Определение № 2126 от 14.07.2026 г. на ВКС по т. д. № 1329/2026 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на „Юробанк България“ АД срещу определение № 35 от 28.01.2026 г. по ч. т. д. 521/2025 г. по описа на Апелативен съд - Варна, с което е потвърдено определение № 1306 от 29.08.2025 г. по гр. д. № 276/2025 г. по описа на Окръжен съд - Шумен, с което е прекратено производството по делото поради недопустимост на предявените от „Юробанк България“ АД срещу Р. И. В. и Т. В. В. искове за приемане за установено, че „Юробанк България“ АД не дължи на Р. И. В. сумата в размер на 1 788,10 лв., а на Т. В. В. - сумата от 68 907,58 лв., обективирани в обратен изпълнителен лист от 07.02.2025 г., издаден въз основа на разпореждане № 858 от 27.02.2025 г. по гр. д. № 2986/2021 г. по описа на РС-Шумен.

Частният жалбоподател поддържа, че въззивното определение е неправилно предвид постановяването му в нарушение на материалния и процесуалния закон и с оглед неговата необоснованост. Изтъква, че в нарушение на процесуалния и материалния закон въззивният съд е приел, че разрешеният с влязло в сила решение спор по гр. д. 276/2025 г. по описа на ОС – Шумен е пречка за развитие на производството по делото. Сочи, че макар по делата да има общи факти, предметите и петитумите на предявените искове са съвсем различни. Излага, че разгледаните искове по чл. 422 ГПК срещу ответниците са отхвърлени поради извършени в хода на делото доброволни плащания, в която хипотеза обратен изпълнителен лист не е следвало да бъде издаван, и на него като длъжник по обратния изпълнителен лист следва да бъде предоставена възможност да се защити, като докаже недължимостта на сумите, за които той е издаден. Подчертава, че в последната хипотеза не е формирана сила на пресъдено нещо, нито е настъпила преклузия на фактите, поради което и на заявените основания за неправилност на извода на РС – Шумен да издаде обратен изпълнителен лист, без да са налице предпоставките по чл. 245, ал. 3 ГПК, исковете му са допустими. Оспорва като необоснован извода на въззивния съд, че предметът на обусловеното дело инкорпорира в себе си предмета на обуславящото. Моли обжалваното определение и потвърденото с него определение на ОС – Шумен да бъдат отменени и делото да бъде върнато на първоинстанционния съд за продължаване на съдопроизводствените действия.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК прави искане за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси:

1. Следва ли да се издава обратен изпълнителен лист в случай, че искът по чл. 422 ГПК е отхвърлен поради плащане на сумите в хода на изпълнителното производство?

2. Допустимо ли е да се води отрицателен установителен иск за вземане по обратен изпълнителен лист, издаден при нарушение на закона, и тъждествен ли е този иск с искът по чл. 422 ГПК, след чието отхвърляне е издаден обратният изпълнителен лист?

Поддържа, че обжалваното определение е очевидно неправилно, с което обосновава искането си за допускане на определението до касация на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.

Ответникът по жалбата, Т. В. В., оспорва жалбата като неоснователна. Поддържа, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване. Излага доводи за правилност на въззивния акт. Претендира присъждане на разноски.

Ответникът по жалбата, Р. И. В., в предоставения срок за писмен отговор не депозира такъв и не взема становище по жалбата.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, намира, че частната касационна жалба в частта й, насочена срещу въззивното определение в частта, с която е потвърдено първоинстанционното определение за прекратяване на производството по делото по предявения иск срещу Р. И. В. е недопустима. Предвид нормата на чл. 274, ал. 4 ГПК не подлежат на обжалване определенията по дела, решенията по които не подлежат на касационно обжалване. С исковата молба е предявен срещу ответника Р. И. В. иск по чл. 439 ГПК за приемане за установено, че „Юробанк България“ АД не дължи на Р. И. В. сума в размер на 1 788,10 лв., за която в полза на последната е издаден обратен изпълнителен лист от 07.02.2025 г. по гр. д. № 2986/2021 г. по описа на РС-Шумен. По така предявената субективно съединена претенция на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК въззивното решение не би подлежало на касационно обжалване, респективно на основание чл. 274, ал. 4 ГПК не подлежи на касационно обжалване и постановеното въззивно определение, с което е потвърдено първоинстанционното определение за прекратяване на производството по този иск, поради което и касационната частна жалба в тази й част ще бъде оставена без разглеждане.

В останалата част частната касационна жалба е подадена от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт в указания на страната преклузивен срок и е допустима.

За да постанови обжалваното определение, въззивният съд е отчел, че предявените искове по чл. 439 ГПК и недължимостта на сумите по обратния изпълнителен лист се обосновава от ищеца с доводи, че искът по чл. 422 ГПК е отхвърлен не поради неоснователност – липса на дълг, а поради това, че сумите са платени в хода на исковото производство / гр. д. 2986/2021 г. на РС - Шумен, в. гр. д. № 262/2023г. на ОС - Шумен, т. д. 645/2024 г. на ВКС/, в който случай съгласно тълкувателната практика на ВКС обратен изпълнителен лист не се издава. Посочил е, че предмет на производството по гр. д. 2986/2021 г. на РС - Шумен е установяване на вземането на банката срещу същите ответници – Р. и Т. В., по договор за потребителски кредит от 20.07.2007 г. и сключените към него допълнителни споразумения, за които са издадени заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист по ч. гр. д. № 295/2011 г. по описа на РС - Шумен. Изтъкнал е, че въпреки различната правна квалификация на двата иска, е безспорно, че фактите, въз основа на които е установена недължимост на претендираните от банката суми в производството по чл. 422 ГПК са релевантни за съществуването, изискуемостта и размера на претендираните от Р. и Т. В. вземания, обективирани в издадения в тяхна полза обратен изпълнителен лист от 27.02.2025 г. по същото дело – едно и също кредитно правоотношение, един и същи размер на дълга и едни и същи извършени плащания за погасяването му. Подчертал е, че е налице съвпадение между страните, както и обективно тъждество на производствата, което не е в резултат от еднаквите спорни предмети, а в това, че предметът на обусловеното дело /гр. д. № 276/2025 г./ инкорпорира в себе си този на обуславящото дело /гр. д. № 2986/2021 г./. Намерил е, че в този случай приложение намира разрешението, дадено в т. 5 на ТР № 7/2014 г. от 31.07.2017 г. по тълк. д. № 7/2014 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което въпреки различието в спорните предмети, между диспозитивите на двете решения възниква съотношение, по силата на което предметът на единия диспозитив имплицитно се включва в предмета на другия диспозитив и правото по обусловеното решение е мълчаливо отречена правна последица от предмета на решението по обуславящия иск. Изтъкнал е, че е налице сила на пресъдено нещо и спорът не може да бъде пререшаван с иска по обусловеното дело, имащо за предмет материално право, чието съществуване е установено с влязло в сила съдебно решение. Подчертал е, че непререшаемостта е абсолютна отрицателна процесуална предпоставка, която води до недопустимост на предявения иск, поради което производството по него следва да бъде прекратено.

По тези съображения е счел обжалваното първоинстанционно определение за правилно и е потвърдил същото.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване.

Допускането на касационно обжалване предвид нормата на чл. 280, ал. 1 ГПК, приложима на основание чл. 274, ал. 3 ГПК и по отношение на частните касационни жалби, е предпоставено от произнасяне от въззивния съд по материален или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на конкретно дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му.

Поставените от частния касатор въпроси не покриват общия селективен критерий на чл. 280, ал. 1 ГПК да са обусловили решаващата воля на съда по обжалваното определение. Въпросите не са обсъждани от въззивния съд и не съответстват на правните му изводи, като съдът не е излагал мотиви дали правилно е издаден обратният изпълнителен лист и при какви хипотези такъв може да бъде издаден при отхвърлен иск по чл. 422 ГПК, нито е приемал, че исковете по чл. 422 ГПК и чл. 439 ГПК са тъждествени. По тези мотиви, доколкото въпросите не се явяват обуславящи за волята на въззивния съд, същите не могат да обосноват допускане на касационно обжалване на въззивното определение.

Не може да бъде прието за осъществено и заявеното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – поради очевидна неправилност на акта. В последователната практика на касационната инстанция се приема, че очевидно неправилно е съдебно решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице например, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закона в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени принципи или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. Цитираните предпоставки не са налице, като касаторът е аргументирал искането си с доводи, повтарящи оплакванията му за неправилност на обжалваното определение.

По тези съображения настоящият състав на съда намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното определение по допустимата част на частната касационна жалба.

При този изход на спора право на разноски имат ответниците по жалбата. Искане за присъждане на разноски е заявил ответникът, Т. В. В.. Доказва разноски за сумата 1 600 евро – заплатено възнаграждение за представляването й от адвокат, които ще бъдат присъдени с настоящото определение.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение