Определение № 78 от 04.02.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2353/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по обща касационна жалба на Община Лясковец, чрез процесуалния им представител адв.К., срещу решение от 28.03.2020г. по в.гр.д.№879/2019г. на Окръжен съд – Велико Търново, в частта, с която след частична отмяна на решение от 02.05.2019г. по гр.д.№297/2018г. на Горнооряховски районен съд, е уважен предявения от А. В. Г. иск с правно основание чл.49 ЗЗД за заплащане на обезщетения за претърпени неимуществени вреди до размера на сумата 7 000лв., ведно със законната лихва от 09. 07. 2017г. до окончателното изплащане на сумата. Касаторът счита, че са налице основания по чл.280, ал.1, т.1 и ал.2, пр.3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Ответникът по касационната жалба А. В. Г., чрез процесуален представител адв.М., оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване по съображения в писмен отговор. Претендира се адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗАдв.. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, срещу обжалваемо решение, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването и е процесуално допустима. Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр.отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл.280, ал.1 от ГПК намира следното: С обжалваната част на въззивното решение след частична отмяна на първоинстанционно решение е уважен предявения от А. В. Г. срещу [община] иск с правно основание чл.49 ЗЗД до размера на сумата 7 000лв., представляваща обезщетение за претърпени от нея неимуществени вреди от факта на получена телесна травматична злополука /закрито счупване на пета метаразална кост на левия крак и кръвонасядане с оток на меките тъкани по ръба на дясно ходило/- пропадане в необезопасена улична шахта, настъпил на 09.07.2017 г. в [населено място], [улица], изразени във физически болки и душевни страдания, заедно с обезщетение за забава в размер на законната лихва, считано от 09.07.2017г. до окончателното изплащане на сумата. Въззивният съд е приел за установено е, че ищцата е претърпяла травматична комбинирана телесна злополука, изразена в получено закрито счупване на пета метатарзална кост на левия крак, както и кръвонасядане с оток на меките тъкани по гърба на дясното ходило, въз основа на представените медицински документи находки от образно изследване на д-р В. при ДКЦ „Д-р С. Ч.“ - СКР / 17.06.2017 г./ л.8/ амбулаторен лист № 863/19.06.2017 г. и амбулаторен лист № 999/19.07.2017 г. на д-р Р. З.- ортопед /л.9 и л.10 /, съдебно медицинско удостоверение № 21/17.06.2017 г. на д-р Д. Г. / л.6 и л.7 /, чието съдържание е разчетено и потвърдено с изслушаната и приета по делото съдебно-медицинска експертиза. Въззивният съд е приел, че фактът на внезапно падане на ищцата на неосветено място, където се е намирала и се намира дъждоприемна шахта /до дом № 7 на улица Р. в [населено място], в края на уличното пътно платно до бордюра / в момент, в който е искала да влезе в лекия автомобил / паркиран на тревната площ/ през предната му дясна врата, с реакция типична последица от усещане за силна болка/ извикване и заплакване/, е категорично установен от показанията на разпитаните свидетели М. П. и А. Г., в чиято достоверност съдът е мотивирал, че няма никакво разумно основание да се съмнява и да не зачете, независимо че вторият е неин съжител на семейни начала /което обстоятелство по начало е причина лицето да се смята заинтересовано за изхода на спора в полза на ищцата – чл.172 ГПК/, щом те са дадени под страх от наказателна отговорност / чл.290 НК/, не си противоречат и не се опровергават изцяло или отчасти по съществени въпроси от останалите доказателства. Въззивният съд е изложил съображенията, че ако дъждоприемната шахта бе осигурена против пропадане или поне ако бе обозначена като опасно препятствие на уличното пътно платно, т.е. тя и пътя неделимо бяха в изправно състояние, не би настъпила травматичната телесна злополука, а оттам и неимуществените вреди, които са необходимо присъща, закономерна последица от неизпълнението / на вменени на ответната община по силата на закона / тук понятието обхваща и подзаконов нормативен акт/ в качеството на собственик и стопанин, както на пътя/ чл. 2, ал.1, т. 5 ЗОбС, чл.3, ал.3, чл.8, ал.3 ЗП, пар.7, т.4 от ПР на ЗМСМА, във връзка с пар.6, т.1 ДР на ЗДвП/, така и на това съоръжение като елемент от канализационната система / пар.7, т.7 от ПР на ЗМСМА/ задължения/, чийто противоправен резултат е обективния факт на пропадналост / хлътналост на шахтата с характер на дупка на пътя. Приел е, че травматичните телесни увреждания закономерно са предизвикали неблагоприятни изменения във физическото и в душевното й състояние, в сравнение с тези отпреди злополуката - усещания за физическа болка, както и психически страдалчески изживявания – стрес, страхови представи, притеснения във връзка грижите за детето и самообслужването. Въззивният съд е посочил, че за да определи размера на обезщетението е съобразил икономическия стандарт на живот в страната през 2017 г., измерен чрез средностатистическите показатели за доходите и покупателните способности на средния българин, обстоятелствата, че възстановяването / оздравяването на пострадалата ищца неминуемо трябва да е било с обичайната, нормалната продължителност, защото според вещото лице оздравителния период трае към 60 дни и няма обективни медицински доказани находки на усложнения вследствие на фрактурата с болезнени симптоми и до днес, и разбира се казуистичната практика на съдилищата при присъждане на обезщетения за други такива травми - еднакви и/или подобни по вид, характер и тежест и е приел, че справедлив паричен еквивалент/ морална компенсация / на/за претърпените от ищцата неимуществени вреди следва да бъде сумата 7000лв. Приел е за неоснователно наведеното от ответника възражение за съпричиняване на вредите от самата пострадала. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване, жалбоподателят сочи основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по следните въпроси: 1“Допустимо ли въззивният съд при постановяване на решението си да разгледа, анализира и да изведе правинте си изводи от доказателства, които не са допуснати и събрани от първоинстанционния съд и за които страните не са поискали събиране на основание чл.266 ГПК?“; 2“Допустимо ли съдът да обоснове своите изводи само на избрани доказателства, без да обсъди и да извърши анализ на всички събрани по делото доказателства в тяхната взаимна връзка и обусловеност във връзка с установяване наличието на фактически състав на деликтната отговорност по чл.45 ЗЗД, както и без да изложи съображения защо ги отхвърля?“; 3“Допустимо ли е съдът да приеме за доказани механизма на настъпване на увреждането /пропадане в необезопасена улучна шахта/ единствено на база на свидетелските показания и в противоречие с останалите писмени доказателства“; 4“Как се прилага обществения критерий за справедливост по чл.52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди и за задължението на съда да определи размера на това обезщетение след като извърши преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства от значение за точното прилагане на принципа на справедливостта?; 5“Приложима ли е разпоредбата на чл.108, ал.1 ЗДвП при преценката за наличие на съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия по смисъла на чл.51, ал.2 ЗЗД?. Първият от поставените въпроси касаторът отнася към техническо доказателствено средство – диск CD, съдържащ рентгенова снимка, което не е допуснато и събрано в първоинстанционното производство и събирането на което не е поискано с възивната жалба. Поставеният от касатора въпрос предпоставя в себе си въззивният съд да е основал решението си върху това доказателство, което не се установявана от съдържанието на мотивите на обжалваното въззивно решение. Въззивният съд е посочил, че приема за установени фактите: че на 10.06.2017 г. ищцата е посетила Спешно отделение при МОБАЛ „Д-р С. Ч.“ В.Т. и е потърсила медицинска помощ, съобщавайки за контузията на крака си, без да й е назначена и направена рентгенова снимка същия ден в това болнично заведение, тъй-като вече е имала такава, след което й е наложена гипсова имобилизация от д-р Р. З., лекар – ортопед, дежурен по това време в Отделението по ортопедия и травматология, въз основа на: данните на констативен протокол за извършена проверка № 27-28/25.01.2019 г. на МЗ –ИА „Медицински одит“ /л.159-162 /, лист за преглед на пациент в КДБ/СО № 011254/10.06.2017 г. /л.123/ и записките на въпросния лекар ортопед върху бланкетен документ допълнителен лист към лист за пациент в КДБ/ СО, без дата, час и печат / на л.5 от делото/, логически съпоставени с тези, отразени в съдебно медицинското удостоверение /гипсовата превръзка на лявото ходило към 17.06.2017 г. вече е била поставена и би било практически напълно неприемливо/ невероятно от здравна гледна точка поставянето да е в по-късен момент от деня, в който ищцата е потърсила лекарска помощ -10.06.2017 г. /, както и от показанията на свидетеля А. Г.. Т.е. фактите са приети за установени въз основа на така посочените от съда доказателства, включително приетото, че на 10.06.2017г. ищцата е посетила Спешно отделение при МОБАЛ „Д-р С. Ч.“ В.Т. и е потърсила медицинска помощ, съобщавайки за контузията на крака си, без да й е назначена и направена рентгенова снимка същия ден в това болнично заведение, тъй-като вече е имала такава, след което й е наложена гипсова имобилизация от д-р Р. З., лекар – ортопед, дежурен по това време в Отделението по ортопедия и травматология. Вметната е забележка, че първоинстанционният съд неправилно не е уважил доказателственото искане на ищцата за приобщаване към доказателствения материал на рентгенова снимка, но изводите на съда не са основани на несъбрано по делото доказателство, както се обосновава от касатора поставянето на първия от въпросите. Ето защо поставеният въпрос не осъществява общо основание за допускане на касационно обжалване. Втория от поставените въпроси касаторът отнася към доводите си, че не са обсъдени от съда доказателства според касатора изключващи наличето на причинно-следствена връзка между твърдяната травма от 09.06.2017г. и настъпилите вреди: писма от МОБАЛ“Д-р С. Ч.“АД-гр.Велико Т., от Филиал за спешна медицинска помощ – [населено място], от Център за спешна медицинска помощ- [населено място], от МОБАЛ“Св.И. Р. Г.О.“ ЕООД и от МОБАЛ „Д-р С. Ч.“АД – [населено място], констативен протокол от извършена проверка от ИА“Медицински одит“, амбулаторни листове. Въззивният съд е посочил в решението си, че „действително съществуват пропуски, отнасящи се до несъответствия на издадените медицински документи с нормативно изискуемите за съставянето им форма и пълнота на съдържание/ посочени от ответната страна/, но те не може да бъдат аргумент за отрицание на достоверността на твърденията в исковата молба във вреда на каузата на ищцата поради доказателствена недостатъчност, тъй като причините за пропуските не са в нейното поведение и основните правнозначими факти са установени“. Въпреки тези мотиви касаторът счита, че съдът е игнорирал част от доказателствата и е напрали неправилния извод, че „…те не може да бъдат аргумент за отрицание на достоверността на твърденията в исковата молба във вреда на каузата на ищцата“. Съгласно ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС - т. 1, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Основателността на искането за допускане на касационен контрол се преценява само с оглед конкретните правни разрешения на въззивния съд, обусловили изхода на спора, доколкото във връзка с тях касаторът е формулирал относим правен въпрос. В производството по чл. 288 ГПК не може да бъде проверявано дали мотивите на въззивното решение са правилни. По същите съображения и тетият от поставените от касатора въпроси не осъществява общо основание за допускане на касационно обжалване, тъй като предпоставя в себе си „съдът да е приел за доказани механизма на настъпване на увреждането /пропадане в необезопасена улучна шахта/ единствено на база на свидетелските показания и в противоречие с останалите писмени доказателства“. Както се посочи, правилността на въззивното решение не може да бъде проверявана в производството по допускане на касационно обжалване, а само при разглеждане на касационната жалба, ако такова бъде допуснато. Касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали сочения от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Четвъртият от поставените въпроси касаторът сочи, че е разрешен от въззивния съд в противречие с разрешенията, дадени в ППВС №4/1968г. и практиката на ВКС – решения, постановени по реда на чл.290 ГПК. За съдържанието на понятието „справедливост” като критерий за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди по чл.52 от ЗЗД, с ППВС №4/1968г. и постановени по реда на чл.290 ГПК решения на ВКС се дават разяснения по тълкуването на чл.52 от ЗЗД относно понятието „справедливост”, което не е дефинирано в закона. По приложението на чл.52 ЗЗД практиката на ВС и ВКС дава разяснения за критериите, по които при всеки отделен случай се определя размерът на обезщетението. Съгласно т.11 от ППВС № 4/1968 г. при определяне обезщетението за неимуществените вреди следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди. Размерът на обезщетението се определя от съда по справедливост като се извършва преценка на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства - характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания и др. За всеки отделен случай съдът прави преценка на установените по делото факти и обстоятелства във връзка с увреждането и вредите. Въпрос на фактическа преценка на решаващия съд е определянето на обезщетението по чл. 52 ЗЗД при спазване на тези критерии. По правилността на тази преценка касационната инстанция се произнася, ако бъде допуснато касационното обжалване. Въззивният съд е определил размера на обезщетението за неимуществени вреди като е извършил преценка на обстоятелствата за конкретния случай, които обуславят тези вреди. Петият от поставените въпроси според касатора е разрешен от въззивния съд в противоречие с т.7 на ППВС №17/1963г. по приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД и на решения на ВКС по приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД, вр. чл.108, ал.1 ЗдвП. Въззивният съд е приел, че с никакво доказано свое поведение ищцата обективно не е допринесла за настъпването на собствената си травматична телесна злополука, сочещо създадена реална възможност за настъпването й или превърнало вече създадената от неизпълнението на посочените по-горе задължения реална опасност в действителност. Въззивният съд е изложил и съображения, че: „Неправилно е становището, изложено в писмения отговор на жалбата по повод на наведен защитен правен довод, че общината не е била длъжна и не е могла да предвиди че шахтата на платното за движение може да причини вреди на пешеходци/, че последните имали право да се движат само по тротоара или банкета на пътното платно. Освен че е житейски абсурдно да е така, достатъчно е да се погледне текста на чл. 108, ал.2, т.1 ЗДвП, за да се види, че и юридически не е така- налице са изключения от основното принципно положение на ал.1/ за да влезе в автомобила все пак ищцата е трябвало да стъпи на пътното платно, както това важи за всички хора в ситуации, когато е неминуемо/. Състоянието на пропадналост на дъждоприемната шахта дори не е било обозначено“. Наличието на причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпването на противоправния резултат е предпоставка за приложението на разпоредбата на чл.51, ал.2 ЗЗД /т.7 ППВС №17/1963г./. В конкретния случай в обжалваното решение решаващо е прието, че не е налице причинна връзка между поведението на пострадалата и настъпилите вредоносни последици, поради което неоснователно се поддържа от касатора противоречие с т.7 на ППВС №17/1963г. В приложено от касатора решение по т.д.№249/2012г. на ВКС, второ т.о., по спор за заплащане на застрахователно обезщетение, е прието, че е налице съпричиняване по смисъла на чл.51, ал.2 ЗЗД на вредоносния резултат от самия пострадал от ПТП, в случаи на обективна невъзможност от страна на пострадалия да спазва правилата за движение по ЗДвП. В настоящия случай въззивният съд е приел, че пострадалата е имала правомерно поведение на пътното платно, в съответствие с правилата за движение - с разпоредбата на чл.108, ал.2, т.1 ЗДвП/, а и както вече се посочи – приел е, че не е налице причинна вразка между поведението й и настъпилите вредоносни последици, поради което неоснователно се поддържа от касатора противоречие с посоченото решение на ВКС. Несъгласието на касатора с изводите на съда не може да обоснове достъп до касационно обжалване. В приложените от касатора решение по т.д. №93/2010г. на ВКС, ТК, второ т.о., решение по т.д. №1139/2011г. на ВКС, ТК, второ т.о. и решение по т.д. №1139/2011г. на ВКС, ТК, второ т.о., е прието също като в предходното и в ППВС 7/63, че вината на пострадалия не е елемент от фактическия състав на чл.51, ал.2 ЗЗД. Прието е също така, че принос по смисъла на чл.51, ал.2 ЗЗД е налице винаги когато с поведението си пострадалият е създал предпоставки за осъществяване на деликта и за възникване на вредите или е улеснил механизма на увреждането, предизвиквайки по този начин и самите вреди. В обжалваното решение е прието, че „ищцата обективно не е допринесла за настъпването на собствената си травматична телесна злополука, сочещо създадена реална възможност за настъпването й или превърнало вече създадената от неизпълнението на посочените по-горе задължения реална опасност в действителност“, поради което неоснователно се твърди противоречие с решенията на ВКС. Според касатора въззивното решение е очевидно неправилно поради това, че е основано на неприобщено към доказателствения материал доказателство – рентгенова снимка и е постановено в „явно противоречие с всички останали писмени доказателства, част от които са официални удостоверителни документи“. Твърденията на касатора в случая не могат да обосноват извод, че въззивното решение е очевидно неправилно, тъй като не обосновават порок на въззивния акт /с него да са нарушени императивни материално-правни норми или основополагащи правни принципи, да е приложена несъществуваща или отменена правна норма, да е приложена правна норма със смисъл, различен от действително вложения, да е налице отказ да се приложи процесуална правна норма, довела до процесуално нарушение, в резултат на което да е формиран погрешен правен извод или да е налице необоснованост на извод относно правното значение на факт в разрез с правилата за формалната логика, опита и научните правила/, установим пряко и единствено от съдържанието на последния /без анализ на извършените процесуални действия на съда и страните, както и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание/. В изложението се съдържат доводи за неправилност на въззивното решение, които доводи не са относими към достъпа до касационно обжалване, а към основанията за неправилност на въззивното решение по чл.281, т.3 ГПК. По тях касационната инстанция се произнася само ако бъде допуснато касационно обжалване. С оглед изложеното не следва да се допускане касационно обжалване на въззивното решение. С оглед изхода на делото следва да се присъди на адв.М. суемата 500лв. - адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗАдв., вр. чл.7, ал.3 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, за осъществената безплатна защита пред касационната инстанция. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение