Определение № 4182 от 18.09.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1784/2025 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна жалба от Ц. Б. И., Ю. Г. А. и А. Г. М. срещу определение № 276/20.02.2025 г. по ч. гр. д. № 51/2025 г. на Окръжен съд – Велико Търново, с което е потвърдено Определение № 2931/30.12.2024 г. по гр. д. № 3893/2024 г. по описа на Районен съд – Велико Търново, с което на основание чл. 130 ГПК е върната депозираната от жалбоподателите срещу Л. Б. (А. Н. Ч.) искова молба и е прекратено производството по делото. В жалбата са изложени оплаквания за неправилност на въззивното определение и се иска неговата отмяна. В изложението за допускане до касационно обжалване се поддържа, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: 1. „Намира ли приложение разпоредбата на чл. 299 от ГПК във връзка с влязло в сила съдебно решение по установителен собственически иск, съгласно чиито мотиви възражението за възстановяване на запазена част по чл. 30, ал. 1 ЗН не е допуснато за разглеждане поради предявяване му след преклудиране на тази процесуална възможност на основание чл. 131, ал. 2, т. 5 ГПК, по отношение на правото да бъде инициирано отделно исково производство за възстановяване на запазена част по чл. 30, ал. 1 ЗН в срока на погасителната давност на този иск“; 2. „Формира ли се сила на пресъдено нещо по смисъла на чл. 298, ал. 1 и ал. 3 ГПК по отношение на правото за възстановяване на запазена част по чл. 30, ал. 1 ЗН, което е предявено с възражение по установителен собственически иск, когато възражението съгласно мотивите на съдебното решение не е допуснато поради предявяването му след преклудиране на тази процесуална възможност на основание чл. 131, ал. 2, т. 5 ГПК“, за които се твърди, че са разрешени в противоречие с Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. по т. д. № 1/2000 г., ОСГК на ВКС (т. 18); Тълкувателно решение № 7/31.07.2017 г. по т. д. № 7/2014 г., ОСГТК на ВКС (т. 5); Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г., ОСГТК на ВКС (т. 4); Определение № 29/26.01.2022 г. по ч. гр. д. № 4918/2021 г. на ВКС, второ г. о. В допълнение се позовават на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, във връзка с което са формулирани следните въпроси: 3. „Формира ли се сила на пресъдено нещо по отношение на повдигнато възражение за възстановяване на запазена част в съдебно производство по установителен собственически иск по чл. 124, ал. 1 ГПК, когато в мотивите на постановеното съдебно решение възражението не е допуснато за разглеждане поради преклудирането му по смисъла на чл. 131, ал. 2, т. 5 ГПК“; 4. „Доколко формираната сила на пресъдено нещо в диспозитива на съдебното решение по установителния собственически иск по чл. 124, ал. 1 ГПК е негативна процесуална предпоставка за депозирането на иск за възстановяване на запазена част по чл. 30, ал. 1 ЗН, при условие, че възражение с идентично съдържание е повдигнато в установителното съдебно производство, но същото не е допуснато до разглеждане поради преклудиране по смисъла на чл. 131 ал. 2, т. 5 ГПК“; 5. „Приложими ли са правилата за изчерпване на преюдициалните въпроси по чл. 343 ГПК, които подлежат на разглеждане, в първата съдебна фаза по допустимост на съдебната делба, по отношение на съдебното производство по установителен собственически иск по чл. 124, ал. 1 ГПК“; 6. „Формира ли се сила на пресъдено нещо със съдебното решение по установителния собственически иск и по отношение на допуснато за разглеждане възражение за възстановяване на запазена част по чл. 30, ал. 1 ЗН по смисъла на чл. 298, ал. 3 ГПК, което е процесуална пречка за депозирането на отделен иск по чл. 30, ал. 1 ЗН“. Позовават се и на очевидна неправилност на обжалваното определение – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Жалбата е допустима като подадена в срок, срещу подлежащ на обжалване пред касационната инстанция акт. Производството по делото е образувано по иск с правно основание чл. 30 ЗН за намаляване на извършеното от А. И. завещателно разпореждане от 15.02.2016 г. до размера необходим за допълване на запазената част на ищците от наследството на починалото на 22.03.2017 г. лице, както и иск за приемане за установено, че ищците са собственици на 3/4 ид. ч. от имотите, предмет на завещанието. Констатирано е, че между страните по делото е налице влязло в сила съдебно решение № 372/26.02.2024 г. по гр. д. № 3212/2021 г. на Великотърновски районен съд, с което по предявен от Л. Б. иск по чл. 124 ГПК е прието, че последният е едноличен собственик на процесните недвижими имоти, предмет на завещателно разпореждане от 15.02.2016 г., с което в настоящия съдебен процес се твърди, че е накърнена запазената част на ищците. От мотивите на постановеното решение се установява, че е оставено без разглеждане възражението на ответниците (настоящите жалбоподатели) за възстановяване на запазена част поради настъпила преклузия за неговото предявяване съгласно чл. 133 ГПК. Съдът констатирал, че макар формално предмета на иска по чл. 124, ал. 1 ГПК за установяване правото на собственост да не е идентичен с този по чл. 30 ЗН, ищците в настоящото дело обосновавали своя правен интерес именно с преразглеждане на вече влязло в сила решение относно собствеността на процесните имоти. Посочено е, че качеството „пресъдено нещо“ на решението по установителния иск за собственост създавало състояние на определеност и безспорност относно съществуването или несъществуването на спорното право и има за последица непререшаемост на разрешения спор, като в тази връзка следвало да бъде съобразена цитираната от първоинстанционния съд практика, касаеща делбеното производство /Определение № 951 от 18.12.2014 г. на ВКС по ч. гр. д. № 6770/2014 г., IV г. о. и Определение № 577 от 22.12.2010 г. на ВКС по ч. гр. д. № 330/2010 г., I г. о./, съгласно която само тези възражения, които процесуално е било невъзможно да бъдат упражнени, не могат да се считат преклудирани от силата на пресъдено нещо на влязлото в сила решение по допускане на делбата. Предвид това е прието, че силата на пресъдено нещо, формирана от влязлото в сила съдебно решение по иска по чл. 124, ал. 1 ГПК, постановено по предявен от наследник иск за собственост на наследствените имоти, обхваща и въпроса за обема на правото на собственост на ищеца и дали той е едноличен собственик на всички имоти, тъй като този въпрос бил част от предмета на делото и бил налице общ правопораждащ юридически факт – завещателното разпореждане. С оглед изложеното предявеният иск по чл. 30 ЗН бил приет за недопустим. По наличието на основания за допускане на касационно обжалване: Първият поставен въпрос е обуславящ за изхода на спора, но доколкото в цитираната от жалбоподателите съдебна практика не е дадено разрешение на същия, следва да се приеме, че не е налице допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Вторият и третият въпроси не са обуславящи за изхода на спора, тъй като не са относими към решаващите изводи на въззивния съд. Видно от мотивите на обжалваното определение за да приеме предявеният иск за недопустим, съдът не е счел, че е формирана сила на пресъдено нещо по направеното от жалбоподателите възражение в производството по гр. д. № 3212/2021 г. на Великотърновски районен съд, а е приел, че силата на пресъдено нещо, формирана от влязлото в сила съдебно решение по иска по чл. 124, ал. 1 ГПК, постановено по предявен от наследник иск за собственост на наследствените имоти, обхваща и въпроса за обема на правото на собственост на ищеца и дали той е едноличен собственик на всички имоти. Предвид това, поставеният въпрос не може да обоснове допускането на касационно обжалване, тъй като какъвто и отговор да му бъде даден, той не би променил изхода на делото. Независимо от горното, следва да се посочи, че възражението за възстановяване на запазената част е могло да бъде предявено надлежно в производството по установителния иск за собственост /а не само по иск за делба/, поради което е преклудирано и не може да бъде заявено в отделен процес. Единствено в хипотеза, каквато не е настоящата, когато правото да се иска възстановяване на запазената част е възникнала след приключване на производството, същото може да бъде упражнено в отделен процес. В този смисъл е и цитираната от районния съд съдебна практика. По останалите въпроси не се установява допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Жалбоподателите не са обосновали допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, на което са се позовали, така, както е предвидено в т. 4 от TP № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС: не са посочили кои норми са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по тълкуването им, нито коя съдебна практика е неправилна или остаряла и се нуждае от осъвременяване; нито са обосновали настъпили изменения в законодателството или обществените условия. Жалбоподателите се позовават и на основанието по чл. 280, ал. 2, изр. 3 ГПК – очевидна неправилност. Като самостоятелно основание за допускане на касационен контрол, различно от основанията за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК, очевидната неправилност се отнася само до квалифицирани състави на неправилност на съдебния акт: допуснати от съда нарушения на относима за конкретния спор императивна материалноправна норма, на основополагащи за съдопроизводството процесуални правила, гарантиращи обективно, безпристрастно и съобразено с обективната истина, при зачитане равенството на страните, решаване на правния спор, имащи за резултат прилагане на закона в неговия противоположен, несъществуващ или отменен смисъл, както и при грубо нарушаване на основните логически, опитни и общоприложими научни правила при формиране на правните изводи въз основа на установените по делото факти - явна необоснованост. В конкретния случай, изложеното основание е мотивирано с доводи, че въззивният съд се е позовал на съдебна практика, относима изключително към специалното производство по съдебна делба, в резултат на което неправилно е приел, че искът по чл. 30, ал. 1 ЗН е недопустим в отделно или друго исково производство. Поради изложените по-горе съображения тези доводи не могат да обосноват очевидна неправилност на обжалваното определение по смисъла на чл. 280, ал. 2, изр. 3 ГПК. Предвид това, не са налице основания за допускане на касационно обжалване по подадената частна касационна жалба. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение,