Определение № 1005 от 02.03.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4733/2025 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Н. Л. К., чрез адв. Д. П., против решение № 249/02.04.2025г. по възз. гр.д. № 139/2025г. на Окръжен съд – Бургас в частта му, имаща характер на определение, с която след отмяна на определение № 1086/23.10.2024г. по гр.д.№ 917/2023г. на РС- Несебър е изменено решение № 278/29.07.2024г. по гр.д.№ 917/2024г. на РС- Несебър в частта за разноските, като са намалени на основание чл.78,ал.5 ГПК присъдените в полза на Н. Л. К. разноски от 2650 лева на 1650 лева. Касаторът обжалва определението като неправилно с твърдения за допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон. В срок е постъпил отговор на частната касационна жалба от Б. В. А., чрез адв. И. Т., в който се поддържа, че липсват предпоставки за допускане на касационно обжалване, а по същество частната касационна жалба е оспорена. Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, състав на първо гражданско отделение по допустимостта на жалбата и наличието на основания за допускане на касационното обжалване, приема следното: Частната касационна жалба е допустима - подадена е в срока по чл. 276, ал. 1 ГПК, от страна по делото /ищец/ с правен интерес от обжалването, срещу преграждащ по смисъла на чл. 274, ал. 1, т. 1 ГПК въззивен съдебен акт. Въззивният съд е счел за основателна постъпилата частната жалба срещу определение № 1086/23.10.2024г. по гр.д.№ 917/2023г. на РС-Несебър, с което е оставена без уважение молбата на Б. А. по чл.248 ГПК за намаляване размера на присъдените в полза на Н. К. разноски. Изложени са мотиви, че при определяне на дължимото адвокатско възнаграждение следва да се вземе предвид не само величината на защитавания интерес, но и обема и сложността на извършената дейност от адвоката, както и дали тази дейност изисква висока компетентност и знания с оглед фактическата и правна сложност на конкретното дело. Посочените в Наредба № 1 от 2004 г. минимални размери на адвокатските възнаграждения могат да служат само като ориентир за съда при определяне на дължимото адвокатско възнаграждение. Съдът е посочил, че в Решение С-438/22 г. на СЕС, както и в практиката на ВКС /посочени са конкретни актове на ВКС/, се приема, че при произнасяне по искане по чл.78, ал.5 ГПК за намаляване на адвокатско възнаграждение поради прекомерност, българският съд не е обвързан от приетите в Наредба № 1 от 2004 г. минимални размери на адвокатските възнаграждения. В конкретния случай въззивният съд е приел, че делото не се отличава с фактическа или правна сложност. Посочено е, че при извършване преценка на вида на извършените от процесуалния представител на ищеца процесуални действия и техния обем, представените писмени становища и ангажираните от него доказателства, съдът следва да ги съпостави и с тези, извършвани от процесуалния представител на насрещната страна, които в крайна сметка изцяло са довели до изясняване на спора от фактическа страна. Съдът е отчел, че между страните не се спори по фактите, а само по правото. Съобразявайки посочените обстоятелства и отчитайки размера на адвокатското възнаграждение на ответната страна - 1200 лева, съдът е приел, че справедливо и разумно е намаляване на адвокатското възнаграждение на ищцата до размера от 1650 лева. С оглед тези мотиви на въззивния съд не са налице поддържаните от касатора основания на чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК за допускане на касационно обжалване. В т. 1 от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с т.3 от Тълкувателно решение № 6/2012г. от 06.11.2012 г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС относно предпоставките на чл.78, ал.5 ГПК за намаляване поради прекомерност на адвокатско възнаграждение, уговорено за защита по конкретно дело. Според разясненията, дадени в т. 3 от Тълкувателно решение № 6/06.11.2013 г. по тълк. дело № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, преценката дали адвокатското възнаграждение е прекомерно с оглед на чл. 78, ал. 5 ГПК е винаги конкретна и се свежда до съпоставяне на цената на адвокатската защита с фактическата и правна сложност по делото. Видно от обжалваното решение в частта му, имаща характер на определение, въззивният съд е съобразил релевантните за определяне размера на адвокатското възнаграждение обстоятелства, като е приел, че платеното адвокатско възнаграждение е прекомерно с оглед фактическата и правна сложност на спора. Т.е. липсва противоречие между изводите на съда и посочената от касатора задължителна практика на ВКС, поради което и не е налице основанието на чл. 280 ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Не следва да се допуска касационно обжалване и по втория поставен въпрос: Коя редакция на Наредба № 1/2014г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения се прилага от съда при намаляване на адвокатското възнаграждение при възражение за прекомерност по чл.78, ал.5 ГПК - редакцията на нормата към датата на постановяване на съдебния акт, към последното съдебно заседание или към датата на сключване на договора за правна помощ? По този въпрос не е налице общата предпоставка на чл. 280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване – по него въззивният съд не се е произнасял и не е от значение за правилното решаване на спора. В случая въззивният съд не е определил размера на адвокатското възнаграждение, съобразявайки предвиденото такова в Наредба № 1 от 2004 г. към някой от посочените от касатора моменти, а приел, че размерът на възнаграждението по Наредба № 1 от 2004 г. може да бъде само ориентир за съда при определяне на дължимото адвокатско възнаграждение, но не обвързва съда. Тези изводи са в съответствие с практиката на ВКС, вкл. и цитираната от въззивния съд. Не се констатират и основанията на чл. 280, ал.2 ГПК за служебно допускане на касационно обжалване. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,