Определение № 3192 от 12.11.2025 г. на ВКС по т. д. № 953/2025 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на В. В. И. срещу решение №222/04.03.2025г. по гр.д. №1610/2024г. на Софийски апелативен съд, 12 състав, в частта, с която след частична отмяна и частично потвърждаване на решение от 13.05.2024г. по гр. д. №4668/2023г. на Софийски градски съд, Гражданско отделение, I – 22 състав, са отхвърлени предявенитe от касационния жалбоподател против ЗК „Лев Инс“ АД иск с правно основание чл.432, ал.1 от КЗ за разликата над 10 400 лв. до пълния предявен размер от 30 000 лв. – обезщетение за претърпени неимуществени вреди от ПТП, настъпило на 29.12.2022г., около 00.30 часа в [населено място], на пътя за [населено място], ведно със законната лихва върху тази разлика, както и искът за законна лихва за периода от 20.01.2023г. до 20.04.2023г. за сумата от 300,22 лева. В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Касационният жалбоподател изразява несъгласие с извода на съда относно наличието на съпричиняване на вредоносния резултат. В тази връзка поддържа, че въззивният съд не е взел предвид и не е обсъдил всички събрани по делото доказателства, вследствие на което неправилно е изтълкувал механизма на ПТП. Допускането на касационно обжалване касаторът основава на наличието на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК, като сочи като значим за изхода на спора материалноправния въпрос за приложението на критерия за справедливост по чл.52 от ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди и твърди, че произнасянето на въззивния съд по този въпрос противоречи на ППВС №4/1968г. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК поставя и въпросите: 1/ Може ли въззивната инстанция да излиза извън предмета на въззивната проверка по чл.269 - 271 от ГПК, след като съответната страна въззивник излага голословни твърдения в защита на тезите си и не прави доказателствени искания към въззивната инстанция, като тезите му се възприемат безкритично, необосновано от въззивната инстанция, както и в разрез с доказателствения материал, събран от първостепенния съд, включително и при положение, че пред въззивната инстанция не са събрани нови доказателства по смисъла на чл.266, ал.2 и ал.3 от ГПК?; 2/Следва ли при постановяване на решението САС, 12 състав, да се позове на конкретните разпоредби на материалния закон, въз основа на които гради своите правни изводи?; 3/При постановяване на решението си въззивният съд трябва ли да извърши цялостна преценка на всички събрани по делото доказателства и да изложи подробни мотиви кои от доказателствата кредитира и кои не и защо? Поддържа, че последните три въпроса, въведени с изложението на основанията за достъп до касация, са разрешени в противоречие с константната практика на ВКС, без да се позовава на конкретни актове на касационната инстанция. Ответникът ЗК „Лев Инс“ АД оспорва жалбата, като твърди липса на предпоставките за допускане на касационно обжалване, респективно неоснователност на жалбата по същество. Претендира присъждане на разноски. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страната, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да постанови въззивното решение Софийски апелативен съд е приел за безспорен следния механизъм на ПТП: на 29.12.2022г. около 00,30ч. през нощта лек автомобил „Тойота С.“ с рег. [рег.номер на МПС], управляван от Р. Х. Б., чиято гражданска отговорност е застрахована при ответното дружество, се е движил по път в посока от [населено място] към [населено място] и на около 700 м. преди „Конна база – Б.“ е самокатастрофирал в дере и дърво, намиращо се вдясно от платното за движение, като се е преобърнал по таван. Установил е, че към момента настъпване на ПТП въззивникът В. В. И. се е возил като пътник на задната седалка зад водача и без поставен обезопасителен колан, като в резултат на произшествието той е изпаднал от автомобила. Също е приел за доказано, че при настъпилото ПТП на В. И. са причинени травматични увреждания, изразяващи се в разкъсно – контузна рана на окципиталната част на главата, контузия на бедрото с оток, оток в областта на дясно рамо и в областта на трети пръст на лява длан. Въз основа на събраните по делото гласни доказателства и данните от съдебно – медицинската експертиза е приел, че настъпилите при ПТП увреждания са се отразили чувствително на начина на живот на В. И. и са му причинили силни физически и емоционални терзания, както и ежедневни неудобства в обслужването, но за кратък период от време /малко над един месец/, като понастоящем е настъпило пълно възстановяване от травмите. С оглед на това въззивният съд е приел, че справедливото по чл.52 от ЗЗД обезщетение за претърпените от В. В. И. неимуществени вреди възлиза на 13 000 лв. Във връзка с релевираното от ответника възражение за съпричиняване на увреждането от пострадалия, въззивният съд е съобразил заключението на вещото лице и е приел, че И. е бил без поставен обезопасителен колан, а ако такъв е бил поставен, не биха настъпили част от травмите – контузия на бедрото с оток и оток в областта на дясното рамо. По отношение на останалите травми е посочил, че не може да се направи категоричен извод те да са настъпили при изпадането на пострадалия от автомобила, съответно че те са в пряка връзка с непоставения предпазен колан. С оглед на това решаващият състав е споделил извода на първоинстанционния съд за наличие на поведение на пострадалия пътник, което е в пряка причинна връзка с настъпването на вредите и че приносът на пострадалия възлиза на 20%, с оглед на което е намалил размера на дължимото обезщетение от 13 000 лв. на 10 400 лв. Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 от ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Поставеният от касационният жалбоподател въпрос относно приложението на критериите за справедливост по чл.52 от ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, е относим към предмета на конкретното дело, образувано по иск по чл.432, ал.1 от КЗ, но не се доказва наличието на релевираната допълнителна предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. По въпросите, свързани с приложението на чл.52 от ЗЗД, съществува задължителна съдебна практика – ППВС №4/23.12.1968г., в съответствие с която е постановен атакуваният съдебен акт. В същото е разяснено, че понятието „справедливост” по смисъла на чл.52 от ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които са специфични за всяко дело и които трябва да се вземат предвид от съда при определяне размера на обезщетението. Във всички случаи правилното прилагане на чл.52 от ЗЗД при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди от деликт е обусловено от съобразяване на указаните в постановлението общи критерии, които са видът и степента на увреждането, прогнозата за развитие на заболяването, намаляването на работоспособността, възрастта на пострадалия, както и съпричиняването за настъпването на вредоносния резултат. В настоящия случай, при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от ищеца, въззивният съд е съобразил изяснените в практиката на ВКС критерии и е взел предвид специфичните за конкретния случай обстоятелства от значение за установения в чл.52 от ЗЗД принцип на справедливостта, като отчитането им не е формално, а поотделно е разгледано всяко едно от тях и е съобразено комплексното им отражение върху психическото и емоционално състояние на ищеца. Въззивният съд е анализирал събраните гласни доказателства, както и приетото по делото заключение на медицинската експертиза, като е отчел като значими следните обстоятелства: получените физически увреждания към момента на възникването им са били придружени със силни болки, поради което ищецът трудно се е обслужвал сам и е прекарвал цялото си време в леглото; периодът на възстановяване е продължил между 20 и 30 дни според вещото лице; ударът в рамото е изисквал провеждане на рехабилитация, съответно е бил със сериозна интензивност. Въззивният съд е взел предвид и остатъчния белег на главата от разкъсно – контузната рана, който макар и малък, е оценен като значим поради младата възраст на пострадалия /17г./. Съобразено е принудителното му откъсване от учебния процес и нормалната за него социална среда. Същевременно решаващият състав на САС е съобразил и факта, че претърпените увреждания са били с продължителност малко над месец, като не са дали и няма да дадат в бъдеще отрицателно влияние върху живота и реализацията на пострадалия, нито се очаква да настъпи в бъдеще някакво свързано с процесното ПТП влошаване на здравето му. Поставените от касатора процесуални въпроси за обхвата на въззивната проверка по чл.269 – 271 от ГПК и за задължението на съда да обсъди всички събрани по делото доказателства са свързани с оплакването в касационната жалба, че съдът безкритично и необосновано е възприел тезата на дружеството - въззивник, въпреки че не били събирани нови доказателства по реда на чл.266, ал.2 и ал.3 от ГПК. Наведените в изложението съображения, че въззивният съд не е преценил в съвкупност всички релевантни за спора обстоятелства, съставляват касационни основания по чл.281, т.3 от ГПК за нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, които са относими към правилността на въззивното решение и не подлежат на преценка в производството по чл.288 от ГПК. По отношение на въпросите не са налице и допълнителните основания по чл.280, ал.1 т.1 и т.3 от ГПК, на които касаторът се позовава. По въпроса за процесуалните задължения на въззивния съд е налице задължителна практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение №1 от 9.12.2013г. по тълк. д. №1/2013г. на ОСГТК на ВКС, както и постановени по реда на чл.290 от ГПК решения на ВКС – решение №388 от 17.10.2011г. по гр. д. №1975/2010г. на ВКС, IV г. о., решение №55 от 3.04.2014г. по т. д. №1245/2013г. на ВКС, I т. о., решение №63 от 17.07.2015г. по т. д. №674/2014г. на ВКС, II т. о. и мн. др., съгласно която въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съответно на изискванията на чл.235, ал.2 от ГПК и чл.236, ал.2 от ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл.263, ал.1 от ГПК. В рамките на заявените във въззивната жалба и отговора оплаквания въззивният съд следва да се произнесе по основателността на иска и правилността на първоинстанционното решение, като формира вътрешното си убеждение по правнорелевантните факти въз основа на всички събрани по предвидения от ГПК ред доказателства в първата и втората съдебни инстанции. Въззивният съд изцяло се е съобразил с посочената практика, като е обсъдил доводите на страните във въззивните жалби и отговорите, изложил е собствени мотиви, а несъгласието на касатора с неговите фактически и правни изводи, не може да обуслови допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Съдът е обсъдил събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, обосновал е какво възприема от техния анализ, включително и от свидетелските показания на бащата на ищеца и заключението на съдебно – медицинската експертиза. Наличието на практика по поставените въпроси, с която въззивното решение е съобразено, изключва съществуването на допълнителните основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК. Третият въпрос в изложението не е обвързан с конкретни оплаквания в касационната жалба за допуснати от въззивния съд нарушения на материалния закон или за нарушение на задължението за излагане на мотиви. Касаторът не е посочил кои от изводите на въззивния съд не се основават на приложими към спора правни норми, а същевременно от мотивите на въззивното решение е видно, че съдът е посочил разпоредбите на материалния закон, които е приел за приложими – чл.52, чл.51 ал.2 и чл.86 от ЗЗД. По тези съображения не следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на спора на касатора не следва да се присъждат разноски за касационното производство. На ответното дружество следва да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение, определено от съда по реда на чл.78, ал.8 от ГПК в размер на 200 лв. Воден от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд