Определение № 573 от 24.06.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1223/2020 г.

Производството е с правно основание чл.288 от ГПК. Образувано е въз основа на подадената касационна жалба от Г. Ю. Курд, чрез процесуалният представител адвокат К. против въззивно решение № 472 от 5.12.2019г. по в.гр.д. № 673 по описа за 2019г. на Русенски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 515 от 25.03.2019г. по гр.д. № 7136/2018г. на Русенски районен съд в частта, с която е отхвърлен главния иск против ОББ АД [населено място] и „Билдпроект Деметра” АД [населено място] за признаване за установено, че върху самостоятелни обекти в сграда с идентификатор 63427.4.2960.1, находящ се в сграда № 1, разположена в поземлен имот, съответно с идентификатор 63427.4.2960.1.8, с адрес: [населено място],[жк], [улица], вх.2, ет.1, ап.8 и идентификатор 63427.4.2960.1.5, не е учредена договорна ипотека с договор за ипотека, сключен с н.а.№ 66, т.ІV, рег.№ 7840, д.№ 632/2009г. на нотариус с рег.№ 304, район на действие [населено място], както и е отхвърлен предявеният евентуален иск за нищожност на договорената ипотека за същите два обекта, учредена с посочения н.а.№ 66. Към касационната жалба е приложено изложение, в което е поставен следният въпрос, във връзка с основанието за допустимост по чл.280, ал.1, т.1 ГПК: При наличие на уговорка между страните по договор за учредяване на ипотека, че ипотеката разпростира действието си и върху сградите, които ще бъдат построени в имота, ако към момента на построяването сградите не са собственост на лицето, което е учредило ипотеката, ще възникне ли ипотечното право?”. Позовава се на противоречие с решение по гр.д.№ 5059/2013г. на І г.о. Отделно се позовава и на основанието за допустимост по чл.280, ал.2, изр.последно ГПК - очевидна неправилност на постановения въззивен акт, поради „неприлагане на относимата императивна материално правна норма на чл.167, ал.3 ЗЗД”. Счита, че в конкретният случай ипотеката е учредена върху бъдеща вещ /двата апартамента в новопостроена сграда/, като ипотеката не е учредена от този, които е собственик на вещта към момента, в който ипотеката е произвела действието си /на завършване на сградата/. Срещу подадената касационна жалба е постъпил писмен отговор от Обединена българска банка АД, представлявана от изпълнителния директор М. и прокуриста Ф., чрез процесуалния представител старши юрисконсулт А., с който се оспорват нейната допустимост и основателност. Позовава се на конкретна съдебна практика, която прилага. Претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение, на основание чл.78, ал.8 ГПК, вр. чл.25, ал.1 и ал.2 от Наредбата за заплащането на правната помощ. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК и е срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. За да се произнесе по допустимостта й, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение прецени следните данни по делото: Въззивният съд е счел предявеният иск за неоснователен като е съобразил следните установени факти: С н.а.№ 66 е сключен договор между „СИБАНК”АД като кредитор, „РАЛИ 2003”ЕООД като кредитополучател и ипотекарен длъжник и още три дружества като солидарни длъжници, по силата на който в полза на банката е учредена ипотека за обезпечаване на вземанията й по договор за банков кредит от 21.04.2008г., чиято главница е в размер на 2 557 000 евро. Ипотеката е учредена върху множество обекти – застроени и незастроени, един от които е и процесния поземлен имот с идентификатор 63427.4.2960. По волята на страните, при сключване на договора, между тях е постиганата допустимата договорка за разпростиране действието на ипотеката и върху „всички приращения и подобрения” върху имота. След учредяване на ипотеката, кредитополучателят е прехвърлил собствеността върху имота на трето лице /”Пропърти Камършъл”ООД/, което след като се е снабдило с разрешение за строеж /№ 253 от 4.06.2010г./ е изградило в груб строеж жилищна сграда. На 28.08.2012г. това трето лице е апортирало обособена част от предприятието си, включващо и процесните два апартамента в ответното дружество „Билдпроект Деметра”АД. Срещу последното дружество ищцата има признати с влязло в сила решение вземания за 21 182.22лв. и 25 566.54лв., поради което е образувало изп.д.№ 20189140400005 на ЧСИ В.Н., по което са наложени възбрани върху собствените на длъжника „Билдпроект Деметра”АД процесни два апартамента. Същите са продадени на публична продан и престои разпределение на получените суми. По образуваното изпълнително дело ОББ е присъединен взискател като правоприемник на „СИБАНК”АД. При тези данни, въззивният съд е приел за неоснователна претенцията на ищцата за признаване на установено, че върху процесните два апартамента не е учредена ипотека със сключения с н.а. № 66 договор за ипотека, като се е позовал на наличната в същия договор уговорка, че ипотеката има действие и върху „всички приращения и подобрения” върху имота. Посочил е, че същата не противоречи на чл.167, ал.3 ЗЗД, като е ирелевнатно за действителността на ипотеката обстоятелство, че към момента на сключване на договора за учредяването й, ипотекарният длъжник /”Р. 2003”ЕООД/ е различен от настоящия собственик на имота. Позовал се е на нормата на чл.173, ал.1 ЗЗД, предвиждаща възможност за кредитора, чието вземане е обезпечено /в случая ОББ АД/ да се удовлетвори предпочитателно от цената на ипотекирания имот, без значение в чия собственост се намира той. Решаващите доводи на съда са, че извършеното прехвърляне на собствеността е непротивопоставимо на ипотекарния кредитор. При така изложените мотиви, настоящият съдебен състав намира,че по поставеният от касатора въпрос, не следва да се допуска касационно обжалване, защото същият е разрешен от въззивния съд в съответствие с трайно установената съдебна практика. Съгласно същата /вж.решения по гр.д.№ 1011/2017г.на ІІ г.о. гр.д.№ 595/2018г. на І г.о./, изхождайки от вещноправният елемент на ипотеката и принципът, че ипотечното право следва имота, когато имотът предмет на ипотеката е претърпял промени /както в случая е извършен строеж на сграда в ипотекирания поземлен имот/, то ипотеката обхваща и последващите подобрения и приращения. /Още повече това е така, когато в самия договор се съдържа подобна уговорка/. Щом ипотеката тежи върху правото на собственост, на още по-голямо основание тежи и върху отделните правомощия, които са включени в това право. Тезата, че ипотеката на дворното място не се разпростира и върху новата сграда, изградена върху мястото от новия й собственик, означава да се отрече обезпечителната й функция. Този извод не е в противоречие с изискването на чл.167, ал.3 ЗЗД ипотеката да се учредява върху имоти, които при сключването на договора принадлежат на лицето, което я учредява. Целта на нормата е да не се увреждат интересите на действителния собственик на имота, върху който се учредява ипотеката и да не бъде ипотекиран чужд имот без съгласието на неговия собственик. Когато собственикът на имота, както е в настоящия случай, е изразил съгласие ипотеката да разпростре действието си и върху приращенията и подобренията и построеното да служи за обезпечение на кредитора, целта на разпоредбата е постигната. В този смисъл, е неоснователно твърдението на касатора за очевидна неправилност /като основание за допустимост на касационната жалба/ на постановения въззивен акт, поради „неприлагане на относимата императивна материално правна норма на чл.167, ал.3 ЗЗД”. Не е налице нито една от проявните форми на очевидната неправилност като основание за допускане до касационно обжалване. Няма нарушени императивни материално правни норми, осигуряващи изискването за законност. Не е налице очевидна неправилност на въззивиня акт поради нарушение на съдопроизводствените правила, защото не са нарушени основни принципи на гражданския процес, правото на участие на страните, правото на безпристрастен съд /чл.22 ГПК/, изискването за равнопоставеност, за мотивиране на съдебните актове /чл.236, ал.3 ГПК/. Очевидна неправилност поради немотивираност на съдебен акт няма, защото не е налице липса на мотиви, а изразените мотиви са ясни относно формираната воля на съда. Въззивният акт не е неправилен и поради очевидна необоснованост, защото фактическите констатации на съда не са в грубо несъответствие с доказателствата, правилата на логиката и науката и не нарушават изискването за установяване на истината. Цитираното от касатора решение по гр.д.№ 5059/2013г. на І г.о. не може да обоснове другото посочено от касатора основание за допустимост, по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, защото същото е постановено както по различен от настоящия въпрос /вж. т.2 от ТР № 1 от 19.02.2010г. по т.д.№ 1/2009г. на ОСГТК на ВКС/, така и при различна фактическа обстановка, доколкото съгласно фактите по гр.д.№ 5059/2013г. на І г.о., страните не са имали уговорка ипотеката да разпростре действието си и спрямо бъдещите приращения, каквато изрична уговорка е налице в процесния случай и във връзка, с която са постановените от въззивния съд решаващи мотиви. С оглед изхода от спора, направеното искане и на основание чл.78 ал.8 ГПК, в полза на ответната страна следва да се присъдят претендираните разноски за юрисконсулско възнаграждение в размер на 80лв., съгласно чл.25а, ал.1 от Наредбата за заплащането на правната помощ. Мотивиран от изложеното, състав на Трето гражданско отделение