Определение № 2724 от 29.05.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1309/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Подадена е касационна жалба от М. Д. Б., чрез адв. В. В., срещу решение № 6301 от 7. 12. 2023 г. по в. гр. д. № 13646/2022 г. на Софийски градски съд, II Б въззивен състав, в частта, с която е обезсилено първоинстанционното решение от 17. 08. 2022 г. по гр. д. № 57810/2018 г. на СРС, III ГО, 144 състав, в частта му отхвърляща предявен от М. Д. Б. против Ц. Ц. Й. иск с правно основание чл. 31, ал. 2 ЗС, за осъждане на ответника да заплати на ищцата обезщетение за лишаване от ползване, в периода 13. 03. 2013 г. – 30. 08. 2018 г., на делбения недвижим имот – апартамент А, находящ се в жилищната сграда с адрес [населено място], район „К. с.“, [улица], вх., ет., в размер на по 200 лв. за всеки месец, в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлен предявеният от М. Д. Б. срещу Ц. Ц. Й. иск с правно основание чл. 30, ал. 3 ЗС, за присъждане на сумата 12000 лв., представляваща припадаща се част от получен от съделителя, в периода 13. 03. 2013 г. – 30. 08. 2018 г., наем от описания по-горе апартамент, в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която е осъдена М. Д. Б., на основание чл. 346 ГПК, вр. чл. 12, ал. 2 ЗН, да заплати на Ц. Ц. Й. сумата 4033 лв. увеличена стойност на делбения имот апартамент А1, находящ се в жилищната сграда с адрес [населено място], район „К. с.“, [улица], вх., ет., в резултат на извършени от съделителя Ц. Ц. Й., приживе на наследодателката, подобрения и в частта, с която М. Д. Б. е осъдена да заплати на Ц. Ц. Й. сумата 747, 32 лв. съдебни разноски. Сочат се основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, пр. 2 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Подаден е отговор на касационната жалба от Ц. Ц. Й., чрез адв. К. М., с който се поддържа липса на основания по чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в обжалваните от съделителката М. Д. Б. части.

Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, при извършването на преценка за наличие на основания по чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, съобрази следното:

За да обезсили първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлен предявен от М. Д. Б. против Ц. Ц. Й. иск с правно основание чл. 31, ал. 2 ЗС, за осъждане на ответника да заплати на ищцата обезщетение за лишаване от ползване, в периода 13. 03. 2013 г. – 30. 08. 2018 г., на делбения недвижим имот – апартамент, находящ се в жилищната сграда с адрес [населено място], район „К. с.“, [улица], вх., ет., в размер на по 200 лв. за всеки месец, съдът е приел, че в тази част решението е недопустимо, тъй като е постановено по непредявен иск. Такава претенция не е предявена нито с исковата молба, нито впоследствие. Предявена е претенция по чл. 344, ал. 2 ГПК, за постановяване на привременни мерки относно ползване на съсобствения жилищен имот – апартамент, считано от 30. 08. 2018 г. (предявяване на иска за делба) до приключване на делбеното производство с влязъл в сила акт, в размер на 200 лв. месечно, по каквато претенция съдът не се е произнесъл и във връзка с която не е поискано допълване на решението в срока по чл. 250 ГПК.

За да потвърди решението в частта, с която е отхвърлен предявеният от М. Д. Б. против Ц. Ц. Й. иск по чл. 30, ал. 3 ЗН, за присъждане на сумата 12000 лв. – припадаща се част от получения от съсобственика Ц. Ц. Й., в периода 13. 03. 2013 г. (смъртта на общия наследодател) – 30. 08. 2018 г. наем за процесния имот, получен от възмездно предоставяне на имота за ползване на трето лице, въззивният съд е приел за недоказано твърдението на ищцата, че в посочения период имотът е бил предоставен за възмездно ползване на трето на съсобствеността лице. Представеното от ищцата писмо, изпратено от търговско дружество до физическо лице на адреса на процесния имот, за заплащане на суми към „Теленор България“ АД, не установява сключване на договор за наем между физическото лице и съделителя Й.. А и писмото е изпратено на 27. 10. 2021 г., повече от 3 години след процесния период от време. Останалите документи, представени във връзка с тази претенция – искови молби, отговор на искова молба, насрещен иск, съдебни решения, копия на протоколи от проведени съдебни заседания, касаещи водени между съделителите дела, протокол за въвод във владение, удостоверение за наследници на П. Д. Й. (л. 142-л. 176 от делото на СРС) също не установяват сключване на договор за наем на процесния съсобствен апартамент между съсобственика Й. и трето лице. От разпита на свидетелката С. Д. се установява, че ищцата живеела с баба си (починала 2014 г.) в апартамента в[жк]. През 2017 г. Ц. Й. я изгонил от жилището, двамата започнали да водят съдебни дела и М. се нанесла в апартамент в [населено място], на [улица], вх.. Свидетелката чувала шумове от долния апартамент (процесния апартамент ), но няма спомени да е виждала някой да влиза или излиза от него. Направен е извод, че съвкупната преценка на коментираните по-горе гласни и писмени доказателства не води до извода за предоставяне на процесния апартамент под наем от съсобственика Ц. Й. на трето лице, в периода 13. 03. 2013 г. – 30. 08. 2018 г.

За да достигне до извод за частична основателност на иска по чл. 12, ал. 2 ЗН, въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че през 2011 г., преди смъртта на общата на страните наследодателка П. Й. Д., съделителят Ц. Ц. Й. е извършил изцяло за собствена сметка описаните от него строително-ремонтни дейности в процесния апартамент, който бил предаден от строителя в състояние на „шпакловка и замазка“, които дейности са увеличили стойността на наследственото имущество поне със сумата 16132 лв., от която съделителката М. Д. Б. дължи плащане на сумата 4033 лв., съобразно наследствения си дял от имота (1/4). За неоснователно е прието възражението за погасяване по давност на тази претенция. Изложени са съображения, че вземането по чл. 12, ал. 2 ЗН се погасява с изтичане на 5 годишна погасителна давност, считано от предявяването на иска за делба, съгласно т. 4, б. „б“ ППВС № 7/1973 г. В случая искът за делба е предявен на 30. 08. 2018 г., а претенцията е предявена в първото по делото открито съдебно заседание във втората фаза на делбеното производство – на 31. 03. 2021 г.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се иска допускане на касационно обжалване на въззивното решение в частта му обезсилваща първоинстанционното в частта по иска по чл. 31, ал. 2 ЗС на основание чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК, за проверка на допустимостта му. Няма вероятност решението да е недопустимо в тази част. С решението не е разгледан по същество материалноправен спор по чл. 31, а. 2 ЗС, за да се коментира допустимост на произнасянето. На следващо място, изводите на въззивния съд относно правната квалификация на претенциите по сметки съответстват напълно на заявеното от съделителката М. Б.. В исковата молба се претендира присъждана на „обезщетение за ползване на имотите, съобразно идеалните части на ищцата, за периода 13. 03. 2013 г. – 30. 08. 2018 г., тъй като до този момент имотите не са ползвани лично от Ц. Й., а от наемател трето лице, настанено от Ц. Й. от самото построяване на блока“. Посочено е, че съобразно получавания наем, ответникът следва да плати на ищцата 12000 лв. Предявява се и „претенция за ползване на имотите“ по 200 лв. месечно след предявяване на иска „до окончателната подялба на имотите“. В първото съдебно заседание във втората фаза на делбеното производство също е заявено, от пълномощника на съделителя Й. адв. В., че се предявяват претенции по сметки, включващи обезщетение по чл. 30, ал. 3 ЗС за част от наемната цена, получена от съделителя Й. за съсобствения имот в посочения по-горе период, както и обезщетение за лишаване от ползване на имота по 200 лв. месечно до приключване на делбеното производство. При тези данни не би могло да се приеме, че наред с претенцията по чл. 30, ал. 3 ЗС, за плащане от съделителя Й. на част от получената в периода 13. 03. 2013 г. – 30. 08. 2018 г. наемна цена, е предявена и претенция по чл. 31, ал. 2 ЗС за същия период, при условията на евентуалност (доколкото е недопустимо кумулативно съединяване на тези две претенции, предявени за един и същ период).

Във връзка с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК са поставени следните въпроси:

1. Следва ли въззивната инстанция, при постановяване на решението, да обсъди всички относими към спора доказателства, да разгледа всички доводи на страните, както и да се произнесе по оплакванията във въззивната жалба за допуснати съществени процесуални нарушения от първоинстанционния съд, свързани с призоваването на въззивника и с нарушаване принципа на равнопоставеност при допускане на гласни доказателства на страните? Следва ли да обсъди и доводите на въззиваемата страна, съдържащи се в отговора на въззивната жалба? Следва ли да изложи изводите си в мотивите към решението?

Твърди се, че въпросите са разрешени при несъобразяване с практиката на ВС и на ВКС, обективирана в ППВС № 1/1953 г., т. 3, ППВС № 7/65 г., т. 4, решение № 69 от 9. 07. 2015 г. по гр. д. № 1582/2014 г. на ВКС, решение № 217 по гр. д. № 761/2010 г. на ВКС, 4 г.о., решение № 11 от 21. 04. 1994 г. по адм.д. № 4900/1993 г., решение № 50 от 22. 05. 2019 г. по гр. д. № 1441/20118 г. на ВКС, 1 г.о. и в определения по чл. 288 ГПК.

2. Длъжен ли е въззивният съд, при съответно оплакване за допуснато процесуално нарушение в първоинстанционното производство, служебно да събере доказателствата, които са необходими за изясняване на делото от фактическа страна?

Твърди се разрешаването му в противоречие с ТР №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, точка 3.

3. Допустимо ли е изменение на иска по размер пред въззивната инстанция в случай, че ищецът още по време на първоинстанционното производство е узнал за обстоятелства, променящи размера на вземането?

Твърди се разрешаването му в противоречие с решение № 842 от 15. 07. 2011 г. по гр. д. № 307/2010 г. на ВКС, 4 г.о.

4. Длъжен ли е въззивният съд, при промяна на правната квалификация на претенциите на ищеца, определена от първоинстанционния съд, да даде указания до страните във връзка с доказателствената тежест?

Твърди се разрешаването му в противоречие с ТР №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

5. Следва ли при предявена претенция с правно основание чл. 12, ал. 2 ЗН да се изследва дали наследникът не е възнаграден по друг начин?

Твърди се разрешаването му в противоречие с решение № 230 от 2. 10. 2012 г. по гр. д. № 354/2012 г. на ВКС, 2 г.о.

Не е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по първата група въпроси. Оплакването във въззивната жалба за нередовно призоваване на съделителката М. Б., както и за нарушен принцип на равнопоставеност при допускане на гласни доказателства на страните не е съчетано с доказателствени искания, с искания за предоставяне на възможност да се предприемат действия, които въззивницата не е успяла да предприеме заради допуснатите процесуални нарушения. Това е лишило от смисъл произнасянето по оплакванията, доколкото това произнасяне, само по себе си, не би могло да повлияе на изхода на делото. В съответствие с цитираната от касатора практика, въззивният съд е обсъдил всички относими към спора доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, разгледал е релевираните от страните доводи и възражения, произнесъл се е по оплакванията във въззивната жалба и доводите в отговора на въззивната жалба. Направил е собствени изводи от фактическа и правна страна, които е обективирал в мотивите към решението, отразяващи осъществена правораздавателна дейност по съществото на спора.

Не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и по втория въпрос. Същият е поставен във връзка с довода на касатора, че въззивният съд е следвало служебно да разпита важен за съделителката Б. свидетел. Съгласно ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, точка 3, доказателствата, които служебно се събират от съда, са експертиза, оглед и освидетелстване. Разяснено е, че въззивният съд е длъжен да събере такива доказателства само ако е въведено оплакване за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи, поставени в основата на първоинстанционното решение, или ако тези доказателства са необходими за служебно прилагане на императивна материалноправна норма. От горното следва, че въззивният съд не е оправомощен служебно да събира гласни доказателства за установяване на поддържаните от страните тези. Той е длъжен да допусне събирането им при допуснато от първоинстанционния съд процесуално нарушение, попречило на страната за своевременното ми ангажиране, въведено като основание за неправилност на първоинстанционното решение с въззивната жалба, но само при направено на доказателствено искане за допускане разпит на свидетели.

Не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по третия въпрос. Същият е поставен във връзка с оплакването на касатора, че изменението на иска по чл. 12, ал. 2 ЗН чрез намаляване на размера му от сумата 8017, 50 лв. на сумата 4033 лв., е предприето с въззивната жалба и е недопустимо. Въпросът не съответства на обективираните по делото процесуални действия, осъществени от съделителя Ц. Й.. С подадената от същия въззивна жалба първоинстанционното решение е обжалвано в частта, с която този иск е отхвърлен за сумата 4033 лв. и не е обжалвано в останалата му отхвърлителна част (над сумата 4033 лв. до сумата 8017, 50 лв.). Не е предприемано изменение на този иск чрез намаляване на размера му, нито въззивният съд е допуснал такова изменение.

Не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по четвъртия и петия въпрос.

С тълкувателното решение е разяснено, че когато въззивният съд прецени, че дадената от първата инстанция квалификация е неправилна, вследствие на което на страните са били дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти, той следва служебно да обезпечи правилното приложение на императивна материалноправна норма, като даде указания относно подлежащите на доказване факти. В случая, въззивният съд е приел, че посочените от ищцата правопораждащи обезщетението за извършени подобрения факти сочат на претенция по чл. 12, ал. 2 ЗН, а не на претенция по чл. 61 ЗЗД, тъй като се твърди, че подобренията в имота са извършени приживе на наследодателката, а не след възникване на съсобствеността между съделителите на основание наследяването й. Никоя от страните не е въвела твърдения съделителят Ц. Й. да е възнаграден по някакъв начин за извършените подобрения приживе на наследодателката или след смъртта й. Такива не се съдържат нито в изразеното становище по предявеното по реда на чл. 346 ГПК искане, нито в последващите становища по тази претенция, изразявани от съделителката М. Б. лично или чрез пълномощника й адв. В., пред първата и въззивна инстанции, поради което и съдът не е разпределял доказателствена тежест за установяване на този факт. Следва да се посочи, че в касационната жалба на М. Д. също не се въвеждат твърдения съделителят Ц. Й. да е бил овъзмезден по някакъв начин за извършените в имота подобрения, нито за вероятност това да се е случило. Индиция за това не се съдържа и в събраните по делото доказателства. В този смисъл, отговорът на поставения процесуалноправен въпрос не би повлиял на изхода на делото в частта по претенцията за присъждане на обезщетение за извършени в имота подобрения, предявена от съделителя Й. срещу съделителката Д..

Не е решен в противоречие с посочената от жалбоподателката практика на ВКС и материалноправният въпрос, свързан с приложението на чл. 12, ал. 2 ЗН. Въззивният съд е посочил изрично, че предпоставка за уважаване на иска по чл. 12, ал. 2 ЗН е наследникът да не е бил възнаграден по друг начин приживе на наследодателя - чрез плащане, дарение или след смъртта му – чрез завещание. Съдът не е приел съделителят Й. да е бил възнаграден по някакъв начин, доколкото никоя от страните не е въвела твърдения в този смисъл, нито по делото има такива данни. Както бе посочено по-горе, такива твърдения не са въведени и пред настоящата инстанция, с касационната жалба – няма нито общи, нито конкретни твърдения за овъзмездяване на наследника по някакъв начин за извършените в делбения имот подобрения.

По изложените съображения настоящият състав намира, че не са налице основания по чл. 280 ГПК за допускане до касационен контрол на въззивното решение в обжалваните части.

Ответникът по касационната жалба Ц. Ц. Й. претендира присъждане на съдебни разноски, направени при разглеждане на делото от настоящата инстанция, но няма данни да е извършил такива.

Воден от изложеното Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение,