Определение № 347 от 24.06.2015 г. на ВКС по т. д. № 4380/2013 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Ю. И. П., чрез процесуалния му пълномощник адв. П. Н., срещу решение № 403/16.07.2013 г. по в.гр.д. № 589/2013 г. на Апелативен съд - П., с което е потвърдено решение № 159 от 28.01.2013 г. по гр.д. № 2492/2010 г. на Окръжен съд – Пловдив за уважаване на предявения от ЗАД [фирма] срещу Ю. П., М. А. П. и Г. Ю. П. иск с правно основание чл.135 ЗЗД по отношение на подробно описания в решението недвижим имот. С определение № 52 от 19.02.2014 г. и след констатация, че по един от въпросите от изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, свързан с възможността за личен дълг на единия съпруг да бъде обявена за относително недействителна по реда на чл.135 ЗЗД цялата разпоредителна сделка, извършена с имот в режим на съпружеска имуществена общност, е налице висящо тълкувателно дело № 5/2013 г. на ОСГТК на ВКС, производството по делото е спряно, на основание чл.292 ГПК, до приключване на тълкувателното дело. С определение № 5 от 15.01.2015 г. производството по делото е възобновено. В касационната жалба се поддържат доводи за нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствени правила и необоснованост, с искане за отмяната му. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК искането за допускане на касационно обжалване е основано на чл.280, ал.1, т.2 ГПК по следните формулирани правни въпроси: „1. Може ли да бъде предмет на отменителния иск по чл.135 ЗЗД недвижим имот, който е несеквестируем по смисъла на чл.444 ГПК като единствено жилище на длъжника; 2. Следва ли сделката да бъде отменена и в частта, с която съпругата-недлъжник се е разпоредила, тъй като имотът преди прехвърлянето е бил в режим на съпружеска имуществена общност и 3. Налице ли е увреждане у кредитора, при положение, че имотът е предмет на обезпечение в полза на банка-кредитор по вписана законна ипотека, като вписването на ипотеката е извършено преди възникването на дълга”. По първия въпрос касаторът твърди наличие на противоречива съдебна практика, като се позовава на: решение по гр.д. № 1926/2007 г., ВКС, ІV г.о., решение по гр.д. № 123/2003 г., ВКС, ІІ г.о., решение по гр.д. № 805/1982 г., І г.о., а по втория въпрос се позовава на: решения на ВКС постановени по: гр. д. № 3864/2007 г., ІІІ г.о., по гр.д. № 6172/2007 г., ІІ г.о., гр.д. № 573/2006 г., ІІ г.о. По третия правен въпрос не е посочен допълнителен селективен критерий. Ответникът по касация [фирма], ЕИК[ЕИК], представляван от старши юрисконсулт Х. Х., поддържа, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване, като се позовава на задължителна практика на ВКС, постановена по реда на чл.290 ГПК, с която е уеднаквена съществуващата противоречива практика по част от поставените правни въпроси. Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в рамките на преклузивния едномесечен срок. За да постанови обжалваното решение, съдебният състав на Апелативен съд – П., след самостоятелна преценка на доказателствения материал по спора е приел, че към момента на извършване на разпоредителната сделка от Ю. П. и М. П. – нот.акт № 163, том 87, нот.дело № 20893/2007 г. на Служба по вписванията [населено място], по силата на която са продали на сина си Г. П. недвижим имот, находящ се в [населено място], [улица], ет.3, вземането на застрахователното дружество към Ю. П. е съществувало/ влязло в сила решение по т.д. № 440/2007 г. на ОС – Пловдив, с което, на основание чл.213, ал.1 КЗ, Ю. П. и [фирма] са осъдени да заплатят солидарно на [фирма] сумата 133 854.92 лв. – застрахователно обезщетение, лихви и разноски/, както и, че не е оборена законовата презумпция за знание за увреждане на кредитора от страна на Г. П. – приобретател. За неоснователни са счетени възраженията, че увреждащата сделка следва да бъде обявена за недействителна само до размер на ½ предвид на обстоятелството, че се касае за имот съпружеска имуществена общност и съпругата не е длъжник на застрахователното дружество. Съображенията на въззивния съд в тази насока са основани на това, че съпружеската имуществена общност е бездялова по време на брака и единият съпруг не може да се разпорежда със своята част, от което следва, че двамата съпрузи са извършили увреждащата сделка и в пълен обем същата следва да бъде обявена за недействителтна по отношение на кредитора, а правата на съпруга-недлъжник следва да бъдат отчетени в бъдещо изпълнително производство. Въззивният съд е отхвърлил и възраженията на ответниците за приложимост на разпоредбата на чл.444, т.7 ГПК, препращайки към мотивите на първата инстанция, според които защитата на тази разпоредба отпада след като ответниците М. и Ю. Попови са се разпоредили с недвижимия имот, за който се твърди, че е несеквестируем. Настоящият състав на Търговска колегия, второ отделение намира, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по втория правен въпрос, който е от значение за изхода на спора. С оглед възприетото разрешение в т.1 от постановеното на 29.12.2014 г. Тълкувателно решение № 5/2013 г. на ОСГТК на ВКС, с което е преодоляна съществуващата противоречива практика по въпроса: Може ли за личен дълг на единия съпруг да бъде обявена за недействителна по реда на чл.135 ЗЗД цялата разпоредителна сделка, извършена с имот в режим на съпружеска имуществена общност, следва да се приеме, че е налице допълнителния селективен критерий по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК. В цитираното тълкувателно решение се прие, че за личен дълг на единия съпруг разпоредителната сделка с имот, притежаван в режим на съпружеска имуществена общност, се обявява за относително недействителна по реда на чл.135 ЗЗД за ½ ид.част. Въззивното решение е в противоречие с постановеното тълкувателно решение, поради което следва да се допусне касационно обжалване. Не е налице поддържания селективен критерий по въпроса, касаещ приложението на чл.444, т.7 ГПК, предвид съответствието на даденото от въззивния съд разрешение на задължителната за долустоящите на ВКС съдилища практика, постановена по реда на чл.290 ГПК – решение по гр.д. № 1294/2009 г., ІV г.о., решение по гр.д. № 100/2010 г., ІV г.о., решение по гр.д. № 1236/2009 г., ІV г.о., на част от които се е позовал ответникът по касация. В цитираните решения, с които е уеднаквена противоречивата до този момент казуална практика, е прието, че несеквестируемостта на единственото жилище отпада тогава, когато длъжникът го е продал или е предприел други разпоредителни действия с него. Формулираният от касатора трети въпрос не обосновава наличието на общата предпоставка за допускане до касация, тъй като липсва изрично произнасяне по него в атакувания въззивен съдебен акт, а от друга страна касаторът не е посочил и на кой от допълнителните селективни критерии по т.1-3 на чл.280, ал.1 ГПК се позовава. Предвид горното, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение