Определение № 1103 от 29.04.2024 г. на ВКС по т. д. № 2139/2023 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от "Център за развитие на човешките ресурси" чрез процесуалния му пълномощник – адв. Е. Г. срещу решение №1052/31.07.2023г. по в.гр.д.№ 2828/2022г. на Софийски апелативен съд, с което е обезсилено решение №262418 от 15.07.2022 г., постановено по гр.д. № 3143 по описа за 2021 г. на Софийски градски съд, ГО I - 17 състав, в обжалваната му част, с която ответникът Сдружение "Европа утре" е осъден на основание чл. 55, ал.1, предл. 3 от ЗЗД да заплати на ищеца "Център за развитие на човешките ресурси", сумата от 24 640 евро, получени на отпаднало основание - развален договор за отпускане на финансова подкрепа за проект по Програма "Еразъм+" №2017-3-BG01-КА105- 046836 от 23.08.2018 г., ведно със законната лихва, и делото е върнато за ново разглеждане на СГС.

Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно, незаконосъобразно и постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Поддържа, че неправилно бил приел въззивният съд, че в исковата молба са изложени твърдения за измама по процесния договор във връзка със специалния Закон за управление и контрол в публичния сектор и поради това ищецът претендира унищожаване на сключения договор на основание чл. 27 от ЗЗД. Поддържа, че той е сключил, след процедура по подбор и качествена оценка, договор с ответника по програма „Еразъм +“ в качеството си на Национална агенция за България и е превел 80% от максималния размер на разрешените средства. След сключване на договора били установени факти, обуславящи наличието на конфликт на интереси, за който не бил уведомен и поради това прекратил договора на соченото основание / чл. II.5.2 от Общите условия за финансова подкрепа/, изразяващо се в неуведомяване от ответника за ситуацията. Счита, че въззивният съд неправилно бил приложил чл. 27 от ЗЗД, доколкото измамата е основание за унищожаване на договора по чл. 29 ЗЗД. Касаторът поддържа и че въззивното решение е постановено в нарушение на диспозитивното начало, като САС недопустимо е подменил основанието на исковата му претенция. Поддържа и че е налице съществено нарушение на процесуалните правила, тъй като дори и да е счел, че има друг иск, въззивният съд е следвало да му даде указания за отстраняване на соченото от него противоречие между обстоятелствена част и петитум на исковата молба. По подробно изложените доводи претендира допускане до касационно обжалване на въззивното решение, отмяната му и отхвърляне на исковете. Претендира разноски по списък въз основа на представените с допълнителната молба от 15.01.2024г. документи.

В приложеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК поддържа, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2 ГПК поради очевидна неправилност, като поставя и следните въпроси, за които твърди, че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т.1 от ГПК:

1. „Договорните клаузи, специалните нормативни актове и общият закон конкурират ли се и при какво съотношение следва да се прилагат от въззивния съд при даване правна квалификация на спора?“

2. „Следи ли служебно въззивният съд за унищожаемостта на договор?“

3. „Когато въззивният съд прецени, че дадената от първата инстанция квалификация на предявения иск е неправилна, вследствие на което на страните са дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти, той следва ли служебно, без да е сезиран с такова оплакване, да обезпечи правилното приложение на материалния закон по спора като даде указания относно релавантните факти и разпределението на доказателствената тежест и да укаже на страните необходимостта да ангажират съответните доказателства / чл. 146, ал.1 и ал.2 ГПК/, като така въззивният съд ще осигури изпълнението на основната функция на доклада –обезпечаване правилността на изводите на решаващия съд относно релевантните факти и гарантиране на съответстващите им правни изводи, с оглед необходимостта съдебното решение по съществото на спора да кореспондира с приложимия за случая материален закон / чл.5 ГПК/?, за който поддържа, че въззивният съд е действал в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в ТР №1/2001г. от 17.07.2001г. и ТР №1/2013 от 09.12.2013г.

Ответникът по касационната жалба – Сдружение „Европа утре“ не е подал отговор и не изразява становище по жалбата.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид доводите по чл. 280, ал. 1 ГПК и данните по делото, намира следното:

Съдът намира, че касационната жалба е подадена от легитимирана страна, в предвидения в чл. 283 ГПК едномесечен преклузивен срок, изложени са основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 ГПК и чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.

За да постанови обжалваното въззивно решение, САС е приел, че в исковата молба се твърди, че ответникът Сдружение „Европа утре“, е получил на 25.01.2018 г. от ищеца парични средства в размер на 24 640.00 евро, представляващи авансово плащане в размер на 80% от максималния размер на безвъзмездните средства по договор за предоставяне на безвъзмездна финансова подкрепа от Европейската комисия по програма „Еразъм+“, с № 2017-3-BG01-KA105-046836 от 23.01.2018 г. за изпълнение на одобрено проектно предложение с № 2017-3-BG01-KA105-046836 от 04.10.2017 г. Въззивният съд е посочил, че се твърди, че след извършена проверка от НА била установена нередност, опорочила процедурата по предоставяне на безвъзмездните средства, изразяваща се в оценяването на проектното предложение от оценител А. Д. П., която е действала в условията на необявен от нея конфликт на интереси, изразяващ се в наличие на установени към момента на оценяването близки лични отношения с лицето Д. К. – мажоритарен собственик на капитала, председател и представляващ посочената в проектното предложение с № 2017-3-BG01-KA105-046836 от 04.10.2017 г. партньорска организация London Mobility Company 2000 Ltd. /“Лондон Мобилити къмпани 2000“/, с когото няколко месеца по-късно – на 16.06.2018 г. П. е сключила граждански брак. Сочело се и че било установено, че управителят на Сдружение „Европа утре“ и представляващ сдружението – лицето Х. Б., по време на подаване на проектното предложение е участвала и като оценител в процедурата за оценяване на проектните предложения по Програма „Еразъм+“, като е извършила оценяването на две други проектни предложения на лицето Д. К., както и на неговият баща В. Д. К., което не била декларирала.

САС е приел, че ищецът е поддържал в исковата молба, че изложените фактически обстоятелства изпълняват дефиницията за „Конфликт на интереси“ по смисъла на чл. II.5 от Приложение I – Общи условия към договора, където са указани и задълженията на бенефициента при наличие на съмнение за конфликт на интереси, и че неинформирането на НА за възникналия конфликт на интереси съставлява не само нарушение на чл.II.5 от Приложение I – Общи условия към договора, но и нарушение по смисъла на чл. 57 от Регламент №966/2012 г. (отм.2018 г.) и по смисъла на чл.61 от действащия Регламент (ЕС, Евратом) 2018/1046. С описаната кореспонденция е посочено, че е дадена възможност за становище и с последното писмо е поискано връщане на получените средства.

Въззивният съд е приел, че е налице противоречие между обстоятелствената част на исковата молба и формулирания петитум, тъй като се излагали фактически обстоятелства и се твърдяло договорът да е бил сключен в условия на осъществена измама /по смисъла на дефиницията, формулирана в договора, както и смисъла на пар.1, т.6 от ЗФУКПС/ при провеждане на процедурата на оценяване и одобряване на проектното предложение /т.е. преди сключването на договора/, от трето лице спрямо страните по договора /независимия оценител А. П./, и се поддържало да е налице начална недопустимост на финансирането, което сочело на претендирано основание за унищожаемост на договора на основание чл. 27 от ЗЗД, но липсвал надлежно формулиран петитум към съда, съответстващ на сочените фактически основания, за унищожаване на сключения договор, въз основа на който е извършено плащането на сумата от 24 640.00 евро, чието връщане се търси, а искането за връщане на сумата 24 640.00 евро на отпаднало основание имплицитно включвало и искане за произнасяне на съда по заявеното основание за това. Заявеното основание обаче /унищожаване на договора/ се осъществявало само по съдебен ред /с конститутивен иск/ и следвало да бъде постановено с изричен диспозитив от съда, за което нямало формулирано надлежно искане. С оглед горното САС е приел, че решението на първостепенния съд се явява недопустимо, тъй като съдът се е произнесъл, уважавайки иска на евентуално предявеното основание -връщане на претендираната сума на отпаднало основание - извънсъдебно разваляне на договора, поради неизпълнение на договорно задължение, без да се произнесе по главния предявен иск за унищожаване на договора и за връщане на претендираната сума на основание чл. 34 от ЗЗД. Счел е, че нередовността на исковата молба не може да бъде отстранена пред въззивната инстанция, тъй като липсва произнасяне на първостепенния съд по главните предявени искови претенции. С оглед горното е обезсилил решението на СГС и върнал делото за ново разглеждане.

Допускането на касационно обжалване се извършва съгласно предпоставките, предвидени в чл. 280 от ГПК. ВКС може да допусне до касация въззивното съдебно решение, по отношение на което се установява вероятност да е нищожно – основание съгласно чл. 280, ал. 2, пр. 1 от ГПК, както и при вероятност съдебното решение да е недопустимо – основание съгласно чл. 280, ал. 2, пр. 2 от ГПК или очевидно неправилно – съгласно чл. 280, ал.2, пр.3 ГПК. Извън посочените основания, съобразно задължителното тълкуване в Тълкувателно решение 1/19.02.2010 г. по тълк. д. 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, касаторът следва да обоснове предпоставките по чл. 280, ал. 1 от ГПК, а именно произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК, като т.1 е да е разрешен в противоречие с практиката на ВКС.

Като трети въпрос в изложението си касаторът е поставил процесуалноправен такъв относно това как следва да процедира въззивният съд, ако прецени, че дадената от първата инстанция квалификация на предявения иск е неправилна. Формулираният въпрос е свързан с твърденията му, че САС не е следвало да обезсилва първоинстанционното решение и да връща делото за ново разглеждане, а да обезпечи разглеждането и решаването на спора по същество. Настоящият съдебен състав намира, че следва да се допусне касационно обжалване по този въпрос, касаещ правомощията на въззивния съд при негова преценка за неправилна правна квалификация от първоинстанционния съд, тъй като той е свързан с решаващите мотиви на въззивния съд, отговаря на изискванията за общо основание за допустимост по чл. 280, ал.1 от ГПК и може да се допусне, че е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, включително и сочената от касатора, а именно ТР № 2 от 29.02.2012 г. по тълкувателно дело № 2/2012 г. на ОСГТК на ВКС, Тълкувателно решение 1/04.01.2001 г., т. 19, т. 2 от Тълкувателно решение 1/09.12.2013 г. по тълк. д. 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС.

С оглед горното съдът намира, че е налице е основание за допускане на касационно обжалване по поставения от касатора трети процесуалноправен въпрос на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, уточнен и преформулиран от настоящия състав във връзка с т. 1 от ТР № 1/2009 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, в следния смисъл: По приложението на чл. 270, ал. 3, предл. 3 ГПК относно правомощията на въззивния съд при негова констатация за дадена от първоинстанционния съд неправилна правна квалификация на спорното право.

С оглед допускане до касация по този въпрос, не следва да разглеждат другите поставени въпроси под №1 и 2, още повече, че те не отговарят на общия критерий по чл. 280, ал.1 от ГПК, тъй като не са обусловили решаващите изводи на въззивния съд, доколкото същият не е разглеждал спора по същество. Допускането на касационно обжалване по процесуалния въпрос изключва обсъждането и на сочената очевидна неправилност на въззивното решение като основание за достъп по чл. 280, ал. 2 от ГПК.

С оглед горното на касатора следва да бъде указано да заплати държавна такса по допуснатия размер, съгласно чл. 18, ал.2, т.2 от ТДТССГПК, а именно сумата от 933,83 лв. в едноседмичен срок със съответните последици. При внасяне на държавната такса, делото следва да бъде докладвано за насрочване в открито съдебно заседание.

По претендираните от касатора разноски за настоящото производство, съдът ще се произнесе с решението.

Воден от горното Върховният касационен съд, Второ Т.О.