Определение № 870 от 17.09.2015 г. на ВКС по гр. д. № 2783/2015 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Т. К. К. срещу решение №.14/11.02.2015 по г.д.№.605/14 на Апелативен съд В. - с което е потвърдено решение №.364/31.10.14 по г.д.№.243/14 на ОС Добрич. С последното е отхвърлен предявеният от Т. К. К. иск с правно основание чл.439 ал.2 ГПК - за признаване за установено, че не дължи сумата от по 14000лв., присъдена по н.о.х.д.№.231/12 Д. на П. С. П. и С. Д. П. поради погасяване на задължението по давност. Ответните страни П. С. П. и С. Д. П. не вземат становище. К. жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от процесуално легитимирано за това лице, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното: С обжалваното решение въззивният съд е намерил предявения иск с правно основание чл.439 ал.2 ГПК за неоснователен и е потвърдил първоинстанционното решетие, с което е отхвърлен. Приел е, че ответниците разполагат със съдебно признато вземане спрямо ищеца /влязла в сила присъда, с която той е осъден да им плати по 14000лв./, като са образували изпълнително производство срещу него на 16.02.04. Извършвани са били действия по проучване на имотното му състояние и доходите до 2007г.; последващи изпълнителни действия не са били извършвани до 17.06.2011г. – когато взискателите са поискали налагане на запор върху МПС – и такъв е бил наложен на 30.06.11 /насроченият опис не е бил извършен, тъй като длъжникът е декларирал, че не знае къде е автомобилът му/; на 17.02.12 взискателите са поискали налагане на запор върху трудовото му възнаграждение – като той е бил наложен на 20.02.12 и 6.03.12 – но суми не са постъпили; на 15.01.2014г. взискателите отново са поискали проучване на имотното състояние на длъжника. С постановление от 19.02.14г., на основание чл.433 ал.1 т.8 ГПК изпълнителното производство е било прекратено. На 20.03.14 взискателите са получили изпълнителен лист и на 20.03.14г. са образували ново изпълнително производство – което е било образувано на 21.03.14г. На 26.03.14 е била изпратена призовка за доброволно изпълнение; издадено е разпореждане за насрочен опис на 9.04.14; изпратена е и призовка за принудително изпълнение на 14.04.14г. При тези факти въззивният съд е приел, че съдебно признатото вземане, предмет на изпълнителното производство, не е било погасено по давност поради твърдяното неизвършване на изпълнителни дейстия за периода 17.02.04-30.06.11г. Посочил е, че изпълнителното производство е било висящо за периода 2004-2014г. Освен това след изпращането на призовка за доброволно изпълнение активно е търсено имущество на длъжника до 2007 – като след период на бездействие от 4г. изпълнителните дейстия са подновени. На трето място, изявлението за погасяване е направено след възобновяване на изпълнителните дейстия едва с настоящата искова молба. Отбелязал е, че погасителната давност не може да се съобразява служебно. От друга страна следва да се установи 5-годишен период, в който да не са извършвани никакви действия по принудително осъществяване на вземането – какъвто по делото не е установен. Следва да се съобрази и висящността на изпълнителния процес – с оглед ППВС 3/80 – която не е била прекъсвана от образуването му до 2014г. К. се позовава на чл.280 ал.1 т.1, т.2 и т.3 ГПК. Твърди, че въззивният съд се е произнесъл по следните въпроси: „Съставлява ли изпълнително действие извършването на справка от съдебния изпълнител с цел проучване на имущественото състояние на длъжника, което да прекъсва срока по чл.433 ал.1 т.8 ГПК?”; 2. „Пораждат ли правни последици действията на съдебния изпълнител, извършени след прекратяването на изпълнителното производство по силата на закона?”; 3. Ограничено ли е по време упражняването на правото на длъжника да се позове на изтекла давност?” Настоящият състав намира, че касационно обжалване трябва да бъде допуснато по първия въпрос, който е разрешен в противоречие със задължителната практика на ВКС – ТР 2/13 от 26.06.2015г. на ОСГТК на ВКС. Съгласно т.10 от същото когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на две години и изпълнителното производство е прекратено по чл.433 ал.1 т.8 ГПК (чл.330 ал.1 б.„д” ГПК отм.), нова погасителна давност за вземането започва да тече от датата, на която е поискано или е предприето последното валидно изпълнително действие /изрично са изброени действията, които прекъсват давността, и тези, които не я прекъсват – сред които е и проучването на имущественото състояние на длъжника, извършването на справки, набавянето на документи, книжа и др./, а Постановление №.3/1980г. на Пленума на Върховния съд е обявено за изгубило сила. В. съд е дал разрешение на горепосочения правен въпрос в противоречие с ТР 2/13, вкл. основавайки се на ППВС 3/80г. При тези обстоятелства по този въпрос следва да се допусне касационно обжалване на основание чл.280 ал.1 т.1 ГПК, а останалите въпроси ще бъдат взети предвид като касационни доводи при разглеждане на касационната жалба по същество. На касатора трябва да бъдат дадени указания за внасяне по сметка на ВКС на дължимата държавна такса в размер на 560лв. и за представяне по делото на вносния документ за това в установения от закона срок. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,