Определение № 50766 от 26.10.2022 г. на ВКС по гр. д. № 942/2022 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Апелативна прокуратура – Пловдив против решение № 5 от 06.01.2022 г. по гр. д. № 548/2021 г. на Апелативен съд – Пловдив. Ответникът Л. М. Й., чрез адв. Д. е подал отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК. С него се ангажира становище за липсата на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение приема следното: Предмет на жалбата е посоченото въззивно решение, с което е потвърдено решение № 145 от 30.06.2021 г. по гр. д. № 2062/2020 г. на Окръжен съд – Пловдив в частта, с която Прокуратурата на Република България (ПРБ) е осъдена на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ да заплати на Л. М. Й. обезщетение в размер на 25 000 лв. за неимуществени вреди от незаконно обвинение по ДП № 63/2010 г. по описа на Отдел „Икономическа полиция“ при ОД на МВР – Пловдив, наблюдавано по пр. пр. № 837/2010 г. по описа на Районна прокуратура – Пловдив, за това, че през периода от м. май 2008 г. до 29.08.2008 г. в градовете Пловдив и Кричим при условията на продължавано престъпление, с цел да набави за себе си или за другиго имотна облага е възбудил и поддържал заблуждение у Й. В. А., с което е причинил имотна вреда на „Ес Ем Ем“ ЕООД (понастоящем заличен търговец) в размер на левовата равностойност на 640 000 щатски долара, като причинената вреда е в големи размери – престъпление по чл. 210, ал. 1, т. 5 вр. с чл. 209, ал. 1 и чл. 26, ал. 1 НК, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 06.05.2020 г. до окончателното ѝ изплащане и са присъдени разноски на ищеца, както и суми в полза на бюджета на съдебната власт. Въззивният съд е постановил обжалвания резултат като е приел, че е осъществен фактическия състав на основанието по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, предвид доказването на обстоятелствата, които го формират – повдигнато е било спрямо ищеца незаконно обвинение за извършено престъпление по чл. 210, ал.1, т. 5, вр. с чл. 209, ал. 1 и чл. 26, ал. 1 НК, като наказателното производство е било прекратено на досъдебна фаза поради това, че деянието – предмет на разследване, не съставлява престъпление. Мотивирани са съображения относно обстоятелствата, меродавни за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди. В тази връзка е съобразено, че деянието, предмет на процесното обвинение е тежко умишлено престъпление по смисъла на чл. 93, т. 7 ДР на НК, че по причина на незаконното обвинение лицето е било задържано в САЩ за период от 22 месеца и 18 дни (за времето от 18.12.2015г. до 06.11.2017 г.), а за период от 2 години, 4 месеца и 14 дни (за времето от 07.11.2017 г. до 06.04.2020 г.) е имал наложена забрана да напуска пределите на страната след неговото екстрадиране в Република България. Отчетени са и неговите негативни психоемоционални изживявания вследствие задържането му в САЩ във връзка с искането за екстрадиция по незаконното обвинение. Отбелязано е, че в резултат на наложената ограничителна мярка (забрана за напускане пределите на страната) по последното за не малък период от време (повече от 2 години) ищецът е принуден да промени трайно установеното си от 15 години местоживеене в САЩ, както и своя социален и приятелски кръг, което се е отразило неблагоприятно в личностен, социален и професионален аспект. Развити са доводи, че в случая са нарушени основни човешки права на лицето, привлечено към наказателна отговорност – правото на лична свобода, на личен живот, правото да избира свободно своето местоживеене и месторабота, правото му да напуска пределите на страната, да се придвижва свободно в света. Така за целия период на наказателното преследване и в пряка причинна връзка с него, ищецът бил изпитвал чувства на силен емоционален дискомфорт - унижение, срам, страх, неудовлетвореност, непримиримост към проявената несправедливост, уронено достойнство, добро име и престиж, изолация и самоизолация. Съобразена е също така продължителността на наказателното производство, фактът че същото се е развило само на досъдебна фаза и е приключило в разумен срок (за времето от привличането на лицето като обвиняем на 23.11.2017 г. до прекратяване на производството на 06.04.2020 г.), както и липсата на данни за претърпени вреди, нахвърлящи обичайните, за възникнали в причинна връзка с незаконното обвинение заболявания на физическото и психическо здраве, за оставане именно поради това без семейство поради развод, за търпени унижения, побои и обиди за времето на задържането му в САЩ от страна на негови съкилийници – особено опасни престъпници. Съдът е отчел обстоятелството, че след фактическото предаване на ищеца на територията на страната той не е бил задържан. Като е съобразила горните конкретни обективно съществуващи обстоятелства, касаещи засегнатите нематериални блага, установила е пряката им и непосредствена връзка с незаконното обвинение, втората инстанция е направила извод, че размерът от 50 000 лв. е съответен на търпените неимуществени вреди и справедлив по смисъла на чл. 52 ЗЗД. Горният размер на обезвредата обаче е намален при предпоставките на чл. 5, ал. 2 ЗОДОВ – тъй като пострадалият ищец виновно е допринесъл за увреждането. Приносът е определен на 50 % и като последица от това е присъдено обезщетение от 25 000 лв. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът обосновава искане за достъп до касация на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по правни въпроси, за които твърди, че са обуславящи изхода по делото и даденото разрешение по тях е в противоречие с практиката на ВКС и ВС, вкл. задължителната такава. Поставените въпроси са за определяне размера на обезщетението за неимуществените вреди, което следва да се извърши от съда след задължителна преценка на всички конкретни, обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа за справедливостта по чл. 52 ЗЗД; за значението на вида и характера на упражнената процесуална принуда, както и видът и тежестта на причинените телесни и психични увреждания при определяне размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди съгласно чл. 52 ЗЗД по дела за отговорност на държавата от дейност на правозащитни органи, в частност на прокуратурата; за задължението на въззивния съд да изложи в решението си собствени мотиви по всички доводи и възражения на страните, доказателствата и тяхното значение, свързани с правилното прилагане на принципа на справедливостта при определянето на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ на обезщетение за неимуществени вреди. Поддържа се, че по тези въпроси въззивното решение не е съобразено със задължителната съдебна практика, изразена в раздел ІІ от ППВС № 4/23.12.1968г., в постановките по т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС (по първото питане), практиката на ВКС, обективирана в решение № 95 от 29.04.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5462/2014 г., III г. о.; решение № 276 от 06.11.2017 г. на ВКС по гр. д. № 106/2017 г., IV г. о.; решение № 439 от 14.12.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1730/2011 г., IV г. о. (по второто питане), както и с разрешенията на ППВС № 4/1968 г., ППВС № 7/1959 г., т. 2 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК и т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС и с практиката на ВКС, обективирана в решение № 16 от 17.05.2017 г. на ВКС по гр. д. № 2686/2016 г., III г. о.; решение № 161 от 03.06.2016 г. на ВКС по гр. д. № 377/2016 г., IV г. о.; решение № 210 от 15.01.2019 г. на ВКС по гр. д. № 174/2018 г., III г. о. и с решение № 179 от 09.01.2019 г. на ВКС по гр. д. № 4551/2017 г., III г. о. (по третото питане). Повдигнатите от жалбоподателя въпроси са обусловили изхода по делото и формират общо основание за допускане на касационен контрол. Първото и второто питане са относими към съдържанието на понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД, изведено в принцип при обезщетяване на неимуществените вреди от непозволено увреждане, но те не удовлетворяват допълнителната предпоставка от основанието на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поради отсъствие на твърдяното отклонение с практиката на ВКС и ВС, вкл. задължителната такава, на които страната се позовава. По приложението на чл. 52 ЗЗД относно определянето на обезщетение за неимуществени вреди при непозволено увреждане е формирана последователна съдебна практика, която е основана на разясненията, дадени с т. ІІ от ППВС № 4/23.12.1968 г., с които се определят критериите за понятието „справедливост“. Според там даденото обвързващо тълкуване това понятие не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението, а в мотивите към решенията на съдилищата трябва да се посочат както релевантните конкретни обстоятелства, така и значението им за присъдения размер. Въззивният съд е съобразил тези правни разрешения в решението му и те съответстват изцяло на възприетото по релевантния въпрос и в решенията на ВКС, които касаторът сочи и прилага. В обжалвания съдебен акт са обсъдени фактите, на които се основава претенцията за обезвреда на засегнатите нематериални блага, взети са предвид всички установени в хода на съдебното дирене релевантни обстоятелства от значение за определяне размера на обезщетението и въз основа на тях са обосновани изводите за дължимия и присъден негов размер. Решаващият състав е отчел продължителността на процесното наказателно производство, водено срещу ищеца и е прието, че то е проведено в разумен срок; големият времеви период (22 месеца) на задържането му в САЩ преди да бъде екстрадиран в РБ, продължителното (повече от 2 год.); ограничение в свободното придвижване на ищеца извън пределите на страната; наличието на негова трудова и професионална биография зад граница, на произтекли от процесното обвинение негативни психоемоционални изживявания и чувства на силен емоционален дискомфорт, нарушаването на основни човешки права. Обсъдени и преценени са и останалите твърдения за засегнати нематериални блага от незаконното обвинение и обосновано е прието, че такива не се установява да са произтекли в случая (за възникване на заболявания на физическото и психическо здраве, за развод и оставане без семейство, за упражнен физически и психически тормоз за времето на задържането му в САЩ от негови съкилийници). Изтъкнати са и мотиви за приложение на чл. 5, ал. 2 ЗОДОВ с намаляване на обезщетението. Ето защо решаващите съображения на второинстанционния съд в обжалваното решение са в съгласие с установената съдебна практика по приложение на първите два поставени въпроса, поради което искането за допускане на касационен контрол по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е неоснователно. Не са налице предпоставки за достъп до касация и по третото питане. Въпросът е релевантен, тъй като процесуалната дейност на въззивната инстанция като съд по съществото на спора изисква да мотивира фактически и правни изводи, резултат от обсъждането на твърденията, доводите и възраженията на страните при преценка на събраната по делото доказателствена съвкупност от значение за решаването му. Той обаче не удовлетворява специалното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за селектиране на касационната жалба, защото решаващите изводи на въззивния съд в решението му не обективират изтъкваното от страната противоречие. При спор на плоскостта на непозволеното увреждане дейността на инстанцията по същество предпоставя и изисква излагане на мотиви относно релевантните конкретни обстоятелства и значението им за присъдения размер на обезщетението. В обжалваното решение това е сторено. Както беше посочено по-горе, въззивният съд е обсъдил фактите, на които се основава претенцията за обезвреда на засегнатите нематериални блага, взел е предвид всички установени в хода на съдебното дирене релевантни обстоятелства от значение за определяне размера на обезщетението и въз основа на тях е обосновал изводите за дължимия и присъден негов размер. Налице са решаващи аргументи в резултат на самостоятелна преценка на събрания доказателствен материал, поради което даденото в обжалвания съдебен акт разрешение по въпроса е съобразено с формираната по приложението му задължителна съдебна практика, вкл. и тази, на която се позовава касаторът. Неговото становище, изразяващо несъгласието му с изложените от съда мотиви не формира основание за достъп до касация, т. е. то е без значение в производството по чл. 288 ГПК. Същото съставлява касационно оплакване по чл. 281, т. 3 ГПК за неправилност на въззивното решение и е относимо във фазата по разглеждане на касационната жалба, по реда на чл. 290 ГПК, което обаче се осъществява от ВКС след допускане на касационен контрол при предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК. В случая не е обосновано приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поради което достъп до касация на въззивното решение следва да се откаже. Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на III г. о.,