Определение № 4497 от 09.10.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2886/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал.3, т.2 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на КОНПИ, чрез старши инспектор К. А. против определение № 1272/23.05.2024 г. на Апелативен съд София, постановено по в.ч.гр.д. № 333/2024 г., с което е потвърдено определение № 15212 от 14.12.2023 г. по гр. д. № 9465/2021 г. на Софийски градски съд, с което е оставена без уважение молбата на жалбоподателят с правно основание чл.248 ГПК за изменение на определение от 9.11.2023 г. в частта относно присъдените в полза на процесуалния представител на ответниците разноски за адвокатско възнаграждение за осъществената от него безплатна правна помощ на основание чл.38, ал.1, т.2 ЗА в общ размер на 21 500 лв. Жалбоподателят поддържа, че обжалваното определение е неправилно, като се иска отмяната му и постановяване на друго, с което да се намали размера на присъдения адвокатския хонорар при съобразяване на задължителната практика на СЕС и на реално извършените от процесуалния представител на ответниците действия. В изложението към частната касационна жалба касаторът е формулирал следните въпроси в хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 2 и т.3 ГПК: 1/ Следва ли при непълно развитие на производството пред първата инстанция поради отказ от предявен иск и при осъществени еднакви процесуални действия по делото, спрямо двамата ответници, да бъде заплатено възнаграждение на процесуален представител в пълен размер, отговарящ на извършени пълни процесуални действия и развило се пълно производство по делото и 2/ Необходимо ли е да бъдат събрани надлежни доказателства в производството относно твърдението на процесуалния представител на страната за нейната материална затрудненост, кой носи доказателствената тежест, за да бъде уважено искането за присъждане на адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал.2 вр. чл.38, ал.1 ЗА. Поддържа се, че дадено от въззивния съд разрешение противоречи на практиката на СЕС, обективирана в решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/2022 г, както и че по въпросите е налице допълнителното основание на чл.280, ал.1, т.3 ГПК с обосновка, че липсва съдебна практика на ВКС относно приложението на посоченото решение по въпросите за определяне на адвокатското възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗА. Насрещните страни по жалбата Г. Т. В. и М. П. М. не са депозирали отговор. От техния процесуален представител – адв. С. Л., на когото съдът е определил адвокатско възнаграждение за оказаната безплатна правна помощ, е постъпил отговор, в който се поддържа, че по повдигнатите от касатора въпроси е налице трайна практика на ВКС, постановена след постановяване на решение от 25.01.2024 г. на СЕС по дело С-438/2022 г., на която практика, даденото от въззивния съд разрешение не противоречи. Ето защо, поддържа, че не е налице соченото от касатора основание за допускане на касационно обжалване. Частната касационна жалба е подадена в срока по чл.275, ал.1 ГПК, от процесуално легитимирана страна и е допустима по смисъла на чл.274, ал.3, т.2 и на ал.4 ГПК. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, като взе предвид доводите на жалбоподателя съобразно правомощията си по чл.278, ал.1 и сл. ГПК приема, че не е налице соченото основание за допускане на касационно обжалване, като съображенията за това са следните: За да потвърди определението от 14.12.2023 г., постановено по гр. д. № 9465/2021 г. на Софийски градски съд, с което е оставена без уважение молбата на Комисията с правно основание чл.248 ГПК за изменение на протоколно определение от 9.11.2023 г. относно присъденото на процесуалния представител на ответниците Г. Т. В. и М. П. М., адвокатско възнаграждение на основание чл.38, ал.2 ЗА, въззивният съд е съобразил следните обстоятелства: предмет на исковото производство са били искове за отнемане в полза на държавата на имущество на обща стойност 265 895,08 лв.; в срока по чл.131 ГПК всеки от двамата ответници е подал отговор на исковата молба чрез адв. С. Л. въз основа на отделни пълномощни и договори за правна защита и съдействие от 6.12.2021 г.; в първите два съдебни заседания са извършвани множество процесуални действия с участието на адв. Л.; с оглед постановеното ТР № 4/2021 г. от 18.05.2023 г. на ОСГК на ВКС и в изпълнение на решение № 1158/1.11.2023 г. на КОНПИ, в проведеното на 9.11.2023 г. трето по делото заседание, Комисията е депозирала молба за отказ от иска, поради което съдът е прекратил производството по делото и на основание чл.78, ал.4 ГПК е осъдил КОНПИ да заплати на адв. Л. на основание чл.38, ал.1, т.2 ЗА адвокатско възнаграждение в размер на 9 500 лв. за процесуално представителство на ответника Г. В. и 12 000 лв. за ответницата М. М.. При така установените факти, въззивният съд е приел, че обжалваното определение е правилно, а възраженията на ищеца в частната жалба – неоснователни по следните съображения: размерът на възнаграждението за безплатно осъществена правна помощ се определя съобразно размера на уважената, респ. отхвърлената част от иска, при отчитане действителната фактическа и правна сложност на делото като възнаграждението се възлага в тежест на насрещната страна по правилата на чл.78, ал.1-4 ГПК, вкл. и при прекратяване на делото; присъденото в тези случаи възнаграждение цели да възмезди положения труд от адвоката, а не да възстанови на спечелилата делото страна изцяло или частично направените от нея разходи за адвокатско възнаграждение, поради което към тази хипотеза не са приложими разрешенията, дадени с ТР № 6 от 6.11.2013 г. по т.д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, на които се позовава Комисията; по делото е безспорно установена и нуждата от осъществяване на безплатно адвокатско представителство по отношение и на двамата ответници; съгласно чл.78, ал.4 ГПК ответникът има право на разноски и при прекратяване на производството по делото, след като е получил препис от исковата молба и е сторил разноски за подаден отговор, като основанието за прекратяване е без значение, като конкретният случай е именно такъв – ответниците са получили препис от исковата молба и са организирали защитата си по делото чрез подаване на отговор, както и при провеждането на три открити съдебни заседания до прекратяването му поради отказ от иска от ищеца; в конкретния случай макар делата на ответниците да се явяват свързани поради наличието на общи факти, те не са необходими другари и защитата на всеки един от тях е самостоятелна и за организирането й всеки от тях има собствен интерес от ангажиране на адвокат; с оглед факта, че в случая на ответниците е потърсена разделната им отговорност по искове в размер, съответно за сумата от 83 988,44 лв. от Г. В. и за сумата от 181 906,64 лв. от М. М. и адв. Л. е представлявал по делото всеки един от ответниците, извършвайки множество процесуални действия, определените от първата инстанция адвокатски възнаграждение на адв. Л. не са прекомерни, а са съобразени с фактическата и правна сложност на делото и извършената работа от адвоката, както и са изчислени в минималните размери по Наредба № 1/9.07.2004 г. към момента на присъждането им. Приложното поле на касационното обжалване на въззивните решения/определения е очертано в разпоредбата на чл. 280, ал. 1 ГПК – доколкото касаторът е формулирал материалноправен или процесуалноправен въпрос, който, съгласно мотивите към т.1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК на ВКС, следва да е включен в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. Трябва да е също така от значение за формиране на решаващата воля на съда и по него въззивният съд да се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Република България или на съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор да е от естество да допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Вторият формулиран въпрос изобщо не отговаря на общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване, доколкото не е обусловил крайните изводи на въззивния съд. Първият въпрос, преформулиран от настоящия състав на ВКС съгласно разясненията по т.1 от ТР № 1/09.02.2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, се свежда до въпроса как се определя адвокатското възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗА - следва ли съдът да вземе предвид обема на извършената работа, действителната фактическа и правна сложност на делото, етапа на който делото е прекратено поради отказ от иска и обвързан ли е съдът от минималните размери, предвидени в Наредба № 1/9.07.2004 г., като по отношение на него е налице както общото основание по чл.280, ал.1 ГПК, доколкото въпросът има обуславящо значение за изхода на правния спор, така и сочения допълнителен критерий по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК – противоречие с актуалната практика на СЕС, обективирана в решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/2022. От приетото в решението на СЕС следва, че при определяне размера на адвокатското възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗА, националната юрисдикция не е обвързана от минималните размери, предвидени в Наредбата за минималните адвокатски възнаграждения на ВАдвС, респ. – от ограничението по чл.38, ал.2, изр.2 ЗА, което препраща към наредбата, а следва да съобрази единствено фактическата и правна сложност на делото, съответно - положения от адвоката труд за осъществяването на защитата по делото. Въззивният съд е разрешил разглеждания правен въпрос в противоречие с цитираната практика на СЕС, както и с постановената след решението на СЕС, практика на ВКС по приложението на чл.38, ал.2 ЗА, тъй като е приел, че освен по критериите, сочещи на действителна фактическа и правна сложност на първоинстанционното производство и обема на свършената работа по делото, адвокатските възнаграждения следва да се определят в минималните размери по Наредба № 1/9.07.2004 г. към момента на присъждането им. Следователно касационното обжалване следва да се допусне на основание чл.280, ал.1, т.2, пр.2 ГПК, доколкото апелативният съд се е съобразил с минималните размери по наредбата и по този начин е завишил размерите на процесните адвокатски възнаграждения по чл.38, ал.2 ЗА, спрямо действителната фактическа и правна сложност на първоинстанционното производство, респ. - спрямо действителния обем на положения от адвоката труд за осъществяването на защитата на ответниците в това производство. В конкретния случай до прекратяването на първоинстанционното производство поради направения от Комисията отказ от предявените искове за отнемане в полза на държавата на незаконно придобито имущество на обща стойност 265 895,08 лв., в качеството си на процесуален представител, адв. Л. е изготвил аргументирани отговори за всеки от двамата ответници, чиято отговорност в случая се търси при условията на разделност, чрез заявени конкретни възражения и направени доказателствени искания и се е явил в трите открити съдебни заседания, в първите две от които са извършени множество процесуални действия. При така установената завишена фактическа и правна сложност на първоинстанционното производство и при съобразяване на положения от процесуалния представител на ответниците труд за осъществяване на защитата им в това производство, а също и предвид значителния защитаван материален интерес по делото /83 988,44 лв. за ответника Г. В. и 181 906,64 лв. за ответницата М. М./, настоящият състав на ВКС намира, че по реда на чл.38, ал.2 ДА на адв. Л. следва да бъде определено и присъдено възнаграждение в размер на 6 000 лв. за защитата на ответницата М. и 4 000 лв. за защитата на ответника В.. По така изложените съображения, определението на въззивния съд, като неправилно следва да бъде отменено в частта, с която адвокатските възнагражденя по чл.38, ал.2 ЗА са присъдени над посочените размери, определени от настоящия съдебен състав, като в останалата обжалвана част, с която са присъдени адвокатски възнаграждения в размер на 6 000 лв. и 4 000 лв., въззивното определение следва да бъде потвърдено. Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение,