Определение № 2965 от 04.06.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1779/2026 г.

Производството е по чл. 288 ГПК Образувано е по касационна жалба на Г. М. М., чрез адв. Е. Е., срещу решение № 296/16.12.2025 г. по в. гр. д. № 462/2025 г. на Окръжен съд – Шумен, с което е потвърдено решение № 85/05.05.2025 г. по гр. д. № 588/2024 г. на Районен съд – Велики Преслав, с което са отхвърлени предявените от Г. М. М. срещу Административен съд – Варна, Районен съд – Варна, Върховен касационен съд, и Върховен административен съд обективно кумулативно и субективно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ, вр. с чл. 4, ал. 2 ЗОДОВ за заплащане в условията на солидарност на сумата от 10 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в неприятни емоционални изживявания, стрес, напрежение, безсъние, раздразнителност, загуба на доверие в институциите в резултат на разглеждане в неразумен срок на производството по адм. д. № 117/2017 г. по описа на Административен съд – Варна и по гр.д. № 18625/ 2017 г. по описа на Районен съд – Варна, до окончателното му приключване, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба – 23.06.2022 г., до окончателното плащане. В изложението към жалбата се поддържа основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. За да се произнесе по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на III г.о., съобрази следното: Въззивният съд е приел, че допустимостта на предявения иск с правно основание чл. 2б ЗОДОВ е обусловена съгласно чл. 8, ал. 2 ЗОДОВ от провеждането на процедурата по реда на Глава Трета "а" ЗС. В конкретния случай, в шестмесечния срок по чл. 60а ал. 4 ЗСВ ищцата е подала заявление чрез Инспектората към ВСС до министъра на правосъдието с искане за репариране на имуществените и неимуществените вреди, настъпили вследствие на нарушаване на правото на разглеждане и решаване в разумен срок на гр.д. № 18625/ 2017 г. на Районен съд – Варна. С писмо с изх. № 94-Г-180/17.12.2021 г., изд. от заместник-министър на правосъдието до ищцата, последната е уведомена, че след извършена проверка и съставен констативен протокол изх. № РС-21-298/20.09.2021 г. не е констатирано нарушаване правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок. Поради това съдът е счел административната процедура по Глава Трета "а" ЗС за изчерпана, а предявения иск по чл. 2б ЗОДОВ – за допустим. Въззивният съд е приел за изяснена в производството пред първата инстанция фактическата обстановка по спора, споделяйки мотивите й и препращайки към тях, съобразно дадената му с разпоредбата на чл. 272 ГПК процесуална възможност. Посочил е, че общата продължителност на производствата пред АдмС – Варна, РС – Варна, ОС – Варна, ВКС и ВАС е 4 години и 4 дни, както и че по делото не се спори, че ищцата страда от доказано вродено заболяване – детска церебрална парализа, датиращо от раждането, което е довело до нейната нетрудоспособност. Въззивният съд не е констатирал неоснователно забавяне при разглеждане на адм. дело № 117/2017 г. по описа на Административен съд – Варна. Посочил е, че производството пред Административен съд – Варна е образувано по искова молба на Г. М. М. от 16.01.2017 г. /п.к. от 13.01.2017 г./. Исковата претенция е с посочено от ищцата правно основание чл. 1 ЗОДОВ и е насочена срещу Главна дирекция "Изпълнение на наказанията" гр. София. Към исковата молба са приложени две молби – с едната е направено искане по чл. 83, ал. 2 ГПК за освобождаване от заплащане на държавна такса за разглеждане на делото, а с втората е направено искане за предоставяне на правна помощ. С разпореждане от 24.01.2017 г. съдът е освободил ищцата от заплащане на държавна такса, оставил е без движение исковата молба с указания за изправяне на констатираните нередовности и е изискал служебно писмени доказателства от началника на затвора в гр. Варна. С определение от 01.12.2017 г. съдът е преценил, че повдигнатият пред него спор не му е подсъден, прекратил е делото и го е изпратил на Районен съд – Варна. Производството пред Административен съд – Варна е продължило около 10 месеца и 15 дни, в т.ч. е обхванало и периода на съдебна ваканция /15 юли - 01 септември/. В случая административният съд своевременно положително се е произнесъл по молбата за освобождаване от държавна такса и е оставил исковата молба без движение - с разпореждане, постановено 1 седмица след входиране на исковата молба. Действително се констатира, че липсва произнасяне по молбата на ищцата за предоставяне на правна помощ от 17.01.2017 г. до 16.06.2017 г., когато е оставена без движение, но липсата на такова произнасяне не се дължи на нежелание на съда, нито е резултат от забавено правосъдие. Напротив, съдът е положил усилия да обследва процесуалната допустимост на исковата молба, предвид посоченото от ищцата правно основание на претенцията й и наведените твърдения /абсолютна предпоставка за по-нататъшното развитие на делото, при липсата на която предоставяне на правна помощ на ищеца е безпредметно/, както и да изправи исковата молба чрез даване на подробни указания на ищцата в тази насока. Наред с това съдът не е бездействал, а е изисквал служебно документи, установяващи характера на собствеността на сградата на затвора - гр. Варна, които са били предоставени на 24.02.2017 г. В производството пред административния съд исковата молба е била оставяна неколкократно без движение с цел изясняване правния интерес на ищцата от завеждане на иска /т.е. с цел преценка допустимостта на производството/, разменени са книжа, депозиран е отговор на исковата молба на 25.04.2017 г., в който е взето становище по недопустимостта на исковата молба, поради липса на правен интерес за ищцата. В рамките на съдебната ваканция съдът не е извършвал съдопроизводствени действия по исковата молба, а на 26.09.2017 г. отново е изискал информация от трето неучастващо в производството лице /началника на затвора - гр. Варна/, пряко касаеща предявената искова молба. Изисканата справка е предоставена едва на 06.11.2017 г., като това забавяне от близо 1 месец и 10 дни въззивният съд е приел, че не следва да се вменява във вина на съда, доколкото разпореждането на съдията е изпратено незабавно на началника на затвора - гр. Варна, който обаче не е изпълнил указанията на съда в предоставения срок. След пълно изследване на всички събрани доказателства, включително служебно изисканите такива, на 01.12.2017 г. Административен съд – Варна е преценил, че не е компетентен да разгледа претенцията на ищцата и я е изпратил правилно по компетентност на Районен съд – Варна. По-нататък съдът е посочил, че на основание повдигнат спор от районния съд за подсъдност на 22.12.2017 г. е образувано гр.д. № 60А/2017 г. по описа на ВКС. Петчленният състав на ВКС и ВАС е приел, че от фактите и обстоятелствата изложени в исковата молба са налице данни за предявен иск с правно основание чл. 71, ал. 1, т. 3 ЗЗДискр., поради което с определение от 26.04.2018 г. е спрял производството по гр.д. № 60А/2017 г. до произнасяне от Общото събрание на ВАС и ВКС по тълк. д. № 1/2016 г. на двете съдилища. Тълкувателно постановление № 1/2016 г. е постановено на 16.01.2019 г. С определение № 11/19.02.2019 г. съдът, вземайки предвид задължителните мотиви на горното тълкувателно постановление е възобновил производството по гр.д. № 60А/2017 г. по описа на ВКС, като е приел, че компетентен да се произнесе по спора е Районен съд – Варна и го е изпратил на същия съд. Производството по гр.д. № 60А/2017 г. по описа на ВКС е продължило близо 1 година и 2 месеца, като от датата на образуването му до 16.01.2019 г. е съществувала обективна пречка за съда да се произнесе - наличието на висящо тълкувателно дело № 1/2016 г. по описа на ВКС и ВАС. Въззивният съд е споделил практиката и застъпил тезата, че периодът, в който дадено дело е спряно поради наличие на преюдициален спор не следва да се взима предвид при изчисляване на неговата обща продължителност, т.е. в случая спирането на делото е действие, което не следва да бъде вменено във вина на съда, доколкото същото се явява законосъобразно. Ето защо забавата на смесения петчленен състав на ВАС и ВКС в това производство възлиза на малко повече от 1 месец – от 16.01.2019 г. до 19.02.2019 г., когато делото е изпратено по компетентност на ВРС, която според съда в никакъв случай не може да бъде възприета като неразумна. На следващо място, съдът е посочил, че продължителността на производството по гр.д. № 18625/2017 г. по описа на Районен съд – Варна от по-малко от 8 месеца /от изпращане на делото по компетентност след постановяване на тълкувателното постановление с определение от 19.02.2019 г. на ВКС до 02.10.2019 г. датата на постановяване на съдебно решение/, не може да се приеме за прекомерна. Посочил е, че през този период първоинстанционният съд е бил изключително активен, като се е произнасял своевременно по всички искания и молби, всички доказателства са били събрани в едно единствено открито съдебно заседание, а съдебното решение е било постановено в рамките на инструктивния 1-месечен срок след датата на приключване на съдебното дирене. Намерил е за необходимо да отбележи, че съдът не е длъжен да се съобрази с желанието на страната за назначаване на конкретен адвокат, когато й е предоставена правна помощ, още повече при липса на мотиви, извън субективното желание на страната за назначаване на конкретен адвокат, какъвто е и настоящият случай. Посочил е, че районният съд е положил достатъчно усилия и в кратки срокове е назначил един след друг двама процесуални представители на ищцата, от които последната не е била доволна, въпреки че дори не е осъществила контакт, с който и да било от тях. Като е съобразил извършените процесуалните действия в хода на производството по гр.д. № 18625/ 2017 г. по описа на РС – Варна, съдът е приел, че няма забавяния при извършване на дължимите от съда действия по уточняване на исковата молба, освобождаване на ищцата от задължението за заплащане на държавна такса, назначаване на процесуални представители за осъществяване на поисканата правна помощ, насрочване в съдебни заседания, произнасяне по доказателствените искания на страните и събиране на допуснатите доказателства, постановяване на първоинстанционното решение; администриране на постъпилите въззивни жалби. Взел е предвид, че и двете страни са обжалвали решението на първоинстанционния съд, като при размяна на книжата по въззивните жалби и администрирането им до въззивния съд не се констатира забавяне от страна на районния съд. Предвид изложеното съдът е намерил за неоснователни направените във въззивната жалба възражения от жалбоподателката относно наличието на забавяне на делото при разглеждането му от АдмС – Варна и от РС – Варна. Съдът е посочил, че въззивно гр. д. № 2182/2019 г. по описа на Окръжен съд – Варна е образувано на 29.11.2019 г., а разглеждането му е продължило около 8 месеца и 10 дни. Приел е, че забавяне в тази инстанция се установява единствено при изготвяне на въззивното съдебно решение, което е постановено малко над 4 месеца след датата, на която е следвало да бъде публикувано. Доколкото предвиденият в процесуалния закон срок за изготвяне на съдебното решение е инструктивен и предвид фактическата и правна сложност на делото, въззивният съд е приел, че в случая забавянето не е неразумно. Като допълнителен аргумент е посочил, че решението на въззивния съд не е допуснато до касационно обжалване, т.е. на практика касационната инстанция е възприела, че същото е валидно, допустимо и правилно, т.е. забавянето при постановяване на съдебното решение не се е отразило негативно на качеството на съдебния акт. Също така, според съда няма забавяне и при администрирането и произнасянето по подадената от ищцата на 17.06.2020 г. молба за допълване на решението в частта за разноските. Посочил е, че срещу постановеното по в. гр. д. № 2182/2019 г. на Окръжен съд – Варна решение са подадени две касационни жалби /на 05.06.2020 г. от ответника и на 17.06.2020 г. от ищцата/, като книжата по двете жалби са разменени своевременно - на 09.06.2020 г. по жалбата на ответника и на 22.06.2020 г. по жалбата на ищцата и са изпратени на ВКС. Приел е, че при администрирането на жалбите не се констатират забавяния. Най-накрая съдът е посочил, че производството пред касацинната инстанция е образувано на 31.08.2020 г., като с определение от 20.01.2021 г., постановено по гр.д. № 2560/2020 г. по описа на ВКС решението на въззивния съд не е допуснато до касационно обжалване, т.е. 4 месеца и 20 дни след образуване на делото. Предвид обстоятелството, че са подадени две отделни касационни жалби, по всяка от които касационният съд е следвало да направи самостоятелна преценка на предпоставките за допускане на касационно обжалване, както и с оглед фактическата и правна сложност на делото, въззивният съд е достигнал до извода, че производството пред ВКС се е развило в разумен срок. В заключение съдът е приел, че не е налице забавяне на производството по адм. д. № 117/2017 г. по описа на Административен съд – Варна, както и по гр.д. № 18625/2017 г. по описа на Районен съд – Варна, от образуването му до постановяването на окончателен съдебен акт от ВКС, за което да са виновни Административен съд – Варна, Районен съд – Варна, Върховен административен съд и Върховен касационен съд. Посочил е още, че по реда на чл. 2б ЗОДОВ държавата е длъжна да обезщети само вредите, които са пряка последица от неразумно бавните действия на правозащитните органи, каквито обаче в разглеждания случай не се констатират. Предвид липсата на забавяне от страна на ответниците при разглеждането на адм. д. № 117/2017 г. по описа на Административен съд – Варна и гр. д. № 18625/2017 г. по описа на Районен съд – Варна, съдът е намерил за безпредметно обсъждането на въпроса за претърпените от ищцата вреди. В касационната жалба се излагат доводи за неправилност на обжалваното решение и се иска неговата отмяна. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по следните въпроси: 1."Отговорността на държавата обусловена ли е само от това дали лицата от състава на съдебните органи са виновни и дали те са нарушили съществуващите правила, или са ги спазили и въпреки това е надвишен разумния срок?"; 2."Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните, както и всички събрани доказателства?". По първия въпрос се твърди, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в определение № 1886/28.06.2023 г. по гр. д. № 259/2023 г. на ВКС, III г.о. а по втория в противоречие с решение № 222/27.03.2018 г. по т. д. № 505/2017 г. на ВКС, II т.о. Срещу подадената касационна жалба са постъпили три отделни отговори от: Районен съд – Варна, Върховен касационен съд, и Върховен административен съд, с които се оспорва както основателността на искането за допускане на касационно обжалване, така и основателността на жалбата по същество. Не е постъпил отговор от ответника по касация Административен съд – Варна. Върховният касационен съд, състав на III г.о. намира, че не са налице поддържаните от касатора предпоставки за допускане на касационното обжалване. Поставените в изложението въпроси са във връзка с твърденията на ищцата в касационната жалба, че неразумното забавяне на делото било както обективно, така и по вина на съдебните органи. Забавянето поради обективни обстоятелства било продиктувано от триинстанционното разглеждане на делото и спирането на производството до разрешаването на преюдициалния въпрос за подсъдността на спора с тълкувателно постановление на ВКС и ВАС. Забавянето по субективни причини било свързано с късната преценка за липса на компетентност на първоначално сезирания Административен съд. Според касаторката въззивният съд бил приел, че няма забавяне по субективни причини, поради което е отхвърлил иска, и в тази връзка се поставят въпросите относно обективните причини за бавно правосъдие и задължението на Държавата да организира съдебния процес така, че да се реализира в рамките на разумен срок, както и относно задължението на съда да обсъди субективната причина за бавно правосъдие, а именно, че Административнят съд късно бил преценил липсата си на компетентност. ВКС счита, че принципът за триинстанционно разглеждане на делото и необходимостта от спиране на производството по делото до разрешаване на преюдициален спор са обективни правила, които обуславят развитие на процеса във времето, но сами по себе си не могат да се квалифицират като причини за неразумно бавно правосъдие. Тези правила обезпечават правилното разрешаване на спора и обезпечаването на принципите на състезателност, равенство на страните в процеса и разкриване на обективната истина. Тези правила разумно забавят процеса. Във връзка с посоченото, първият поставен въпрос в изложението е необуславящ изхода на спора, доколкото въззивният съд е приел, че липсват обективни и субективни причини за неразумно бавно правосъдие- не е констатирано нито липса на организация нито липса на виновни действия на съдиите. Затова въпросът дали по обективни причини може да се установи неразумно бавно правосъдие не е поставен във връзка с приетото от въззивния съд, поради което отговорът на този въпрос няма да има значение при извършването на контрол по същество на въззивия акт. Вторият въпрос по същите причини не обуславя изхода на спора. Според касаторката въззивният съд не бил обсъдил обстоятелството, че Административният съд неразумно бавно бил извършил проверка на подсъдността. Напротив, въззивният съд подробно е посочил следното: Че производството пред Административен съд – Варна е образувано по искова молба на Г. М. М. от 16.01.2017 г. /п.к. от 13.01.2017 г./. Исковата претенция е с посочено от ищцата правно основание чл. 1 ЗОДОВ и е насочена срещу Главна дирекция "Изпълнение на наказанията" [населено място]. Към исковата молба са приложени две молби – с едната е направено искане по чл. 83, ал. 2 ГПК за освобождаване от заплащане на държавна такса за разглеждане на делото, а с втората е направено искане за предоставяне на правна помощ. С разпореждане от 24.01.2017 г. съдът е освободил ищцата от заплащане на държавна такса, оставил е без движение исковата молба с указания за изправяне на констатираните нередовности и е изискал служебно писмени доказателства от началника на затвора в гр. Варна. С определение от 01.12.2017 г. съдът е преценил, че повдигнатият пред него спор не му е подсъден, прекратил е делото и го е изпратил на Районен съд – Варна. Производството пред Административен съд – Варна е продължило около 10 месеца и 15 дни, в т.ч. е обхванало и периода на съдебна ваканция /15 юли - 01 септември/. В случая административният съд своевременно положително се е произнесъл по молбата за освобождаване от държавна такса и е оставил исковата молба без движение - с разпореждане, постановено 1 седмица след входиране на исковата молба. Действително се констатира, че липсва произнасяне по молбата на ищцата за предоставяне на правна помощ от 17.01.2017 г. до 16.06.2017 г., когато е оставена без движение, но липсата на такова произнасяне не се дължи на нежелание на съда, нито е резултат от забавено правосъдие. Напротив, съдът е положил усилия да обследва процесуалната допустимост на исковата молба, предвид посоченото от ищцата правно основание на претенцията й и наведените твърдения /абсолютна предпоставка за по-нататъшното развитие на делото, при липсата на която предоставяне на правна помощ на ищеца е безпредметно/, както и да изправи исковата молба чрез даване на подробни указания на ищцата в тази насока. Наред с това съдът не е бездействал, а е изисквал служебно документи, установяващи характера на собствеността на сградата на затвора - гр. Варна, които са били предоставени на 24.02.2017 г. В производството пред административния съд исковата молба е била оставяна неколкократно без движение с цел изясняване правния интерес на ищцата от завеждане на иска /т.е. с цел преценка допустимостта на производството/, разменени са книжа, депозиран е отговор на исковата молба на 25.04.2017 г., в който е взето становище по недопустимостта на исковата молба, поради липса на правен интерес за ищцата. В рамките на съдебната ваканция съдът не е извършвал съдопроизводствени действия по исковата молба, а на 26.09.2017 г. отново е изискал информация от трето неучастващо в производството лице /началника на затвора - гр. Варна/, пряко касаеща предявената искова молба. Изисканата справка е предоставена едва на 06.11.2017 г., като това забавяне от близо 1 месец и 10 дни въззивният съд е приел, че не следва да се вменява във вина на съда, доколкото разпореждането на съдията е изпратено незабавно на началника на затвора - гр. Варна, който обаче не е изпълнил указанията на съда в предоставения срок. След пълно изследване на всички събрани доказателства, включително служебно изисканите такива, на 01.12.2017 г. Административен съд – Варна е преценил, че не е компетентен да разгледа претенцията на ищцата и я е изпратил правилно по компетентност на Районен съд – Варна. Доколкото въззивният съд е обсъдил всички факти и доказателства по делото, то липсва основание за допускане на касационно обжалване по въпроса дали съдът е длъжен да обсъди всички факти и доказателства по делото. В обобщение- липсва основание за допускане на касационно обжалване. С оглед изхода на спора, в полза на ВКС и ВАС следва да се присъдят разноски за настоящото производство, а именно по 150 евро за всеки съд, съгласно фактическата и правна сложност на спора и извършеното процесуално представителство (предмет на делото е право на обезщетение по чл. 2б ЗОДОВ и са разгледани процесуалните действия на съда и страните по пет дела, а настоящото касационно производство се е развило само във фазата по селектиране на касационната жалба). Воден от горното, ВКС, състав на Трето Гражданско отделение