Определение № 4562 от 10.10.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3466/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба вх. №78270/10.07.2024 г. на В. М. М. и Г. М. М., чрез пълномощника им адв. Е. П. срещу определение №8785/06.06.2024г. по в. ч. гр. д. №6374/2024г. на Софийски градски съд в частта, с която е потвърдено определение № 20121942/07.05.2024 г. по гр. д. № 25868/ 2012 г. на Софийски районен съд, с което частично са оставени без уважение исканията на молителите за освобождаването им от внасяне на дължимата държавна такса за въззивно обжалване. Според жалбоподателите обжалваното определение е неправилно, тъй като ги лишава от достъп до правосъдие. Молят за неговата отмяна и уважаване на молбата по чл. 83, ал. 2 ГПК в цялост. Поддържат, че неправилно съдът е приел, че имущественото и финансовото им състояние позволяват отделянето на средства за заплащане на дължимата по делото държавна такса за въззивно обжалване. Излагат, че единственият им източник на доходи са получаваните от тях и техните съпрузи трудови възнаграждения, които са в размер близък до минималната работна заплата, а притежаваните от тях недвижими имоти доколкото са в съсобственост, не могат да служат за реализиране на доходи, поради което е непосилно за В. М. да заплати сумата от 1500 лв., съответно за Г. М. сумата от 500 лв., представляваща държавна такса по подадената от тях въззивна жалба.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа, че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване - произнасяне по правни въпроси, разглеждането на които ще допринесе за точното прилагане на закона и за развитието на правото, а именно:

1. "Когато са налице предпоставките визирани от страна на законодателя, за да бъде освободен жалбоподателя от дължимата държавна такса следва ли съдът задължително да го освободи? Неосвобождаването от държавна такса, когато са налице предпоставките за това представлява ли ограничаване на конституционно закрепеното право на правосъдие?".

2. "Представлява ли нарушение на човешките права отказът на съда да освободи от държавна такса хора в напреднала възраст с ниски доходи?".

Поставянето на тези въпроси е мотивирано с твърдението, че с отказа си да ги освободи изцяло от дължимата държавна такса, съдът препятства достъпа им до правосъдие и нарушава правото им на защита, като не е съобразил напредналата възраст на молителите, ниските им доходи, както и влошеното здравословно състояние на Г. М., който ежемесечно се нужда от лекарства на стойност 150 лв. Излагат, че въпреки представените по делото достатъчно документи и доказателства, установяващи обективната им невъзможност да заплатят дължимата държавна такса поради липсата на финансови средства, съдът е отхвърлил исканията им, без да мотивира постановения съдебния акт.

Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение намира следното:

Частната касационна жалба е процесуално допустима - подадена е в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

Срещу решение №20118769/21.03.2024г. по гр. д. №25868/2012г. на СРС, постановено във втората фаза на делбата, от В. М. М. и Г. М. М. е подадена въззивна жалба, която е оставена без движение с разпореждане № 20120756/17.04.2024г. с указания за внасянето на дължимите държавни такси. Съдът е изложил, че при обжалване на решението по извършване на делбата, съделителят дължи държавна такса в размер на 2 % от стойността на своя дял, по аргумент от разпоредбите на чл. 8 и чл. 18 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, тъй като това е стойността, която определя обжалвания му интерес, предвид което и доколкото стойността на дела на В. М. М. възлиза в размер на 113 922 лв., то дължимата от нея държавна такса за въззивно обжалване е определена в размер на 2278,44 лв., респективно стойността на дела на Г. М. М. възлиза в размер на 37 974, 16 лв., и дължимата държавна такса за въззивно обжалване е в размер на 759,48 лв. С молба от 29.04.2024г. В. М. и Г. М. са сезирали съда с искане за освобождаване от внасянето на държавната такса, към която всеки от тях е приложил декларация за материално и гражданско състояние. Молителката В. М. декларира, че получава заплата в размер на 1600 лв., а съпругът й в размер на 2100 лв., както и, че притежава 8 недвижими имоти в съсобственост; тя и съпругът й не извършват търговска дейност, не притежават дялове и акции в търговски дружества, нито парични влогове. Молителят Г. М. декларира, че получава заплата в размер на 1400 лв., а съпругата му в размер на 1000 лв., притежава 2 недвижими имоти в съсобственост, той и съпругата му не извършват търговска дейност, не притежават дялове и акции в търговски дружества, нито парични влогове. Г. М. е декларирал, че страда от заболяване, което налага допълнителен месен доход в размер на 150 лв.

Първоинстанционният съд счел, че не са налице предпоставките за освобождаването им от заплащане на държавни такси и разноски за производството и е оставил молбата им без уважение.

С обжалваното определение, частично отменяйки определение №20121942/07.05.2024 г. по гр. д. №25868/2012г. на СРС, въззивният съд е освободил молителката В. М. М. от внасяне на държавна такса за въззивно обжалване за разликата над сумата от 1500 лв. до пълния размер от 2278,44 лв., а молителят Г. М. М. е освободен за разликата над сумата от 500 лв. до пълния размер от 759,48 лв. В останалата му част, първоинстанционното определение е потвърдено. За да се произнесе в този смисъл, СГС е посочил, че при молба за освобождаване от държавна такса на основание чл. 83, ал. 2 от ГПК, следва да се извърши преценка за наличието на предпоставките за освобождаване на молителя от внасяне на държавна такса въз основа на представените доказателства за имущественото състояние на лицето, семейното му положение, възраст, здравословното му състояние, трудова заетост и всички обстоятелства, относими към възможността за изпълнение на законоустановеното задължение за внасяне на държавна такса, въз основа на които да прецени, дали молителят разполага с достатъчно средства към момента на искането, като съобрази данните от представената декларация за имуществено състояние. С оглед изложеното и предвид декларираните от жалбоподателите обстоятелства относно имущественото им състояние, съпоставени с размера на дължимата държавна такса – 2278,44 лв. за В. М. и 759,48 лв. за Г. М., въззивният съд е счел, че са налице предпоставките за частичното им освобождаване от дължимата държавна такса, дължими за въззивната жалба по реда на чл. 83, ал. 2 ГПК, тъй като не разполагат със средства за заплащането на таксата в пълен размер. Приел е, че В. М. следва да бъде освободена от внасяне на държавна такса по въззивната жалба за разликата над сумата от 1500 лева, а Г. М. за разликата над сумата от 500 лева.

При тези решаващи изводи на въззивния съд настоящият състав на ВКС, I-во г. о., намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване по следните съображения:

Допустимостта до касационно обжалване на въззивното определение /предвид препращането, съдържащо се чл. 274, ал. 3 ГПК/ е предпоставено от разрешаването на правен въпрос, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на акта /чл. 280, ал. 2 ГПК/. Върховният касационен съд не е длъжен да извежда въпроса от изложението към касационната жалба, а може само да го уточни и конкретизира. Проверката за законосъобразност на обжалвания акт се извършва след като той бъде допуснат до касационно обжалване.

Формулираните в изложението въпроси не отговарят на посочените по-горе изисквания, което води до извод за липса на основание за допускане на касационно обжалване /т. 1 от ТР № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС/. Твърденията, съдържащи се тях отразяват личното виждане на касаторите за неправилност и необоснованост на обжалваното определение, които не съставляват основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Въззивният съд е развил подробни съображения защо счита, че не са налице предпоставките за освобождаване изцяло от внасянето на дължимата държавна такси, поради което и двата въпроса основаващи се на твърдението „когато са налице предпоставките“ не отговарят на данните по делото, прието за установени от въззивния съд. Необосновано е и наличието на допълнителната предпоставка за допускане до касация по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е налице, когато по приложимата към казуса материалноправна или процесуалноправна норма няма правна уредба, поради което се налага прилагането на закона или на правото по аналогия, или когато правната уредба е непълна или неясна, поради което се налага тълкуване на закона, или когато съществуващата по приложението на тази правна норма практика на ВКС се нуждае от коригиране. По приложението на чл. 83, ал. 2 ГПК съществува трайно установена практика на ВКС, в която са изяснени критериите за освобождаване от държавна такса и правомощията на съда при произнасяне по искане за освобождаване от заплащане на такса в хипотезата на чл. 83, ал. 2 ГПК. В практиката си ВКС приема, че преценката за възможността на страната да заплати държавната такса се прави към момента на искането за освобождаване и е винаги конкретна. При преценка основателността на молбата по чл. 83, ал. 2 ГПК съдът следва да съобрази имущественото състояние на лицето, семейното му положение, възраст, здравословното му състояние, трудова заетост и всички обстоятелства, относими към възможността за изпълнение на законоустановеното задължение за внасяне на държавна такса и разноски за производството по делото, като се освобождават от такси и разноски само физически лица, които нямат достатъчно средства да ги заплатят, т.е. нямат имущество и доходи над необходимите средства за издръжката им. В случаите, при които от съвкупната преценка на гореописаните обстоятелства се установява, че страната има възможност да понесе съдебните разноски, поради което не може да се направи извод, че няма средства да заплати дължимата държавна такса. Тежестта на доказване на липсата на „достатъчно средства“ е изцяло в правната сфера на молителя /в този смисъл определение № 1186/18.05.2023 г. по ч.гр.д. № 1622/2023 г. на III г.о. на ВКС, определение № 148/21.09.2020 г. по гр.д. № 2309/2020 г. на I г.о. на ВКС и др./. Наличието на трайно установена практика по приложението на чл. 83, ал. 2 ГПК, доколкото частните жалбоподатели не са изложили аргументи за необходимост от промяна или осъвременяване на тълкуването й, изключва основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

При постановяване на обжалваното определение въззивният съд е съобразил формираната съдебна практика. Изложил е, че молителката В. М. и съпругът й са трудово заети лица, разполагащи с общ месечен доход в размер на 3 700 лв., че притежават недвижими имоти в съсобственост, като липсват данни за полагане на грижи за други лица или данни за влошено здравословно състояние, което да налага допълнителен разход. Съдът е съобразил и размера на дължимата държавна такса, като е достигнал до извода, че молителката не разполага със средства за заплащане на таксата в пълен размер, като частично я е освободил от заплащането й за разликата над сумата от 1500 лв. Съставът на СГС е извършил преценка и по отношение на материалните възможности на молителя Г. М. за заплащане на съдебните разноски в производството. Посочил е, че молителят и съпругата му са трудово заети лица, разполагащи с общ месечен доход в размер на 2400 лв., притежават недвижими имоти в съсобственост, липсват данни за полагане на грижи за други лица, както и че молителят страда от заболяване, което изисква допълнителен месечен разход в размер на 150 лв. Съдът е съобразил и размера на дължимата държавна такса, като е достигнал до извода, че молителят не разполага със средства за заплащане на таксата в пълен размер, предвид което частично го е освободил от заплащането й за разликата над сумата от 500 лв.

В обобщение, не са налице предпоставките за допускане на въззивното определение до касационно обжалване.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.