Определение № 70 от 10.01.2025 г. на ВКС по т. д. № 1874/2024 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „ГРУПАМА ЗАСТРАХОВАНЕ“ ЕАД срещу решение № 165/05.06.2024 г. по в.т.д. № 98/2024 г. на Апелативен съд Варна, с което е потвърдено решение № 535/11.12.2023 г. по т. д. № 272/2023 г. по описа на Окръжен съд Варна в обжалваната част, с която застрахователното дружество е осъдено на основание чл. 432, ал. 1 КЗ да заплати на И. Д. Т., действащ чрез своя баща и настойник Д. Е. Т., застрахователно обезщетение за настъпили в резултат от ПТП на 18.05.2018 г. вреди в размер на 25 000 лв., ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на уведомлението до ответника за настъпилото застрахователно събитие - 08.02.2021 г., до окончателното изплащане.

В подадената жалба се сочат касационни основания по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК. Твърди се, че обжалваното решение е неправилно постановено поради необоснованост, нарушение на материалния закон – чл. 52 ЗЗД, както и на съдопроизводствените правила. В изложението на основания за допускане на касационно обжалване се обосновава приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси:

1. „За критериите при определяне на конкретния размер на обезщетението по чл. 52 ЗЗД, които съдът следва да обсъди и вземе предвид при постановяване на решението си, за да определи справедлив размер на обезщетение за претърпени имуществени вреди.“

2. „Длъжен ли е въззивният съд да изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и да се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани от въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК, при постановяване на въззивното решение?“

Допълнителният селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК във връзка с първия формулиран въпрос е обоснован с твърдяно противоречие на въззивното решение със задължителната практика на ВС, която е обобщена в ППВС № 4/1968 г. и доразвита в решение № 53 от 24.07.2020 г. по т. д. № 881/2019 г. на Върховен касационен съд, II т.о., Решение № 56 от 17.08.2020 г. по т. д. № 1548/2019 г. на Върховен касационен съд, II т.о., Решение № 62 от 24.07.2020 г. по т. д. № 777/2019 г. на Върховен касационен съд, II т.о., Решение № 63 от 28.07.2020 г. по т. д. № 2086/2019 г. на Върховен касационен съд, II т.о., Решение № 81 от 30.07.2020 г. по т. д. № 889/2019 г. на Върховен касационен съд, II т.о., Решение № 83 от 21.10.2020 г. по т. д. № 1664/2019 г. на Върховен касационен съд, I т.о., Решение № 107 от 16.11.2020 г. по т. д. № 2448/2019 г. на Върховен касационен съд, II т.о., Решение № 108 от 21.10.2020 г. по т. д. № 1287/2019 г. на Върховен касационен съд, II т.о., Решение № 151 от 12.11.2013 г. по т.д. № 486/2012 г. на Върховен касационен съд, II т.о., Решение №130 от 09.07.2013 г. по т.д. № 669/2012 г. на Върховен касационен съд, II т.о. По въпрос втори се твърди наличие на основанието за допускане на решението до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с оглед процедиране на въззивния съд в противоречие със задължителните указания и разяснения в ППВС № 1/1953 г., ППВС № 7/1965 г., ППВС № 1/1985 г., ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС и ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Касаторът поддържа, че при постановяване на обжалваното решение въззивният съд бланектно е възприел определеното от първата инстанция обезщетение за „справедливо“, без да извърши самостоятелна преценка на релевантните конкретни обстоятелства и без да посочи ясни мотиви в тази връзка. Прави оплакване за завишен размер на присъденото обезщетение като несъответно и неадекватно както на условията на живот в страната, така и на присъжданите към датата на събитието застрахователни обезщетения.

При изложените доводи в касационната жалба се формира искане за постановяване на акт, с който атакуваното решение да бъде допуснато до касационен контрол и отменено в обжалваните части, като застрахователното обезщетение бъде намалено до вече платената от застрахователя сума от 10 000 лева.

От ответника по касация И. Д. Т., действащ чрез своя баща и настойник Д. Е. Т., е постъпило становище за липса на основания касационната жалба да бъде допусната до разглеждане по същество с оглед липсата на формулиран въпрос, който да обоснове този достъп. В отговора на касационната жалба се заявява, че относимите за определяне на застрахователното обезщетение обстоятелства са били изцяло съобразени от въззивния съд с позоваване на събраните по делото доказателства и при съобразяване на принципа за справедливост. Оспорват се твърденията за липса на ясни и подробно изложени фактически и правни мотиви.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на първо търговско отделение, като взе в предвид изложените доводи и провери данните по делото, намира следното:

Касационната жалба е подадена от легитимирана да обжалва страна в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване акт, поради което същата се явява процесуално допустима.

Исковото производство е образувано по предявен от И. Д. Т., действащ чрез своя баща и настойник Д. Е. Т., срещу „ГРУПАМА ЗАСТРАХОВАНЕ“ ЕАД иск с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ за заплащане на сума в размер от 40 000 лева - обезщетение за причинени на ищеца неимуществени вреди вследствие на ПТП, настъпило на 18.05.2018 г.

С атакуваното в настоящото производство решение въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение, с което искът за неимуществени вреди е бил уважен за сумата от 25 000 лв. Като спорен пред въззивната инстанция е бил очертан въпросът за размера на обезщетението. Решаващият състав е съобразил 13-годишната възраст на ищеца към датата на инцидента, неговата спортна състезателна активност, вида и характера на травматичните увреждания, най-тежките от които се изразяват във фрактури на IV-та и V-та метатарзални кости, проведената терапия за лечение на същите и последвалия значителен болков синдром и функционална немощ, съпровождащи възстановителния период от 2-3 месеца. За доказване на негативното психическо състояние на ищеца в рамките на възстановителния период съдът е кредитирал изслушаните свидетелски показания и психологично изследване от 14.06.2018 г., въз основа на които е приел за установени търпените от ищеца силни болки, липса на социални контакти и физическа активност, както и трайната негативна промяна в неговото поведение. От съвкупната преценка на изложените обстоятелства съдът е възприел крайния извод на първостепенния съд относно размера на дължимото обезщетение.

Не е налице твърдяното от касатора основание за достъп до факултативен касационен контрол на въззивното решение.

Поставеният първи въпрос относно общите критерии, релевантни за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, така че то да е справедливо, както и относно задължението на съда да съотнесе установените в процеса конкретни обективно съществуващи обстоятелства към тези критерии, макар да удовлетворява общата селективна предпоставка, не попълват хипотезиса на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Този извод следва от подробните фактически и правни съображения, изложени във въззивното решение на Апелативен съд Варна по спорния въпрос, а именно – размерът на обезщетението за неимуществени вреди. Мотивировъчната част на решението не съдържа данни за допуснато отклонение от задължителната тълкувателна практика на Върховния съд. В цитираното ППВС № 4/1968 г. е дадено разрешението, че понятието „справедливост“ следва да бъде свързано с преценка на обективно съществуващи обстоятелства – действителният размер на моралните вреди, интензитетът и продължителността на болките и страданията, както и икономическата ситуация в страната към момента на увреждането. Това разбиране е последователно застъпвано и в създадената по реда на чл. 290 ГПК казуална практика на ВКС. Основните разрешения, дадени в цитираното постановление и последвалите го решения, са съобразени изцяло от Апелативен съд Варна. Не могат да се възприемат доводите за необходимост от уеднаквяване на практиката по този тип дела, тъй като е невъзможно прякото съпоставяне на размера на обезщетенията за неимуществени вреди по различните дела, доколкото определянето им е в зависимост от специфични за всеки казус конкретни обстоятелства.

Вторият формулиран въпрос относно задължението на въззивния съд да изложи мотиви, в които да се съдържа преценка на доказателствата и фактическите констатации, които са релевантни за спора, както и твърденията на страните по релевантните факти, не удовлетворява общия селективен критерий на чл. 280, ал. 1 ГПК. Въпросът е хипотетичен, без да е свързан с конкретни оплаквания в касационната жалба относно несъобразените от въззивния съд защитни доводи и възражения на касатора. Въпросът не обуславя изхода на спора и поради това не притежава съществена характеристика на общото основание за допускане на факултативния касационен контрол.

При този изход на делото на основание чл. 81 ГПК, вр. с чл. 78, ал. 8 ГПК и с оглед действителната фактическа и правна сложност на делото касаторът следва да заплати на процесуалния представител на ответника по касация адв. Д. П. Й. сума в размер от 1 000 лева – адвокатско възнаграждение за оказано процесуално представителство по реда на чл. 38, ал. 2 ЗАдв.

С тези мотиви и на основание чл. 288 ГПК настоящият състав на първо търговско отделение на ВКС