Определение № 352 от 13.07.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1344/2020 г.

Образувано е по касационна жалба, подадена от Б. А. А. и Р. И. Б. против решение № 1383/25.11.2019 г. по гр.д.№ 2065/2019 г. на Пловдивски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 2153/31.05.2019г. по гр.д. № 12011/2018г. на Пловдивски районен съд. С последното е признато за установено по отношение на касаторите - ответници, че ищците са собственици на основание придобивна давност и наследство на следните идеални части: С. Б. С. и Д. Г. С. – по 36/144 ид.ч., Е. Л. П. и Р. Л. И. – по 18/144 ид.ч., Р. И. Т., Й. И. К., Н. С. К. и И. С. Й. – по 3/144 ид.ч. Л. М. В. и Д. Л. В. – по 2/144 ид.ч. от УПИ ...., кв.... по плана на [населено място], [община], обл. Пловдивска целият със застроено и незастроено пространство от 1529 кв.м. ведно с построената в него двуетажна масивна жилищна сграда с площ 76 кв.м. и е отменен констативен нот. акт № ....г. на нотариус К., с който Р. И. Б. е призната за едноличен собственик на горепосочения имот на основание наследство и давностно владение, за 124/144 ид.ч., за каквато част общо е уважен иска за собственост. В касационната жалба се прави оплакване за неправилност на решението поради противоречие с материалния закон – нормите, уреждащи придобивната давност, за допуснати съществени процесуални нарушения, изразяващи се в необсъждане на свидетелските показания на свидетелите на ответниците и за необоснованост на извода, че. Р. И. Б. не е придобила по давност имота и не е могла да го замени с имот на другия касатор. В изложението по чл. 284, ал.3 т.1 ГПК се навеждат основанията по чл. 280, ал.1 т.1 и т.3 и ал.2 пр.3 ГПК. Касаторите считат, че решението противоречи на практиката на ВКС / Р № 15/30.01.2015 г. по гр.д.№ 4604/2014 г. на ВКС, ІV гр.о./ по въпроса: налице ли е съществено процесуално нарушение в случаите, в които съдът не е обсъдил и не се е произнесъл с въззивното решение по всички своевременно заявени възражения и доводи за неправилност на първоинстанционното решение. Касаторите се позовават и на очевидна неправилност, изразяваща се в това, че са нарушени правилата на логиката при обсъждане на свидетелските показания, че не е обсъдено възражението им за липса на идентичност между имота, за който наследодателите им са признати за собственици по давност и процесния имот и установеното от свидетелските показания на К. К. и Б. Г.. Ответниците по касация оспорват жалбата и наведените основания за допускане до касационно обжалване, поради това, че идентичност е установена от СТЕ и съвпадането на съседите, а свидетелските показания са обсъдени, но те не установяват завладяване от Р. И. Б. на частите на ищците. Касационната жалба е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, против въззивно решение, което подлежи на обжалване е, поради което съдът я преценява като допустима. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, като прецени наведеното основание за допускане до разглеждане на касационната жалба и доказателствата по делото, намира следното: С нот.акт № ....г. са признати за собственици на основание давност Р. С. Б. и четирите й деца З. Б. С., И. Б. Б., ищцата С. Б. Б. и К. Б. Б. на дворно място от 3840 кв.м., съставляващо имот .... от кв. .... по плана на [населено място] от 1951 г. Не са уточнени квоти, т.е. признати са за собственици при равни права. Майката Р. С. Б. е починала на 08.03.1971 г. и е наследена от четирите си деца – ищцата С. Б. С., дъщерята З., чийто наследник е ищеца Д. Г. С., дъщерята К., чийто наследници са ищците Е. Л. П. и Р. Л. И.. Ответницата Р. И. Б. е дъщеря от първи брак на сина И. Б., починал на 31.07.1986 г. Той е наследен от нея и втората му съпруга Г. С. Б., починала е на 08.12.2004 г. Тя не е имала деца и е наследена от брат си И. и от сестрите си М. и Н.. Ищците Р. И. Т., Й. И. К. са наследници на брата И.. Ищците Н. С. К. и И. С. Й. са наследници на сестрата М., а ищците Л. М. В. и Д. Л. В. са част от наследниците на сестрата Надежда. Въззивният съд е обсъдил приетата от първата инстанция СТЕ. Подробно са анализирани констатациите на експерта, че бивши имоти пл.№№ .... и .... са включени в четири парцела по първия дворищно- регулационния план от 1951 г.: ...., ...., .... и ..... Позовавайки се на изричната констатация на в.л. Г., въззивният съд е приел, че бивш парцел .... е идентичен с имот пл.№ .... по действащия КРП от 1986г., за който е отреден процесният УПИ.... За сградата е признат режим на търпим строеж, тъй като е съществувала към 1986 г., когато е приет действащият план – заснета е в кадастралвната основа към този план. Съдът е анализирал подробно и показанията на разпитаните четирима свидетели, които са установили, че имота е бил на наследодателя Б. и съпругата му Р.. След смъртта на Б., тя и четирите им деца са признати за собственици, а след смъртта и на майката, в имота останал да живее синът И., с дъщеря си Р. И. Б., родена 1972 г. и втората му съпруга Г.. След смъртта на И. през 1986 г. майката на непълнолетната Р. я е взела да живее при нея в друго населено място. Г. останала в имота и първоначално тя го обработвала, а впоследствие той бил разделен между нея и на трите сестри на И.. Установява се, че къщата е отдавана под наем на доктора на селото и на сина на св. Г.. С последният е преговаряла Р., а на доктора била дадена под наем само сградата, а дворното място го обработвали сестрите. От показанията и на свидетелите, доведени от ответницата се установява, че тя си идвала два пъти, от които втория бил за изготвяне на документи за снабдяване с нот. акт. Въз основа на свидетелските показания и на двете групи свидетели, съдът е приел, че не се установява ответницата да е установила трайна фактическа власт върху имота след навършване на пълнолетие. Нейните лели са имали свободен достъп до двора, спорадично са го обработвали и поддържали и са се демонстрирали като собственици. Относно показанията на свидетелите, доведени от ответниците е прието, че те не установяват Р. И. да е владяла за себе си процесния имот, а свидетелите считат, че това е така защото баща й е живял там до смъртта си, а не неговите сестри, но ответницата не твърди имотът да е бил придобит на основание придобивна давност от баща й, а тя не е единствен негов наследник. Съдът е приел, че липсват данни Р. И. да е отричала наследниците им права на останалите наследници – нейни лели и техни низходящи, да е демонстрирала през период от повече от десет години намерението си да свои техните идеални части и въобще да се е демонстрирала като едноличен собственик. Съдът се е позовал на установеното от всички свидетелски показания, че през времето, след като е напуснала имота, тя се е появявала там инцидентно, не е преустановила достъпа на останалите съсобственици и не им е заявила по никакъв начин, че счита целия имот за своя собственост. Затова съдът е приел, че липсва завладяване частите на останалите наследници от ответниката, поради което тя не е могла да придобие по давност идеалните части на ищците общо 124/144 ид.ч. и не е могла да прехвърли по договора за замяна, оформен с нот.акт № ....г. тази идеална част на другия ответник. Според цитираното от касаторите Р № 15/30.01.2015 г. по гр.д.№ 4604/2014 г. на ВКС, ІV гр.о. и посочените в него, и ТР № 1/ 09.12.2013 г. по тълк.д.№ 1/ 2013 г., ОСГТК., необсъждането и непроизнасянето във въззивното решение по всички своевременно заявени възражения и доводи на ответника, когато е приет за основателен довод на въззивника-ищец за неправилност на първоинстанционното решение, е квалифициран като съществено нарушение на процесуалните правила, което води до неправилност на въззивното решение и е основание за неговата отмяна. Обжалваното решение обаче не страда от подобен порок, тъй като заявените доводи и възражения от касаторите във въззивната жалба за липса на идентичност и за необсъждане на свидетелските показания са подробно обсъдени, но преценени като неоснователни, видно от мотивите на обжалваният съдебен акт. Следователно на основание чл. 280 ал.1 т.1 ГПК не се допуска касационно обжалване, а наличието на съдебна практика по същият въпрос е основание да не се допуска касационно обжалване и на основание чл. 280, ал.1 т.3 ГПК. Неоснователно е и твърдението за очевидна неправилност. Касаторите свързват това наведено основание за допускане до касация с необсъждане на свидетелските показания в логическата им връзка. Това твърдение не кореспондира с мотивите на въззивната инстанция, поради което също не обосновава допускане до касация. По изложените съображения не се допуска касационно обжалване. Съобразно този резултат, на ответниците по касация следва да се присъдят претендираните от тях деловодни разноски за настоящото производство в доказаният с договорът за правна помощ размер 500 лв. Водим от горното, Върховния касационен съд, състав на първо гражданско отделение