Определение № 1984 от 15.07.2024 г. на ВКС по т. д. № 978/2023 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Лачер Хелт Груп” ЕООД, представлявано от адв. С. Д., срещу решение № 16 от 11.01.2023г. по т.д. № 905/2022г. на САС, 11 състав, с което е потвърдено решение № 878 от 13.07.2022г. по т.. № 1320/2021г. на СГС, ТО, VI-24 състав. С потвърденото първоинстанционно решение са отхвърлени предявените от касатора против „ГЛОБАЛМЕД С” ЕООД обективно съединени искове за сумата 78 000 лева, представляваща стойността на закупена медицинска апаратура по развален на основание чл.87, ал.2, прел.2 ЗЗД договорза продажба на болнична апаратура от 03.12.2015г., претендираната на отпаднало основание по чл.55, ал.1, предл.3 ЗЗД, и за сумата 7800 лева, представляваща неустойка за неизпълнение на сроковете за поддържка, претендирана по същия договор.

Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Сочи, че поради необсъждане на събраните гласни доказателства въззивният съд е достигнал до неправилния извод за недоказаност на наведените твърдения за многократно дефектиране на оборудването, предмет на договора между страните. Изтъква, че по признание на ответника оборудването и до момента се намира в негово държане, без да е изразена готовност за предаването му изрядно и работещо състояние и да са наведени твърдения и ангажирани доказателства за наличие на обективни пречки да изпълни това задължение. Поддържа, че поради неизпълнение на това задължение в продължение на повече от четири години изпълнението му е станало безполезно, поради което не е била необходима показана за разваляне на договора с предоставяне на допълнителен срок за изпълнение. Намира за неправилен извода на въззивния съд, че не е канил ответника да изпълни договора, като сочи, че отправянето на такива многократни покани е доказано по делото с ангажираните писмени и гласни доказателства. Излага доводи за допуснато от въззивни съд нарушение на съдопроизводствените правила поради необсъждане на представената по делото покана до ответника от август 2020г. и обратната разписка за получаването й, както и отпраденото с исковата молба изявление за разваляне на договора. Поддържа, че по делото е доказано наличието на всички предпоставки на чл.87 ЗЗД, при които един договор може да бъде развален, поради което противният извод на въззивния съд е необоснован и формиран при допуснато нарушение на съдопроизводствените правила. Намира още, че за настъпването на правните последици на развалянето на договора е ирелеватнно дали се е възползвал от правата си по чл.193 и чл.195 ЗЗД, като сочи, че в случая основанието за разваляне на договора е обстоятелството, че ответникът след последното връщане на оборудването за ремонт през 2018г. не му е предал обратно оборудването въпреки изплатената изцяло цена на същото, като това неизпълнение продължава повече от четири години. Твърди още, че с оглед продължителността на периода, през който оборудването не е функционирало, то на практика е било почти изцяло ненужно и безполезно. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът прави искане за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.1, т.1 и ал.2 ГПК, като сочи следните правни въпроси:

1. Възможно ли е договорът да бъде развален с връчване на препис от исковата молба на ответника? В случай, че съдът приема, че по делото не е доказано от страна на ищеца надлежно извънсъдебно разваляне на договора, но такова изявление се съдържа в исковата молба, и в случай че съдът е приел, че от страна на ответника е изразена готовност за изпълнение в хода на процеса, следва ли съдът да определи срок на ответника за реално това изпълнение на задължението си – в случая да предаде оборудването при обекта на доверителя ми? Следва ли в този случай съдът да изследва наличието на извинителна причина за забавата и изисква ли становището на кредитора и неговото съгласие за така предложеното изпълнение, съответно налице ли е вече безполезност на изпълнението? Достатъчно ли е да е налице изразена готовност за реално изпълнение от страна на ответника или следва съдът да се увери, че тази готовност е реализирана в действителност, преди да отхвърли иска? С оглед липсата и на фактическо предаване на вещта в рамките на съдебното производство до приключване на съдебното дирене и липсата на твърдение на ответника за реално предаване на вещта, следва ли да се приеме, че е налице основание за разваляне на договора поради неизпълнение? При постановяване на решението си съдът трябва ли да изследва дали изразената готовност за изпълнение от страна на ответника е реализирана в действителност до приключване на устните състезания, преди да отхвърли иска като неоснователен? Следва ли да се предоставя на длъжника по договора допълнителен срок за изпълнение на основното задължение по договор за доставка на основание чл.87, ал.1 ЗЗД, в случай че същият е в продължителна виновна забава за изпълнение 4 години и не твърди обратното, липса на твърдения за наличие на обективна невъзможност за изпълнение, както и в случай че изпълнението на договора е станало вече безполезно за кредитора с оглед значителната по време забава? С оглед продължителния период на забава на длъжника, при което изпълнението е станало безполезно, и направено извънсъдебно разваляне на договора, следва ли изобщо да се приема и кредитира от съда направено изявление от длъжника в хода на производството за „готовност” за предаване, за което съдът не е определил и срок за изпълнение, и при липса на съдействие от страна на длъжника с оглед на определеното в договора място на изпълнение – франко обекта на кредитора? Касаторът твърди, че въпросите са решени в противоречие с решение № 186 от 15.07.2014г. по гр.д. № 6836/2013г. на ВКС, решение № 178 от 12.01.2010г. по т.д. № 60/2010г. на ВКС, решение № 37 от 22.03.2011г. по гр.д. № 920/2009г. на ВКС, IV г.о., решение № 203 от 30.01.2012г. по т.д. № 116/2011г. на ВКС, II т.о., решение № 51 от 10.09.2010г. по т.д. № 32/2009г. на ВКС, II т.о., решение № 29 от 13.04.2011г. по т.д. № 396/2010г. на ВКС, I т.о., решение № 100 от 03.07.2012г. по т.д. № 307/2011г. на ВКС, II т.о., решение № 706 от 30.12.2010г. по гр.д. № 1769/2009г. на ВКС, III г.о.

2. Изключва ли се приложението на общите правила за разваляне на договора по чл.87 и сл. ЗЗД при неизпълнение на продавача по договора при липсата на специални правила за разваляне на договора в правната регламентация на договора за продажба?

3. Наличието и ангажирането на гаранционна отговорност на продавача по договора за продажба изключва ли приложението на института на разваляне на договора по общите правила, при положение че след проведен ремонт вещта вече изобщо не е върната от продавача, т.е. липсва изобщо насрещната престация по договора за продажба – вещта, предмет на договора? Изключват ли предвидените по чл.193 и чл.195 ЗЗД права на купувача при вещ с недостатъци приложението на общите правила за разваляне на договора по чл.87 ЗЗД? Касаторът твърди, че по втори и трети въпроси въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение № 51 от 10.09.2010г. по т.д. № 32/2009г. на ВКС, II т.о., решение № 37 от 22.03.2011г. по гр.д. № 920/2009г. на ВКС, IV г.о.

4. Задължен ли е въззивният съд да обсъди и да се произнесе по всички направени възражения от страните по делото, да обсъди всички събрани доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, както и да формира свои изводи относно фактическата и правна страна на спора, да изложи собствени мотиви и да субсумира установената фактическа обстановка под съответната правна норма? Съобразно нормата на чл.236, ал.2 ГПК въззивният съд длъжен ли е да разгледа всички доводи на страните, като отговори защо приема, респективно защо не приема конкретни защитни доводи? Касаторът твърди, че въззивният съд се е произнесъл по въпросите в противоречие с ППВС № 1/53г., ТР № 1 от 04.01.2001г. по гр.д. № 1/2000г. на ОСГК на ВКС, ТР № 1 от 09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС и практиката на ВКС по чл.290 ГПК, като сочи конкретни решения.

Касаторът излага и довод за очевидна неправилност на въззивното решение, поради което прави искане за допускане на касационен контрол на основание чл.280, ал.2, предл.3 ГПК.

Ответникът „ГЛОБАЛМЕД С” ЕООД, представляван от адв. Л. П., оспорва касационната жалба. Прави възражение за липса на основания за допускане на касационно обжалване. Излага и съображения за неоснователност на касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касаторката доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна - подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.

Въззивният съд е приел за установени следните факти: 1/ Сключен между страните договор за продажба на болнична апаратура от 03.12.2015 г., по силата на който „Глобалмед С“ ЕООД е поело задължението да достави на „Лачер Хелт Груп“ ЕООД медицинска апаратура за цена в размер на 78 000 лв., платена от купувача, както и че апаратурата е предадена от продавача на купувача; 2/ В чл. 1, ал. 2 от договора е уговорен гаранционен срок на апаратурата от 24 месеца, а с чл. 8 страните са уговорили, че в случай на неизпълнение от страна на продавача на сроковете за доставка, същият дължи неустойка в размер на 0.01% от продажната цена на ден, но не повече от 10% от цената на Договора; в чл. 9 е предвидено задължение за продавача да изпрати сервизен специалист в случай на повреда на техниката, а съгласно ал. 2 на посочената разпоредба рекламацията за недостатъци да става чрез съставянето на рекламационен протокол, като най-дългият срок, в който продавачът се задължава да удовлетвори рекламацията за своя сметка и риск, е един месец, и в случай че това не може да бъде сторено – продавачът възстановява на купувача заплатената продажна цена; 3/ С приемо – предавателен протокол Б. Й. в качеството си на представител на ответника е получил от медицинска сестра У. в качеството й на представител на МБАЛ Надежда апарат със сериен № 110089; 4/ С покана за доброволно изпълнение с подател ищеца - купувач и получател ответникът - продавач, ищецът е предоставил 7 –дневен срок на ответника да извърши заместваща доставка, а в случай на невъзможност това да се случи – да възстанови получената продажна цена, като е представена и обратна разписка, на която е изписано за подател „Глобал Мед С“ ЕООД, а за получател – „Медицински център Надежда Репродуктив София“ ООД, а съдържанието е посочено да са документи; 5/ С договор за наем от 14.01.2013 г. ищецът е предоставил на „Медицински център Надежда Репродуктив София“ ООД собственото на първия медицинско оборудване, подробно описано в Приложение № 1 към договора, срещу заплащане на определена в нарочен анекс месечна наемна цена; 6/ С допълнителната искова молба ищецът е представил 10 бр. протоколи, съставени между него и „Медицински център Надежда Репродуктив София“ ООД, които, след подаден от наемателя сигнал за неизправност на медицинска апаратура LUVIVA Advanced Cervical Cancer с доставчик „Глобал мед“, удостоверяват, че апаратурата се връща на наемодателя за извършване на сервиз и ремонт; 7/ Със Споразумение от 01.02.2018 г. ищецът „Лачер Хелт Груп“ ЕООД и „Медицински център Надежда Репродуктив София“ ООД са постигнали съгласие за прекратяване действието на договора за наем от 14.01.2013 г. поради многократното дефектиране на медицинска апаратура, в т. ч. и апарат LUVIVA Advanced Cervical Cancer. Въззивният съд е посочил, че съгласно приетото по делото като неоспорено от страните заключение на изслушаната съдебно – счетоводна експертиза процесната апаратура не е използвана от купувача за медицинска и лабораторна дейност, поради което не е издавал и касови бележки за това. Намерил е, че останалите събрани по делото доказателства са неотносими към правилното решаване на спора.

Въззивният съд е отбелязал, че при изложените от ищеца твърдения за наличие на договорно правоотношение между страните, основано на договор за покупко – продажба на движима вещ – медицинска апаратура, който впоследствие се твърди да е развален с едностранно волеизявление на кредитора поради виновно неизпълнение на длъжника и заявено искане за връщане на платената по този договор цена, твърдението за наличие на „скрит недостатък“ не е достатъчно, за да обоснове правен извод за предявен по реда на чл.195, ал.1 от ЗЗД редхибиторен иск, който има различна правна характеристика и фактически състав от този по чл.55, ал.1, пр. 3 от ЗЗД, какъвто е приел, че е предявеният иск. Посочил е, че искът по чл.195 от ЗЗД е предявим в случаите, когато продавачът отговаря по реда на чл.193 от ЗЗД – когато продадената вещ има недостатъци, които съществено намаляват нейната цена или нейната годност за обикновеното или предвиденото в договора потребление, каквито твърдения е приел, че в случая не са изложени.

Въззивният съд е приел за безспорно, че между страните е възникнало валидно облигационно правоотношение с факта на сключване на процесния договор за продажба на болнична апаратура от 03.12.2015г., както и че страните са изпълнили основните си задължения по него – продавачът е отчуждил правото на собственост върху медицинската техника, както и е доставил същата, а купувачът е заплатил уговорената продажна цена. Намерил е за недоказано в условията на пълно и главно доказване по смисъла на чл.154 от ГПК твърдението на ищеца, че медицинският апарат е дефектирал многократно, както и че за ответника се е породило задължение по чл.9, ал.2 от Договора за възстановяване на получената продажна цена. Посочил е, че единственото доказателство в подкрепа на твърденията, че процесната медицинска апаратура е дефектирала многократно, не е могла да бъде ремонтирана на място, поради което е предадена на продавача за извършване на последващи ремонти дейности, е представеният с исковата молба и неоспорен от ответника приемо – предавателен протокол от 20.12.2016 г., съгласно който Б. Й. в качеството му на представител на „Глобал Мед С“ ЕООД, е взел от м. [населено място] в качеството й на представител на трето и неучастващо в производството лице МБАЛ Надежда, 1 бр. апарат със сериен № 110089. Приел е, че ищецът не е представил предвидения в чл. 5, ал. 1 от договора приемо – предавателен протокол за първоначална доставка на апаратурата, в който апаратурата да е индивидуализирана по начин, съответстващ на този в приемо – предавателния протокол от 20.12.2016г. Посочил е също, че представените 10 бр. протоколи, съставени между „Лачер Хелт Груп“ ЕООД и „Медицински център Надежда Репродуктив София“ ООД, не следва да се разглеждат като обвързващи ответника като съставени без негово участие, а и в същите отново не е индивидуализирана дефектиралата медицинска апаратура. Съобразил е, че в този смисъл е и своевременно релевираното от ответника правопогасяващо възражение, че на предадения от въззиваемото дружество апарат е извършвана единствено профилактика, но не и ремонти, продължили по-дълго от предвидените в чл. 9 от договора срокове. Приел е, че дори да се приеме обратното, а именно, че процесната медицинска апаратура е дефектирала многократно, видно от представените от ищеца приемо – продавателни протоколи, ответникът е изпълнил задължението си по договора за поправка и техническо обслужване на вещта. Поради това е достигнал до извод, че не е налице виновно неизпълнение от негова страна, даващо на ищеца право на разваляне на договора с едностранно волеизявление до насрещната страна, като на основание чл. 272 ГПК е препратил към решаващите мотиви на първоинстанционния съд в този смисъл. В мотивите на първоинстанционния съд, към които въззивният съд е препратил, е прието, че за разваляне на договора на общото основание по чл.87 от ЗЗД се изисква виновно поведение от страна на длъжника-продавач, а именно същият да не изпълни свое задължение по причина, за която отговаря. Прието е, че в случая не се доказва виновно поведение от страна на ответника по договор за продажба на болнична апаратура от 03.12.2015г., тъй като дружеството-продавач е изпълнило задълженията си по договора – прехвърлило е и е предало уговореното, осъществило е гаранционно обслужване в срока на гаранцията. Първоинстанционният съд е намерил, че извършените многократно ремонти в срока на гаранцията не обуславят извод за вина на продавача, чието задължение за гаранционни ремонти е било изпълнявано стриктно и многократно. Приел е, че купувачът-ищец вече е знаел за дефектите във вещта, но въпреки това не се е възползвал от правото си да върне същата и да иска обратно цената, а е предпочел да я задържи и да продължи да се възползва от гаранционните си права по договора. Посочил е, че съгласно ТР № 88 от 28.02.1984 г. на ОСГК на ВС гаранционната отговорност не се покрива със законната отговорност, като те възникват при различен фактически състав, и купувачът може да избира възможността на единия или другия режим, но той не може да търси правата си едновременно въз основа на двете отговорности. Намерил е, че избирайки да се възползва от правото си на гаранционно обслужване, купувачът-ищец не може да търси отговорността по чл.195 от ЗЗД, още по-малко отговорността по чл.87, ал.2, предл.второ от ЗЗД. Приел е, че последната отговорност изисква изпълнението на задълженията на продавача по негова вина /забава/ да е станало безполезно за купувача, но такава забава от страна на продавача-ответник не се установява от събраните доказателства. Отбелязал е, че периодите, в които вещта не е била на разположение на купувача, не могат да се тълкуват като забава на продавача, доколкото същият е изпълнявал задължението си да ремонтира вещта в гаранционния срок. Изтъкнал е, че обстоятелството, че вещта в момента се намира в държане на ответника /по негово признание/, също не може да води до вина на последния, доколкото същият явно е получил вещта с цел да я поправи и изразява готовност да я предаде незабавно на ищеца в изправно състояние, като последният не доказва да е правил опити да получи същата. В тази връзка е преценил като недоказано твърдението за отправена на 11.08.2020г. покана от страна на ищеца до ответника, тъй като приложената към исковата молба покана за доброволно изпълнение на първо място не носи дата, а приложената към нея обратна разписка носи дата 14.08.2020г. и е с подател ответникът /а не ищеца/ и получател „Медицински център Надежда Репродуктив София“ ООД /а не ответника/.

Въззивният съд е приел, че изводът му за липса на виновно неизпълнение на ответника не се променя от факта, че предметът на договора се намира във фактическата власт на ответника, който изразява готовност да предаде същата въззивника – твърдение, неоспорено от последния. Поради това е достигнал до краен извод за неоснователност на предявените искове.

Настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване.

Поставените от касатора първа група въпроси се отнасят до развалянето на договора с исковата молба. Част от тях по начина, по който са формулирани, не съответстват на мотивите на въззивния съд и поради това не се явяват обуславящи изхода на делото. Въззивният съд не е приел, че е отправено извънсъдебно извление за разваляне на договора, не е отрекъл възможността изявление за разваляне на договора да бъде направено с исковата молба и не е приел, че за ищеца като кредитор вече не е налице интерес от изпълнението на договора от ответника като продавач, поради което въпросите, предпоставени от такива твърдения, не осъществяват общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК. Останалата част от тази група въпроси се отнасят до задължението на съда при предложено от ответника изпълнение на задължението в хода на делото да даде срок за това, респ. да изследва дали такова изпълнение е налице. В случая въззивният съд и първоинстанционният съд, към чиито мотиви той е препратил, са се произнесли, съобразявайки конкретните факти по делото, като са приели, че ответникът е предложил да върне на ищеца намиращото се във фактическата му власт оборудване, като не е доказано ищецът да е правил такова искане преди завеждане на делото, а в производството поддържа довод за липса на интерес от това забавено изпълнение, противно на приетото от съда, че от събраните доказателства не се установява виновна забава от страна на продавача-ответник. С оглед на това произнасянето по поставените въпроси е резултат от обсъждане на събраните по делото доказателства и установените въз основа на тях факти, а не от прилагане на разпоредбата на чл.87 ЗЗД в противоречие с формираната постоянна практика на ВКС, посочена от касатора в изложението му. Несъгласието на касатора с изводите на въззивния съд представлява оплакване за неправилност, по която касационната инстанция не може да се произнесе в производството по чл.288 ГПК.

Формулираните от касатора втори и трети въпроси не са обусловили решаващите мотиви на въззивния съд, поради което не отговарят на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК. Въззивният съд не е изключил приложението на общите правила за разваляне на договора по чл.87 и сл. ГПК, а е приел, че не са доказани предвидените в тях предпоставки. Първият подвъпрос по т.3 по начина, по който е формулиран, е свързан с факти, които се твърдят от касатора, но не са възприети от съда, тъй като съдът не е приел, че липсва насрещната предстация по договора за продажба – вещта, а е приел, че ответникът е изпълнил задълженията си по гаранционната отговорност и макар вещта да се намира в негово държане, това не е в резултат на негово виновно неизпълнение. Поради това искането за допускане на касационен контрол по поставените въпроси е неоснователно.

Четвъртият въпрос се отнасят до задължението на въззивния съд да обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства и да изложи мотиви във връзка с тях. По тези въпроси е формирана постоянна практика, обективирана в служебно известните на настоящия състав Тълкувателно решение № 1/2013г. от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ВКС, ОСГТК, решение № 55/03.04.2014г. по т. д. № 1245/201 Зг. на ВКС, I т. о., решение № 63/17.07.2015г. по т. д. № 674/2014г. на ВКС, II т. о., решение № 263/24.06.2015г. по т. д. № 3734/2013г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 1 11/03.11.2015г. по т. д. № 1544/2014г. на ВКС, ТК, II т. о., постановени по реда на чл. 290 ГПК, както и посочените от касатора решения. Прието е, че непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанции е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. При отчитане на въведените нови съдопроизводствени правила за въззивното производство въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл.235, ал.2 и чл.236, ал.2 ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл.263, ал.1 ГПК. В настоящия случай касаторът твърди, че въззивният съд не е обсъдил част от събраните по делото доказателства, като е приел, че са неотносими, без да изложи съображения за този свой извод, при условие че необсъдените свидетелски показания установяват наличието на фабрични дефекти и недостатъци на апарата, както и безполезността на изпълнението на договора; че въззивният съд неправилно е приел, че в исковата молба не се навеждат твърдения за наличие на скрити недостатъци на вещта, които да обосноват приложението на чл.193 и чл.195 ЗЗД; че въззивният съд не е обсъдил доводите във въззивната жалба и незаконосъобразно не е кредетирал като надлежно извънсъдебно разваляне на договора приложената по делото покана до ответника от август 2020г., като неправилно е изтълкувал и възпроизвел съдържанието на приложената обратна разписка. Въззивният съд действително не е обсъдил, приемайки ги за неотносими, събраните в първоинстанционното производство гласни доказателства за доказване на твърденията на касатора за дефектите на процесния апарат и честите му повреди. Независимо от това, крайният извод на въззивния съд за неоснователност на предявения иск не е обусловен единствено от преценката му за недоказаност на тези твърдения, тъй като въззивният съд е приел, че дори да се приеме обратното, а именно, че процесната медицинска апаратура е дефектирала многократно, ответникът е изпълнил задължението си по договора за поправка и техническо обслужване на вещта и следователно не е налице виновно неизпълнение от негова страна, даващо на ищеца право на разваляне на договора с едностранно волеизявление до насрещната страна. Противно на твърдението на касатора, въззивният съд не е приел, че в исковата молба не се навеждат твърдения за наличие на скрити недостатъци на вещта, а е приел, че твърдението за наличие на „скрит недостатък“ не е достатъчно, за да обоснове правен извод за предявен по реда на чл.195, ал.1 от ЗЗД редхибиторен иск, като е съобразил всички твърдения на ищеца и формулираното искане. Въззивният съд, излагайки собствени мотиви и препращайки на основание чл.272 ГПК към мотивите на първоинстанциония съд, е обсъдил и доводите във въззивната жалба, а останалите твърдения на касатора, обосноваващи значението на поставения процесуалноправен въпрос за изхода на делото, са за неправилно възприемане на приети по делото доказателства и по същество представляват оплакване за необоснованост на въззивното решение, което не представлява основание за допускане на касационен контрол.

Не е налице и основанието по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. За разлика от неправилността на съдебния акт като общо касационно основание по чл.281, т.3 ГПК, очевидна неправилност е налице, когато е налице видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен съдебен акт. Очевидно неправилен е съдебен акт, който е постановен „contra legem“ до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл или който е постановен „extra legem“, т.е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма. Очевидна неправилност е налице и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Не е налице очевидна неправилност обаче, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, при противоречие с практиката на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз, когато е налице неправилно решаване на спорни въпроси относно приложимия закон или относно действието на правните норми във времето, както и когато необосноваността на въззивния акт произтича от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, в които случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК. В случая не е налице очевидна неправилност на обжалваното решение, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано.

По изложените съображения настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на спора на касатора не се дължат разноски. На ответника следва да се присъдят направените по делото разноски за заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 3000 лева.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение