателствена тежест да установят неистинността на документа. Такива доказателства нито са поискани за събиране, нито са представени по делото. С оглед изложеното възраженията на ищците за нищожност на брачния договор от 11.05.2012 г. са счетени за неоснователни и недоказани.

Относно завещанието от 20.01.2011 г.:

Въззивният съд е посочил, че в първото по делото публично съдебно заседание СРС е открил производство по чл. 193 ГПК за проверка автентичността на ръкописния текст и подписа на саморъчното завещание. От заключението на приетата по делото съдебно-графологична експертиза е установено, че ръкописният текст е написан от П. П., както и подписът в графа “завещател” е положен него. Заключението не е било оспорено от нито една от страните.

За правилен и в съответствие със събраните по делото доказателства е счетен изводът на СРС, че завещанието от 20.01.2011 г. не е неистински документ, тъй като същият е бил написан и подписан от лицето, посочено като негов автор. Прието е, че датата на съставяне на завещанието е обозначена в текста му, при това ръкописно от самия завещател, като спазването на това императивно изискване е установено от съдържанието на самото завещание. Въззивният съд е посочил, че тезата на ищците се гради на обстоятелството, че П. П. е бил на 79 г., с 95 % нетрудоспособност, поради което “физически не е бил в състояние да напише никакъв документ”. Видно от решението на ТЕЛК № 0230 от 30.01.2012 г., представено и от двете страни по спора, нетрудоспособността се дължи на заболяване от диабет и на освидетелствания му е необходима чужда помощ. Прегледът на освидетелствания П. П. е извършен на 24.01.2012 г., т. е. близо година след съставянето на процесното завещание. Вещото лице, изготвило съдебно-графологическата експертиза, е категорично, че на практика всички движения, с които се изпълняват елементите на буквите и подписите в завещанието, са характерни и за писмено двигателния навик на П. П.. Наистина, вещото лице е констатирало, че П. П. е имал проблеми с писмения двигателен апарат, но това не променя крайния извод, че завещанието е изписано и подписано от него. Наред с това тезата на ищеца К. П. е приета за опровергана от представеното с отговора на исковата молба завещание от 23.12.2010 г. в полза на сина му С. П.. Нотариалното удостоверяване по това завещание е извършено в кантората на Нотариус Ш., като завещателят П. се е явил лично. Посочено е, че завещанието от 23.12.2010 г. не е било оспорено по реда на чл. 42, б. “б” ЗН. Прието е, че със завещанието от 20.01.2011 г. са отменени завещателните разпореждания от 23.12.2010 г. в полза на С. П.. След смъртта на завещателя П. П. завещанието от 20.01.2011 г. е породило присъщото си правно действие и легитимира ответницата като единствен собственик на процесния апартамент. Последният не е станал част от наследствената маса на П. П. и не е наследен от наследниците му по закон, в това число ищците Н. П. и К. П. – негови братя. Касационна жалба е подадена от ищеца К. И. П.. В изложението към жалбата се поддържа наличието на основанията по чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по следните въпроси:

1. Длъжен ли е въззивният съд да събере доказателствата, които се събират служебно от съда /експертиза, оглед, освидетелстване/, само ако е въведено оплакване за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи, поставени в основата на първоинстанционното решение, или ако тези доказателства са необходими за служебно прилагане на императивна материалноправна норма;

2. Трябва ли при тълкуването на договорите да се търси действителната обща воля на страните, като отделните уговорки трябва да се тълкуват във връзка едни с други и всяка една да се схваща в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността;

3. Нищожни ли са договорите, които противоречат на закона или го заобикалят;

4. Нищожни ли са договорите, които накърняват добрите нрави.

Твърди се, че по първия въпрос въззивният съд се е произнесъл в противоречие с Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, а по четвъртия въпрос – в противоречие с решение № 29 от 22.03.2017 г. по гр.д.№ 2955/2016 г. на ВКС, І г.о., решение № 924 от 09.02.2016 г. по гр.д.№ 2419/2015 г. на ВКС, ІІІ г.о., решение № 615 от 15.10.2010 г. по гр.д.№ 1208/2009 г. на ВКС, ІІІ г.о.

Ответницата в производството Л. П. оспорва жалбата. Счита, че не са налице основания за допускането ѝ до разглеждане по същество.

Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба е подадена в срок, от надлежна страна, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение по иск за собственост, което не е изключено от касационен контрол заради цената на иска – чл.280, ал.3, т.1 ГПК.

Неоснователно е възражението на ответницата Л. П., че жалбата е просрочена. Действително, касаторът е получил въззивното решение на 07.08.2020 г., но едномесечният срок за подаване на жалбата не е изтекъл на 07.09.2020 г., както неправилно поддържа ответницата, а на 08.09.2020 г., тъй като 07.09.2020 г. /понеделник/ е бил неприсъствен ден по смисъла на чл.154, ал.2 КТ, доколкото 06.09.2020 г. е официален празник, който се пада в неделя.

Първият въпрос по чл.280, ал.1 ГПК не обосновава допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Въззивният съд не се е отклонил от практиката на ВКС по приложението на чл.266 ГПК, обективирана в т.3 от Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК. Действително, във въззивната жалба се съдържа искане за допускане на писмени и гласни доказателства, както и експертиза за здравословното състояние на наследодателя на ищците. Същите доказателства са поискани и в исковата молба. Първоинстанционният съд не ги е допуснал, тъй като те са били свързани с нередовната част на исковата молба, която не е била поправена, въпреки дадените указания на съда. В исковата молба има твърдения, че наследодателят не е могъл да разбира и ръководи действията си при сключване на брачния договор, но няма съответен петитум за унищожаване на този договор на основание чл.31 ЗЗД. С изрично разпореждане от 07.03.2017 г. районният съд е върнал исковата молба в тази част поради неотстраняване на нейната нередовност, затова не е събрал доказателства за здравословното състояние на наследодателя. Съгласно т.3 от Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, въззивният съд е длъжен да събере доказателствата, които се събират служебно от съда /експертиза, оглед, освидетелстване/, само ако е въведено оплакване за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи, поставени в основата на първоинстанционното решение, или ако тези доказателства са необходими за служебно прилагане на императивна материалноправна норма. Недопускането на медицинска експертиза за здравословното състояние на наследодателя в настоящия случай не се дължи на процесуално нарушение от първоинстанционния съд, затова и въззивният съд не е бил длъжен да допуска такава експертиза. Отделно от това – по делото е било категорично изяснено, че наследодателят е подписал брачния договор у дома си, а не в кантората на нотариуса. Затова не е било необходимо да се събират доказателства, включително и експертиза, че той не е могъл физически да отиде до кантората на нотариуса поради влошено здравословно състояние. Изводът на въззивния съд по приложението на чл.573, ал.2 ГПК не е основан на погрешно установен факт в резултат на процесуално нарушение, а на тълкуване на правната норма, различно от тълкуването, което жалбоподателят смята за меродавно.

Въпрос № 2 се свързва с оплакването в касационната жалба, че въззивният съд не е разтълкувал отделните клаузи в брачния договор в тяхната взаимна връзка и в смисъла, който произтича от целия договор. По-конкретно – съдът услужливо си затворил очите, че по силата на този договор П. П. има единствено задължения - да обезпечи плащането на месечна издръжка от 3000 евро, консумативите за имота и другите разходи по ежедневния живот на съпругата ответница, без да получи от нея никаква насрещна престация, което било несправедливо с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността. Това оплакване обаче реално не е свързано с необходимостта от тълкуване на договора, а е насочено срещу извода на въззивния съд, че този договор е валиден, въпреки че вменява всички задължения само на единия съпруг, а на другия – само права. В случая уговорките в брачния договор са ясни и не е необходимо чрез тълкуването им да се търси действителната воля на страните. Затова настоящият състав приема, че въпросът не отговаря на общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК, вр. т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС – т.е. той не е обуславящ изхода на настоящото дело. Отделно от това по него нито се сочи практика по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, нито се обосновава основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.

Въпроси № 3 и № 4 са зададени теоретично, без връзка с настоящия спор и конкретните проблеми, които се поставят по делото, затова те също не отговарят на общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. В настоящия случай въззивният съд е изложил подробни мотиви защо клаузите на брачния договор не са нищожни поради противоречие със закона или накърняване на добрите нрави. Няма правни въпроси по чл.280, ал.1 ГПК, които да са свързани с тези мотиви на съда.

Представените от жалбоподателя решения на ВКС са неотносими към спора по настоящото дело и не сочат на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Решение № 615 от 15.10.2010 г. по гр.д.№ 1208/2009 г. на ВКС, ІІІ г. о., е постановено по иск за недействителност по чл.40 ЗЗД – когато сделката е сключена чрез пълномощно и представителят е действал във вреда на представлявания. Прието е, че при наличието на изрично упълномощаване за извършване на разпоредителна сделка, е неморално пълномощникът да уговаря над дванадесет пъти по-ниска стойност на продаваните имоти, договаряйки при това сам със себе си. В решение № 29 от 22.03.2017 г. по гр. д. № 2955/2016 г. на ВКС, І г.о, е разгледан спор за валидност на сделка, сключена от пълномощник, като е прието, че продажбата на имотите на цени, близки до данъчната им оценка, не представлява накърнение на добрите нрави и съответно не е основание за прогласяване на нищожност на договора на това основание. И в двете решения, на които се позовава касаторът, е преценявана еквивалентност на престации по договори за покупко-продажба, сключени от пълномощник, с оглед отклонение между данъчна оценка, пазарна цена и продажна цена на недвижими имоти. По настоящото дело се касае за брачен договор, който има съвсем различна правна природа и изисква съвсем различни разсъждения по въпроса за неговата валидност в хипотезите на чл.26, ал.1, предл.1 и предл.3 ЗЗД. Изводите на въззивния съд са съобразени с практиката на ВКС, обективирана в решение № 71 от 02.12.2020 г. по гр. д. № 4858/2019 г. на ВКС, ІІ г.о. и решение № 238 от 16.10.2017 г. по гр. д. № 963/2015 г. на ВКС, ІV г.о., в които е прието, че ако брачният договор се сключва по време на съществуващ брак, няма пречка съпрузите да уговорят, че придобит преди сключването на договора имот в режим на съпружеска имуществена общност ще стане индивидуална собственост на единия съпруг, като в този случай договорът има вещнопрехвърлително действие съгласно чл. 39, ал. 3 СК. Прекратяването на брака води до автоматично прекратяване на брачния договор, с изключение на онези негови клаузи, които уреждат последиците от прекратяването и са предназначени да действат след него – чл. 42, ал. 1, т. 3 СК. При липсата на клаузи относно имуществените последици при прекратяването на брака, настъпилото по силата на брачния договор вещнопрехвърлително действие се запазва.

Воден от гореизложеното Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение