Определение № 526 от 10.07.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1169/2020 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК и е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 23 059/19.12.2019 година, подадена от Прокуратурата на Република България и втора такава с вх. № 343/08.01.2020 година, подадена от В. А. И., двете против решение № 2642/29.11.2019 година на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, 4-ти състав, постановено по гр. д. № 1680/2019 година. С обжалваното решение съставът на Софийския апелативен съд е изменил първоинстанционното решение № 444/30.01.2019 година на Окръжен съд Благоевград, постановено по гр. д. № 50/2018 година, при което като краен резултат Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на В. А. И., по предявения от него иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, сумата от 30 000.00 лева, представляваща обезщетение за претърпени, вследствие на повдигнато и поддържано обвинение за извършено на 04.02.2004 година в [населено място] престъпление по чл. 282, ал. 2, пр. 1 и пр. 2, във връзка с ал. 1, пр. 3 от НК, за което И. е бил признат за невиновен с влязла в сила на 18.04.2013 година оправдателна присъда, постановена по н. о. х. д. № 268/2011 година на Окръжен съд Благоевград, неимуществени вреди, заедно със законната лихва върху сумата, считано от 13.03.2015 година до окончателното плащане, като за разликата над уважения размер до пълния такъв от 100 000.00 лева искът е отхвърлен. В касационната жалба на Прокуратурата на Република България е посочено, че въззивното решение на Софийския апелативен съд в уважителната му част е постановено при нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано Твърди се, че въззивният съд не бил съобразил в достатъчна степен всички установени по делото факти от значение за спорното правоотношение, както и че от събраните доказателства не може да се направи извод за пряка причинна връзка между наказателното производство и претърпените от И. неимуществени вреди. Въззивният съд не бил съобразил всички обстоятелства и не бил изложил мотиви, в каква степен и с каква продължителност са засегнати правата на пострадалия. Били направени погрешни изводи за обема, интензитета и паричния еквивалент на търпените от него неимуществени вреди. Излагат се твърдения, че присъденото обезщетение за тези вреди е прекомерно завишено и не съответства на реално претърпените вреди, поради което е нарушен принципа на справедливост по чл. 52 от ЗЗД. Сочи се, че въззивният съд не е изложил мотиви за наличието на причинно-следствена връзка между обстоятелствата, които според него обуславят неимуществените вреди и тези вреди, като не е посочено и значението на всяко едно от тези обстоятелства за определяне размера на обезщетението. Освен това направената от съда оценка на тези обстоятелства била неправилна. Поискано е обжалваното решение да бъде отменено и да се постанови ново такова, с което размерът на присъденото на В. А. И. обезщетение за неимуществени вреди по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ да бъде намален в съответствие с действително претърпените вреди и принципа за справедливост, регламентиран в чл. 52 от ЗЗД. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Прокуратурата на Република България е посочила, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1от ГПК. Ответникът по тази касационната жалба В. А. И. е подал отговор на същата с вх. № 1330/27.01.2020 година, с който е изразил становище, че не са налице предвидените в закона основания за допускане на касационно обжалване на решение № 2642/29.11.2019 година на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, 4-ти състав, постановено по гр. д. № 1680/2019 година в оспорваната от Прокуратурата на Република България част и такова не трябва да се допуска, а в случай че бъде допуснато жалбата е оспорена като неоснователна като е поискано да бъде оставена без уважение, а въззивното решение да бъде потвърдено в оспорваната с нея част. В подадената от В. А. И. касационна жалба въззивното решение се обжалва в частта му, с която искът за обезщетение за претърпените неимуществени вреди е отхвърлен за разликата над уважения до пълния претендиран размер. Твърди се, че в тази част решението на Софийския апелативен съд е постановено при нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано, като е поискано същото да бъде отменено и да се постанови друго, с което искът да бъде уважен до пълния претендиран размер. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, В. А. И. твърди, че са налице предвидените в разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК предпоставки за допускане на обжалваното решение до касационен контрол. Ответникът по тази касационна жалба Прокуратурата на Република България не е подала отговор на същата, както и не е изразила становище по допустимостта и основателността й. Прокуратурата на Република България е била уведомена за обжалваното решение на 11.12.2019 година, а подадената от нея касационна жалба е с вх. № 23 059/19.12.2019 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима. В. А. И. е бил уведомен за обжалваното решение на 11.12.2019 година, а подадената от него касационна жалба е с вх. № 343/08.01.2020 година, като е подадена по пощата на 07.01.2020 година. Поради това и с оглед разпоредбата на чл. 62, ал. 2 от ГПК, е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, като е частично допустима. Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателите в подаденото от тях изложения на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното: Съставът на Софийския апелативен съд е приел, че спорен пред него е въпросът за справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди, което се дължи на В. А. И.. За да определи справедливия размер на обезщетението въззивният съд съобразявал установените вреди, техния интензитет и продължителност, както и чистото съдебно минало на И. към датата на повдигане на обвинението, като това обстоятелство било относимо към преценката на действително претърпените вреди, съвкупно с всички останали обстоятелства по делото. Софийският апелативен съд отчитал и комбинираното въздействие на всички наказателни производства, образувани против И. и висящи през процесния период, през който е търпял вредите. Въззивният съд напълно споделял извода на първоинстанционния съд, че висящността на други наказателни производства, водени против И. в периода, когато са причинени и когато той е търпял вредите от незаконното обвинение в извършване на престъпление, за което бил признат за невиновен с оправдателна присъда по н. о. х. д. № 268/2011 година на Окръжен съд Благоевград препятства възможността да бъдат разграничени вредите, както и да бъде установена непосредствена причинна връзка между сочения от И. обем и конкретното процесно незаконно обвинение, като това обстоятелства следвало да бъде взето предвид при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди. В същото време въззивният съд съобразявал и становището на вещото лице М., че макар интелектуалното ниво на И. и особеностите на характера му да били спомогнали за справянето му с конкретното повдигнато обвинение без трайни последици върху психиката и адаптацията, негативните преживявания във връзка с наказателното производство по н. о. х. д. № 268/2011 година по описа на Окръжен съд Благоевград създават риск от натрупване на негативни реакции в отношенията му с хората и възможностите за политически изяви. Софийския апелативен съд съобразявал, че продължителността на наказателното производство била шест години и шест месеца, което било извън рамките на разумния срок за приключването му, предвид фактическата и правна сложност на наказателното дело и повдигнатото обвинение; тежестта на повдигнатото обвинение и предвиденото наказание-лишаване от свобода от една до осем години и лишаване от права по чл. 37, ал. 1, т. 6 от НК, т. е. обвинението било за извършването на тежко умишлено престъпление по чл. 93, т. 7 от НК; вида на наложената мярка за неотклонение-парична гаранция. Освен това въззивният съд съобразявал и обстоятелството, че И. бил взел лично участие в извършването на процесуално-следствени действия и че лично се бил явявал в откритите съдебни заседания по разглеждането на наказателното дело, т. е. с поведението си не бил станал причина за отлагането и забавянето на производството. При определяне размера на обезщетението въззивният съд вземал предвид също, че наказателното производство против И. било станало известно на широк кръг от хора, служители на общината и граждани на [населено място], поради публикациите в местни вестници, като разгласяване на обвинението и воденото против пострадалия наказателно производство било имало негативни последици за него не само в личен план, но и по отношение на авторитета му като кмет. Софийският апелативен съд съобразявал и обстоятелството, че незаконното обвинение за умишлено престъпление било в областта, в която била професионалната реализация на И.. Въззивният съд вземал предвид и обстоятелството, че към датата на привличането му като обвиняем, В. А. И. заемал отговорна длъжност-кмет на община и че повдигнатите обвинения били във връзка и по повод упражняването на длъжността. Затова се отчитало и настъпването на посочените вече веди, свързани с подронването на авторитета на И. в обществото, както и обстоятелството, че повдигането на обвинението и воденото наказателно производство имали отрицателен ефект върху репутацията му. Следвало да бъде отчетен злепоставящия характер на обвинението, доколкото същото било във връзка с упражняваната от И. служба, което го компрометирало и като орган на местната власт и като професионалист. В същото време не можело да не се отчете установеното по делото обстоятелство, че докато е траело наказателното преследване против него В. А. И. не е бил отстранен от кметския пост, като не било установено наказателното преследване да е препятствало професионалната му реализация. В тази връзка останали недоказани твърденията в исковата молба, че конкретното незаконно обвинение се било отразило тежко в професионален аспект, върху политическите ангажименти на И. и довело до социална изолация. Съдебният състав на Софийския апелативен съд съобразявал и възрастта на И. към момента на привличането му като обвиняем-четиридесет и две годишен, обществено икономическите условия в страната, обстоятелството, че по делото не били установени трайни негативни последици върху живота и здравето на И. от воденото против него наказателно преследване, с оглед на което намирал, че следва да бъде присъдено обезщетение за претърпените от него веди в размер на 30 000.00 лева. Това бил размерът, който в най-пълна степен съответствал на степента и характера на търпените болки и страдания, на продължителността на наказателното производство и тежестта на повдигнатите обвинения, на стреса, напрежението и страха от осъждане, както и на вида и продължителността на упражнената процесуална принуда спрямо него. Въззивният съд намирал, че тази сума справедливо щяла да поправи вредите, които И. бил понесъл от незаконно повдигнатото против него обвинение. С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Прокуратурата на Република България иска допускането на решението на Софийския апелативен съд по правния въпрос за задължението на съда да определи размера на обезщетението за неимуществени вреди, след като извърши преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства от значение за точното прилагане на принципа на справедливостта, който въпрос е бил разрешен в противоречие с т. ІІ от ППВС № 4/23.12.1968 година. Освен това се твърди, че въззивният съд е разрешил и правния въпрос за наличието на причинна връзка между незаконното обвинение и твърдените вреди в противоречие със задължителните указания по т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 година, постановено по тълк. д. №3/2004 година на ОСГК на ВКС. На последно място се сочи, че с обжалваното решение въпросът за задължението на въззивния съд да изложи собствени мотиви въз основа на установените по делото факти и обстоятелства, като при това обсъди всички твърдения и възражения на страните и отговори на тях е разрешен в противоречие с установеното в т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 година, постановено по тълк. д. № 1/2001 година на ОСГК на ВКС задължение за това. Във връзка с последното твърдение се сочи, че въззивният съд не е изложил мотиви за съществуването на причинно-следствена между незаконното обвинение и причинените вреди. Освен това е поискано допускането на касационно обжалване на решението на Софийския апелативен съд и по материалноправния въпрос за определянето на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от пострадалото лице и за това как се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 от ЗЗД. Твърди се, че този въпрос е разрешен в противоречие с решение № 284/09.06.2009 година, постановено по гр. д. № 599/2008 година по описа на ВКС, ГК, ІІ г. о., решение №395/18.01.2012 година, постановено по гр. д. № 159/2011 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о., решение № 166/06.08.2026 година, постановено по гр. д. № 631/2016 година и решение № 267/30.11.2016 година, постановено по гр. д. № 1365/2016 година, двете по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. От своя страна с изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК В. А. И. е поискал допускането на обжалваното решение на Софийския апелативен съд до касационен контрол по материалноправните въпроси за това как се определя размерът на дължимото обезщетение за причинени неимуществени вреди и при неговото определяне съдът следва ли да вземе предвид всички обстоятелства, които имат отношение към твърдените от ищеца неимуществени вреди; за това какво е съдържанието на понятието „справедливост“, заложено в разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД и какви конкретни обстоятелства следва да вземе предвид съдът при определянето на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди и за това длъжен ли е съдът да мотивира и обоснове своите изводи относно съществото на спора и основателността на иска. По отношение на първия въпрос се излагат твърдения за противоречие с ППВС № 4/23.12.1968 година, решение № 29/05.03.2012 година, постановено по гр. д. № 170/2011 година, решение № 175/04.11.2015 година, постановено по гр. д. № 1151/2015 година, решение № 254/17.12.2015 година, постановено по гр. д. № 1902/2015 година, трите по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о. и решение № 191/20.05.2015 година, постановено по гр. д. № 6686/2014 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. По отношение на втория въпрос твърдението е за противоречие на обжалваното решение № 22/26.03.2018 година, постановено по гр. д. № 1552/2017 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о. и решение № 275/15.12.2017 година, постановено по гр. д. № 5174/2016 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. По отношение на третия въпрос твърдението е за противоречие с решение № 51/14.03.2016 година, постановено по гр. д. № 4621/2015 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о. и решение № 156/21.06.2017 година, постановено по гр. д. № 5182/2016 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. Поставените в изложенията по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на двете страни в производството въпроси се припокриват като във връзка с тях трябва да се има предвид, че въпросите за задължението на съда да определи размера на обезщетението за неимуществени вреди, след като извърши преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства от значение за точното прилагане на принципа на справедливостта и за това да изложи собствени мотиви въз основа на установените по делото факти и обстоятелства са включени в предмета на делото, били са разглеждани от въззивния съд и са обусловили решението му. Отразеното в т. ІІ от мотивите на ППВС № 4/23.12.1968 година становище на Пленума на ВС е намерило израз в т. 11 от диспозитива на същото ППВС. Съгласно даденото в т. 11 от ППВС № 4/23.12.1968 година указание при определяне размера на неимуществените вреди следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди като в мотивите към решенията си съдилищата трябва да посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за размера на неимуществените вреди. Това указание е доразвито с т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 година, постановено по тълк. д. № 3/2004 година на ОСГК на ВКС, където е посочено, че обезщетение за неимуществени вреди се дължи и в случаите на частично оправдаване на лицето като същото се определя глобално по справедливост като се вземат предвид броя на деянията, за които е постановена оправдателна присъда и тежестта на тези, за които деецът е осъден, съпоставени с тези, за които е оправдан и като се вземат предвид особеностите на всеки конкретен случай. След съпоставката между посочената задължителна практика на Върховния касационен съд по посочените въпроси и възприетото от състава на Софийския апелативен съд разрешение на същите сегашния състав на ІV година о. на ВКС намира, че при постановяване на решението си съставът на Софийския апелативен съд не се е отклонил от така установената практика. В случая са обсъдени и преценени всички, сочени от страните и реално установени по делото, обстоятелства имащи значение за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди като същите са посочени в мотивите на съдебния акт и е отразено значението им за определения размер на обезщетението. Обжалваното решение е съобразено и със задължителните указания по т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 година, постановено по тълк. д. №3/2004 година на ОСГК на ВКС за това, че обезщетение за вреди по ЗОДОВ се присъжда при наличието на причинно-следствена връзка с незаконното обвинение, в какъвто смисъл са и самите законови разпоредби. Преценявайки събраните по делото доказателства съставът на Софийския апелативен съд е достигнал до извода, че претендираните от В. А. И. вреди са в причинно-следствена връзка с незаконното обвинение като в мотивите към решението си е обосновал съществуването на тази връзка именно в оглед на тези доказателства. Предвид на това не се констатира противоречие между обжалваното решение и ТР № 3/22.04.2005 година, постановено по тълк. д. №3/2004 година на ОСГК на ВКС по въпроса за причинната връзка между незаконното обвинение и търпените от И. вреди. Затова не може да се допусне касационно обжалване на въззивното решение и по този въпрос. Не е трябва да се допуска касационно обжалване на решението и по свързания с т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 година, постановено по тълк. д. № 1/2001 година на ОСГК на ВКС правен въпрос, тъй като въззивният съд е изложил мотиви, които се основават на собствената му преценка на фактите и доказателствата, а също така и по отношение на съществуването на причинна връзка между незаконното обвинение и претърпените от И. вреди, поради което не е налице твърдяното от страните противоречие. При това въззивният съд се е съобразил с установената практика задължаваща го при постановяването на решението си да обсъди всички доводи и възражения на сраните и да отговори на тях. Затова не са налице предвидените в разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решението на Софийския апелативен съд. По отношение на въпроса свързан с определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди и за това как се прилага общественият критерий за справедливост по чл. 52 от ЗЗД, който е поставен в изложенията по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК и на двете страни в производството, следва да се има предвид, че както ППВС № 4/23.12.1968 година, така и ТР № 3/22.04.2005 година, постановено по тълк. д. № 3/2004 година на ОСГК на ВКС дават общи указания за начина, по който следва да процедира съда при определяне на размера на обезщетението и какви факти и доказателства трябва да бъдат взети предвид за това. Размерът на обезщетението обаче се определя конкретно за всеки отделен случай, като се вземат предвид специфичните за случая обстоятелства и установената по делото фактическа обстановка. Това води до възможността сходно за два случая на непозволено увреждане обстоятелство да има една тежест при определяне на размера на обезщетението по първото производство и друга тежест по второто производство. Обстоятелството, че размерът на обезщетението се определя конкретно за всеки отделен случай не дава възможност да бъде извлечено общо правило за определяне на конкретен размер на обезщетението при сходства между част от фактите и обстоятелствата по посочените от страните случаи, което да послужи за преценка на размера на обезщетението за неимуществени вреди при сходни случаи. Затова и твърдяното противоречие на въззивното решение с установената съдебна практика, не може да се извлича от определения с различните решения размер на обезщетението за неимуществени вреди. С оглед на горното не са налице предпоставките за допускането на касационно обжалване на решение № 2642/29.11.2019 година на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, 4-ти състав, постановено по гр. д. № 1680/2019 година. по подадените против него от Прокуратурата на Република България касационна жалба с вх. № 23 059/19.12.2019 година и от В. А. И. касационна жалба с вх. № 343/08.01.2020 година, поради което такова не трябва да се допуска. Тъй като не се допуска касационно обжалване и по двете касационни жалби съдът намира, че не следва да се присъждат разноски на страните, а същите следва да останат така както са направени. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение