Определение № 273 от 03.06.2020 г. на ВКС по гр. д. № 784/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба от М. В. П. чрез пълномощника му адвокат И. З. против решение № 976 от 1.08.2019 г., постановено по гр.д. № 2379 по описа за 2018 г. на Окръжен съд-Варна в частта, с която е потвърдено решение № 2520 от 31.05.2018 г. по гр.д. № 9582/2016 г. на Районен съд-Варна за извършване на съдебна делба чрез изнасяне на публична продан на поземлен имот с идентификатор *** и построената в него еднофамилна двуетажна жилищна сграда с идентификатор **** като получената при продажбата сума се разпредели между съделителите, както следва: за Л. Ц. П. – 1454/3136 части от ПИ и ¼ част от сградата, за С. С. П. – 1454/3136 части от ПИ и ¼ част от сградата и за М. В. П. – 228/3136 части от ПИ и 1/2 част от сградата и в частта, с която е потвърдено решение № 3772 от 11.09.2018 г. по гр.д. № 9582/2016 г. на Районен съд-Варна, имащо характер на определение, за оставяне без уважение молбата по чл.250 ГПК на М. В. П. за допълване основното решение по делото чрез произнасяне по искането му за възлагане по чл.349, ал.2 ГПК. С. С. П. и Л. Ц. П. са подали чрез пълномощника си адвокат Б. Д.-П. писмен отговор по реда и в срока по чл.287, ал.1 ГПК, в който оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване и претендират възстановяване на направените разноски. За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване, касационният съд съобрази следното: За да постанови решението си, Варненският окръжен съд е съобразил, че допуснати до делба са поземлен имот и изградената в него жилищна сграда между трима съделители при права: по 1454/3136 ид.ч. от ПИ за първите двама и 228/3136 ид.ч. от ПИ за третия и по ¼ ид.ч. от ЖС за първите двама и ½ ид.ч. от ЖС – за третия. Въз основа заключенията на повторната и тричленната СТЕ, изготвени от вещите лица М. А., В. С., А. П. и А. С., е приел, че допуснатите до делба недвижим имоти са реално неподеляеми с оглед броя и правата на всеки от съделителите в делбата. При условията на чл.202 ГПК е възприел заключенията на експертите по тези две заключения и не е кредитирал, тези на вещите лица Р. П. и А. Д., преценявайки първите като по-професионално обосновани, изчерпателни, категорични и поради това обективни, взаимно допълващи се помежду си и кореспондиращи с другите доказателства по делото. В заключението си по повторната и тричленната СТЕ, експертите, за да обосноват реална неподеляемост на делбените имоти са изходили от предвижданията на одобрения и действащ към настоящия момент Общ устройствен план на [населено място], както и с одобрените Специфични правила и нормативи към него; с липсата на влязъл в сила понастоящем ПУП-ПРЗ за територията, в която попада имота; нормативните ограничения при делба и изискванията за минимални размер и площи на ПИ в урбанизирани територии; липсата на нормален достъп и допустими отстояния от съществуващата сграда; невъзможността за спазване на минималните изисквания за лице и повърхност; необходимостта от значителни преустройства /съгласно т. 5 на ППВС № 7 от 28.11.1973г., предвидените по одобрен архитектурен проект преустройства на сграда са значителни по смисъла на чл. 39, ал. 2 ЗС и на чл. 203 ЗУТ, когато стойността на тези преустройства надвишава 10 % от стойността на допуснатия до делба имот, а съгласно обясненията на експерта в с.з. от 08.07.2019г. – в случая стойността на необходимите преустройства възлиза на не по-малко от 20% от стойността на имота/ и неудобства по-големи от обикновените след анализ на съществуващите в ЖС помещения по етажи, тяхната конфигурация и площи По отношение на заявената от М. П. претенция за възлагане на неподеляемия жилищен имот, съдът, позовавайки се на Тълкувателно решение № 1/2004 г. по гр.д. № 1/2004 г. на ОСГК на ВКС, е приел, че същата е неоснователна, тъй като съсобствеността е възникнала в резултат на повече от един юридически факт – съделителят М. П. е придобил правата си по договор за покупко-продажба, а Л. и С. П. са наследници на продавача, поради което делбата следва да се извърши чрез изнасяне на публична продан. По отношение жалбата против първоинстанционното решение по чл.250 ГПК Окръжен съд-Варна е посочил, че произнасяйки се по способа за извършване на делба на основание чл.348 ГПК, ВРС е изчерпал предмета по предявения иск за делба. Не е налице искане по извършване на делба, по което съдът да е пропуснал да се произнесе и което да е основание за допълване на решението в процедура по чл.250 ГПК. Приел е за неправилен правният извод на районния съд, че претенция за възлагане не е предявена от съделителя М. П. в хода на производството по извършване на делба. Такава допустимо е предявена, но непроизнасянето по нея с нарочен диспозитив при възприет друг способ за извършване на делба, не е основание за допълване на решението. Правилно като правен резултат поради това е оставена без уважение молбата на М. П. за допълване на решението и акта, с който това е сторено, имащ характер на определение, следва да се потвърди. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът се позовава на основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК по въпроса: при нито една хипотеза на смесена съсобственост ли не може да се извърши делбата на основание възлагане в дял по чл.349, ал.2 ГПК. Соченото основание за допускане на касационно обжалване е обосновано с тезата на касатора, че Тълкувателно решение № 1/2004 г. по гр.д. № 1/2004 г. на ОСГК на ВКС е постановено при друга обществено-икономическа обстановка и при друга действаща правна рамка /постановено е на основание чл.88 от отменения ЗСВ от 1994 г. за тълкуване на разпоредби, в частност чл.288, ал.3 от също отменения ГПК, както и на разпоредби от Закона за наследството, който е действащ и понастоящем, но и във връзка чл.128, ал.3 също отменен СК от 1985 г./, а след като фактически не съществува закона, който е тълкуван, то не би следвало да се прилага и тълкувателното решение. Липсва основание за допускане на касационно обжалване с цел преценка дали не следва да се изостави тълкуването по Тълкувателно решение № 1/2004 г. по гр.д. № 1/2004 г. на ОСГК на ВКС, тъй като макар и да е постановено по отчасти отменена нормативна уредба, обществените отношения са уредени по идентичен начин в действащата нормативна уредба – нормите на действащия ГПК възпроизвеждат нормите на отменения, уреждайки делбата като особено исково производство по идентичен начин и съобразявайки уредбата по Закона за наследството всеки съсобственик или да получи реален дял или паричната равностойност на дела си, а отклонението от този принцип, при което един съделител получава делбен имот, а друг само парично уравнение, е само при определени в закона предпоставки. По същия въпрос касаторът счита, че е налице и основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като въззивният съд, макар да е приел, че не е налице нито едно изключение при нито една хипотеза на смесена съсобственост, е поставил в един режим на жилищен имот и допуснатия до делба поземлен имот, което е в противоречие със същото това Тълкувателно решение № 1/2004 г. по гр.д. № 1/2004 г. на ОСГК на ВКС, тъй като в него е визирано единствено „жилище“. Посочената теза се основава на правно необоснованото виждане на касатора, че поземления имот и жилищната сграда са отделни обекти на съдебната делба /както би било ако поземления имот е реално поделяем/, но при изследване на предпоставките на чл.349 ГПК се касае до реално неподеляеми обекти, а в този случай застроеният поземлен имот, който е реално неподеляем губи характера си на самостоятелен обект на вещни права и придобива обслужващо предназначение спрямо построената в него сграда. Следователно разглеждайки неподеляемия поземлен имот и жилищната сграда като един обект – „жилище“ – въззивният съд не е процедирал в противоречие с практиката на ВКС. При условията на чл.280, ал.1, т.3 ГПК касаторът поставя въпроса: дали е приложим способа възлагане за извършване на делбата, когато съсобствеността между съделителите е възникнала само отчасти по силата на наследствено правоприемство /неотносимо е искането му относно мотивите, че е неприложимо и възлагането и когато съсобствеността не е възникнала в резултат на прекратено СИО, доколкото М. П. няма качеството преживял съпруг/. Соченото основание за допускане на касационно обжалване не е налице по съображенията, изложени относно първия въпрос. При условията на чл.280, ал.1, т.1 ГПК се поставя въпросът: значителни ли са преустройствата, както като стойност, така и като обхват, засягащи всички помещения в сградата, конструкцията на сградата като цяло и покрива, за което е необходимо изготвяне на инвестиционен проект и издаване на разрешение за строеж, а за тази територия с ОУП е наложена строителна забрана за предприемането на геоложки и хидроложки мероприятия по укрепване на терена да значителна част от територията. По поставения въпрос не е налице твърдяното противоречие с ППВС № 7 от 28.11.1973 г. В т.6, б.“в“ на същото е дадено тълкуване, че когато обособяването на сградите или жилището в самостоятелни нови жилища е свързано с изменение на утвърдения архитектурен проект, то не може да бъде извършено по съдебен ред, преди органите на народния съвет в определения от съда срок да са одобрили архитектурния проект за обособяване на дяловете. Въззивният съд е съобразил това тълкуване, прилагайки го към действащата нормативна уредба – чл.203 ЗУТ и съобразявайки въведената строителна забрана и данните по конкретното дело, а именно, че обособяването на самостоятелни дялове ще засегне и конструкцията на сградата. По отношение изводите на въззивния съд за потвърждаване на първоинстанционното решение по чл.250 ГПК, касаторът поставя въпроса: дали решението за допълване има характер на определение. Този въпрос се явява изцяло неотносим. Съдът е разгледал по същество предпоставките за допълване на решението по искането на М. П. за възлагане на неподеляемия имот на основание чл.349, ал.2 ГПК. Следователно релевантно е дали е налице хипотезата на чл.250 ГПК за допълване на съдебно решение, а не дали акта, с който съдът се е произнесъл има характер на решение или на определение. С оглед изхода на настоящото производство М. П. следва да възстанови на С. П. и Л. П. направените по повод касационната жалба разноски в размер на 2500 лв., представляващо заплатено възнаграждение на адвокат Б. Д.-П. за изготвяне отговор на касационната жалба. По изложените съображения, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение