Определение № 60358 от 05.11.2021 г. на ВКС по гр. д. № 4277/2021 г.

Производството е по реда на чл.274, ал.3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Л. И. К. против определение № 798/02.09.2021 г., постановено по гр.д.№ 2119/2021 г. от състав на Окръжен съд – Пловдив. Частната касационна жалба е подадена в срок и е процесуално допустима. С обжалваното определение, съдът е потвърдил определение на районен съд, с което е прекратено производството по предявения установителен иск, поради липса на правен интерес. Съдът е приел, че за да бъде наложен запор върху банкова сметка на длъжника по изпълнителното дело, следва същият да се легитимира като титуляр на същата, независимо от това чия собственост са паричните средства в нея. Посочено е, че не е изключено титулярът на банковата сметка да е приел да съхранява по нея парични средства на някакво друго лице, но това касае единствено отношенията между титуляра и притежателя на парите, а за всички трети лица собственик на парите е титулярът на банковата сметка. Въз основа на горното, съдът е приел, че дори и да се установи, че по банковата сметка се съхраняват чужди парични средства, а за това е необходимо да бъде разкрита банкова тайна, което не би било възможно без съгласието на титуляра й, то това не би обосновало извода, че банковата сметка е на притежателя на въпросните парични средства, а не на лицето, легитимиращо се като неин титуляр. В изложението на касационните основания се твърди, че съдът се е произнесъл по правни въпроси при наличието на предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Сочи се правен въпрос относно задължението на съда да се произнесе по всички доводи и възражения на страните, посочени в частната жалба. Трайна е практиката на ВКС в насока, че съдът е длъжен да се произнесе по всички посочени в жалбата доводи и възражения, свързани с произнасянето на съда с обжалвания акт, като тази практика се споделя и от настоящия състав. Видно от възззивната частна жалба, страната е навела доводи за неправилност на определението на районен съд в насока, че с допълнителна молба тя е навела като основание за упражняването на чужди права разпоредбата на чл.134 ЗЗД. С обжалваното определение, съдът не се е произнесъл по доводите на страната, имащи отношение към правната квалификация на предявения иск, като е допуснал противоречие с практиката на ВКС, цитирана от касатора, относно задължението за произнасяне по всички доводи и възражения. На основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК, касационното обжалване следва да се допусне, предвид това противоречие. Предявеният иск е недопустим, но по съображения, различни от тези на въззивния съд. Предявен е установителен иск, с който ищцата е целяла да установи по отношение на ответника – търговско дружество, че сумата, налична по сметката на трето физическо лице, неучаствуващо в процеса, принадлежи на търговското дружество. По реда на установителния иск не би се постигнал целения правен резултат, а именно, удовлетворяване на вземането, което ищцата има спрямо търговското дружество, доколкото сумата, дори и да се установи, че е на дружеството, а не на физическото лице, не би постъпила по негова сметка, а за съдебния изпълнител не би било налице основание да насочи изпълнението спрямо трето лице. Позоваването на разпоредбата на чл.134 ЗЗД е неотносимо към правната квалификация на иска, доколкото не е предявен осъдителен иск, а установителен и то спрямо лице, което не е титуляр на посочената в исковата молба сметка. При изложените в исковата молба обстоятелства, за ищцата не е налице правен интерес от предявяването на установителния иск, като следва да се посочи, че тя разполага с друг път за защита на своите права, обусловили предявяването на този иск. Предвид изложеното, обжалваното определение следва да се потвърди, макар и по съображения, различни от тези на съда. Водим от горното, състав на ВКС