Определение № 511 от 18.02.2025 г. на ВКС по т. д. № 255/2025 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на „МЕДИКАЛ ДЕПО Р И К“ ЕООД срещу Определение № 2724/24.10.2024 г. по в.ч.гр.д. № 2824/2024 г. на АС-София в частта, с която след отмяна на постановеното по реда на чл. 390 ГПК Определение № 15995/14.10.2024 г. по гр.д. № 11716/2024 г. на СГС е допуснато обезпечение на предявимия от А. Л. Р. срещу частния касатор бъдещ иск с правно основание чл. 125, ал. 3 ГПК.

Жалбоподателят навежда оплакване, че обжалваното определение е неправилно и моли за неговата отмяна. Заявява, че размерът на бъдещия иск не е индивидуализиран, а е определен на база предположения, което препятства преценката за допустимост и вероятна основателност на иска, както и за съответствието между поисканата обезпечителна мярка и обезпечителната нужда. Сочи още, че обезпечението е допуснато при липса на установена опасност от затрудняване удовлетворяването на ищеца, като не е отчетено притежанието от страна на жалбоподателя на права върху недвижими имоти и средства в банкови сметки. При тези факти частният касатор счита, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради решаване от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС на четири въпроса, свързани с гореизложените предпоставки за обезпечаване на иска.

Ответникът по жалбата А. Л. Р. я оспорва. Сочи, че петитумът на бъдещия му иск е формиран на база данните в последния обявен годишен финансов отчет за 2023 г., тъй като не е представен междинен баланс към месеца на прекратяване на членственото му правоотношение. Поддържа, че молбата по чл. 390 ГПК е подкрепена с убедителни писмени доказателства и че в нея са изложени надлежни твърдения относно обезпечителната нужда, която може да се предполага и от размера на обезпеченото вземане. Ответникът допълва, че нуждата от налагане на мярката не се определя от актуалното имуществено състояние на длъжника, а от вероятността то да бъде влошено в хода на исковото производство. Относно поставените въпроси по чл. 280, ал. 1 ГПК сочи, че същите са неотносими към процесния случай.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, констатира, че частната касационна жалба е подадена от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване съгласно чл. 396, ал. 2, изр. 3 вр. чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК съдебен акт в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК.

Установява се, че първоинстанционното производство е образувано по молба на А. Л. Р. по чл. 390 ГПК за допускане на обезпечение на бъдещия му иск с правно основание чл. 125, ал. 3 ТЗ, предявим срещу „МЕДИКАЛ ДЕПО Р И К“ ЕООД за сумата от 390 000 лв. В молбата са изложени следните твърдения: молителят е бил съдружник в ответното дружество, притежаващ 23,14 % от капитала му; членственото му правоотношение е прекратено поради изключването му на 03.09.2024 г.; въпреки отправените покани бъдещият ответник не е представил междинен баланс към 30.09.2024 г., поради което равностойността на дружествения дял, формираща цената на бъдещия иск, е определена на база данните в обявения за 2023 г. годишен финансов отчет и при отчитане на очаквания ръст на приходите за 2024 г; обезпечителната нужда е обоснована с размера на претенцията и с предхождащите изключването на бъдещия ищец отношения с другия съдружник и актуален едноличен собственик, насочващи към очаквана проява на недобросъвестност при изплащане на дружествения дял. При тези твърдения молителят е поискал обезпечение на бъдещия си иск чрез налагане на няколко мерки, една от които е запор върху вземания на длъжника от търговски банки.

Първоинстанционният съд е отхвърлил молбата, приемайки, че не са представени убедителни доказателства за вероятната основателност на иска и че поисканите обезпечителни мерки не са достатъчно индивидуализирани. С обжалваното в настоящото производство определение първонистанционният акт е отменен частично и е допуснато обезпечение на бъдещия иск чрез налагане на запор върху вземанията на дружеството от търговски банки срещу представяне на гаранция в размер от 39 000 лв. За да постанови акта си, въззивният съд е приел, че са изложени надлежни твърдения и е формулиран точен петитум на бъдещия иск, че са представени доказателства за основанието му, както и че размерът подлежи на точно установяване в исковото производство. Обезпечителната нужда е изведена от предположението за нейното съществуване, което е счетено за необорено.

За да обоснове поддържаното от него основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, частният касатор е поставил следните въпроси:

1. Следва ли съдът да допусне обезпечение на бъдещ иск, ако в молбата не е формулиран достатъчно ясен петитум на бъдещия иск, включително относно неговия размер, а единствено се сочи размер на търсеното обезщетение?

2. Налице ли е обезпечителна нужда, когато от самите фактически обстоятелства, изложени в молбата за допускане на обезпечение, е видно, че бъдещият ответник разполага с достатъчно активи, за да се удовлетвори бъдещият ищец в случай на уважаване на иска?

3. Следва ли съдът да допусне обезпечение на бъдещ иск, когато претенцията по бъдещия иск е индивидуализирана с минимум и максимум?

4. Следва ли съдът да прецизира допускането на обезпечителни мерки с оглед доказателствения материал по делото и изводите за вероятна основателност на бъдещия иск, като в случай че прецени да допусне обезпечение, да съобрази интентзитета и тежестта на допуснатата обезпечителна мярка/мерки?

Жалбоподателят е посочил като практика на ВКС, в противоречие с която счита, че са решени поставените от него въпроси, Определение № 583/12.10.2017 г. по ч.т.д. № 2358/2017 г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., според което е необходима индивидуализация на бъдещия иск.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, тъй като не са изпълнени предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

За да се допусне касационно обжалване по наведеното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, е необходимо да се установи, че въпросите имат правен характер (общ селективен критерий) и че същите са решени в противоречие със задължителната или казуалната (посочена или служебно известна) практика на ВКС (допълнителен селективен критерий).

Съгласно т. 1 на Тълкувателно решение № 1/2009 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС общият селективен критерий ще бъде изпълнен, ако поставеният материалноправен или процесуалноправен въпрос е включен в предмета на спора (без да е необходимо да е обхванат от силата на пресъдено нещо), обусловил е правните изводи на съда по конкретното дело и кореспондира с въведените от касатора касационни основания по чл. 281 ГПК. При преценката относно това дали въпросът е обуславящ, се изхожда от значението му за формиране на решаващата воля на въззивния съд, без обаче да се изследва дали тази воля е формирана правилно. Тоест отговорът на въпроса не трябва да произтича от конкретните събрани по делото доказателства (които се преценяват само във фазата на вече допуснато касационно обжалване), а следва да може да бъде даден абстрактно, без оглед конкретиката на делото.

Четирите поставени от касатора въпроса касаят някои от предпоставките за допускане на обезпечение – точна индивидуализация на спорното право (първи и трети въпрос), обезпечителна нужда (втори въпрос), избор на подходяща обезпечителната мярка (четвърти въпрос). Тъй като всяка от тези предпоставки е обсъдена от въззивния съд, а отговорът на поставените въпроси не зависи от събраните доказателства, то е удовлетворен общият селективен критерий за допускане на касационно обжалване.

Не е покрит обаче допълнителният критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като въпросите не са решени от съда в противоречие с посочената от жалбоподателя и служебно известната практика на ВКС. Напротив, в съответствие с нея въззивният съд е приел, че за да се допусне обезпечение, е необходимо спорното право да е достатъчно индивидуализирано, но е счел, че такава индивидуализация в случая е налице (в петитума е посочена абсолютна стойност на цената на бъдещия иск от 390 000 лв. и са изложени твърдения за начина на формирането й). Наред с това съдът е приел, че обезпечителната нужда се предполага и че не е оборена от доказателствата по делото, следователно не се е отклонил и от практиката, че обезпечение се допуска при неопровергана обезпечителна нужда, която не може да се отрече само въз основа на данните за наличните към момента на подаване на молбата активи (Определение № 185/08.04.2015 г. по т.д. № 532/2015 г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., Определение № 579/11.10.2017 г. по ч.т.д. № 2305/2017 г. на ВКС, ТК., ІІ т.о.). При избора на обезпечение съдът е направил и анализ на вида и тежестта на поисканите обезпечителни мерки, като за подходяща е счетена само една от тях.

От изложеното е видно, че въззивният съд е съобразил изведените от практиката и посочени от частния касатор критерии за преценка на основателността на искането за обезпечаване, като е анализирал относимите към тях факти. Дали така извършеният анализ е правилен, е фактически въпрос, който не може да бъде изследван в производството по селектиране на касационните жалби, а само във фазата на допуснато обжалване и след преценка на събраните по делото доказателства. Ето защо възражението срещу правилността на този анализ е касационен довод, но не и основание за допускане на касационно обжалване.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, ТК, състав на Първо отделение,