Определение № 3513 от 10.12.2025 г. на ВКС по т. д. № 1126/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Д. И. И. срещу решение № 29 от 23.01.2025 г. по в. т. д. № 318/2024 г. на Варненски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 35 от 28.03.2024 г. по т. д. № 14/2022 г. на Добрички окръжен съд, с което по предявения от „Обединена Българска Банка“ АД срещу И. Д. И. и Д. И. И. иск с правно основание чл. 135 ЗЗД е обявен за относително недействителен по отношение на банката ищец договор за прехвърляне на недвижими имоти срещу задължение за издръжка и гледане, при запазено право на ползване върху имотите, сключен във формата на нотариален акт № 19 т. I рег. № 141 нот. д. № 15/2019 г. на нотариус с рег. № 109 на НК, с район на действие Районен съд Балчик, по силата на който И. Д. И. прехвърля на Д. И. И. срещу задължение за издръжка и гледане правото на собственост върху следните недвижими имоти: 1. жилищна сграда със застроена площ от 90 кв.м., находяща се на [улица] [населено място], [община], представляваща сграда с идентификатор 24387.501.32.1 и второстепенна сграда със застроена площ от 19 кв. м., находяща се на същия адрес и представляваща сграда с идентификатор 24387.501.32.2, построени в поземлен имот – дворно място с площ от 2 015 кв.м., представляващо имот с идентификатор 24387.501.32, ведно с правото на строеж върху описаното дворно място; 2. поземлен имот – дворно място с площ от 2 500 кв. м., находящо се на [улица] [населено място], [община], представляващо имот с идентификатор 24387.501.116, ведно с построената в имота жилищна сграда със застроена площ от 91 кв. м. с идентификатор 24387.501.116.1; 3. жилищна сграда със застроена площ 93 кв.м., находяща се на [улица] [населено място], [община], представляваща сграда с идентификатори 24387.501.58.1 и 24387.501.58.2, построена в поземлен имот – дворно място с площ от 2 928 кв. м. с идентификатор 24387.501.58, ведно с правото на строеж върху 790 кв. м. от описаното място; 4. 1 / 2 ид. ч. от поземлен имот – дворно място, цялото с площ от 2 052 кв. м., находящо се на [улица] [населено място], представляващо имот с идентификатор 02508.69.139, ведно с 1 / 2 ид. ч. от построените в имота масивна стопанска сграда, цялата със застроена площ от 602 кв. м. с идентификатори 02508.69.139.1 и 02508.69.139.2 и масивна стопанска сграда, цялата със застроена площ от 107 кв.м. с идентификатор 02508.69.139.3 като действие, увреждащо кредитора. В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Касаторът излага доводи, че съдът неправилно е приел, че са налице всички предпоставки за уважаване на отменителния иск по чл. 135 ЗЗД. Твърди, че въззивният съд не е обсъдил събраните по делото преки и косвени доказателства, с които се оборва презумпцията за знание за увреждане у приобретателя на имота. Излага, че съдът е допуснал нарушения на чл. 12 и чл. 172 ГПК, довели до неправилен отказ за кредитиране на показанията на свидетелката А. И. – майка на касатора поради заинтересованост, както и че съдът неправилно е счел показанията на свидетеля Й. за твърде общи и без конкретика за факти. В касационната жалба са изложени подробни аргументи, че със събраните по делото доказателства е установено, че въпреки родствената връзка между ответниците - длъжника И. И. и приобретателя Д. И., син на първия, не е съществувала възможност информацията за задълженията на И. И. да е достигнала било до непълнолетния към момента на сключване на договора негов син или до далата съгласие за договореното придобиване на недвижимите имоти негова майка. Касаторът моли обжалваното решение да бъде отменено. Допускането на касационно обжалване касаторът основава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, пр. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК поставя следните въпроси: „1.1. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди поотделно и в тяхната съвкупност всички събрани по делото доказателства и всички изложени от страните доводи и възражения, да посочи въз основа на кои доказателства намира определени факти за установени, а други за неосъществили се, да посочи защо приема едни доводи и възражения за основателни, а други – не, и да обоснове крайните си изводи като посочи съображенията си за тях?; 1.2. Следва ли въззивният съд да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право? Как следва да бъдат ценени доказателствата, събрани по делото? Могат ли да бъдат ценени доказателства, които не са приети по делото?; 1.3. Как следва въззивният съд да преценява относими и допустими гласни доказателства в хипотезата на чл. 172 ГПК? Допустимо ли е съдебното решение да бъде основано само на показанията на лицата по чл. 172 ГПК, които макар и заинтересовани са възприели вярно релевантните факти и ги възпроизвеждат добросъвестно? 1.4. Длъжен ли е въззивният съд да кредитира показанията на заинтересования свидетел при липса на данни по делото заинтересоваността на същия да повлияе на достоверността на показанията му?; 1.5. Може ли въззивният съд да преиначава свидетелските показания или да обсъжда избирателно само части от тях, като игнорира друга част относно релевантните за спора факти, щом установяването им е допустимо с гласни доказателства?; 1.6. С какви доказателствени средства се оборва законова презумпция за знание по чл. 135, ал. 2 ЗЗД? Допустимо ли е с поредица от косвени доказателства да се изключи знанието за увреждащото действие на сделката?“ В изложението на касатора се поддържа, че въззивният съд се е произнесъл по поставените въпроси в противоречие с практиката на ВС и ВКС, като по въпросите по т. 1.1. и 1.2. се прави позоваване на ППВС № 7/1965 г., ТР № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС и решения на ВКС по гр. д. № 4578/2015 г., IV г. о., т. д. № 2646/2016 г., II т. о., гр. д. № 4606/2014 г., IV г. о., гр. д. № 1411/2019 г., III г. о., гр. д. № 1857/2020 г., II г. о., гр. д. № 2356/2020 г., II г. о., гр. д. № 510/2011 г., II г. о., гр. д. № 130/2011 г., I г. о., гр. д. № 4744/2008 г., I г. о. и по гр. д. № 5166/2008 г., IV г. о.; по въпросите по т. 1.3 и т. 1.4. – на решения на ВКС по гр. д. № 1269/2012 г., IV г. о., гр. д. № 4657/2015 г., I г. о., гр. д. № 4508/2022 г., II г. о., гр. д. № 1058/2010 г., I г. о. и т. д. № 2195/2022 г., II т. о.; по въпроса по т. 1.5. – на решение на ВКС по гр. д. № 3244/2016 г., IV г. о. и по въпросите по т. 1.6. – на решения на ВКС по гр. д. № 4880/2014 г., IV г. о., гр. д. № 921/2010 г., IV г. о., гр. д. № 1917/2019 г., III г. о., гр. д. № 180/2017 г., IV г. о. и гр. д. № 2599/2024 г., III г. о. Касаторът сочи, че атакуваното решение е очевидно неправилно. Ответникът по касационната жалба „Обединена българска банка“ АД изразява становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, респ. – за неоснователност на касационната жалба. Ответникът по иска - задължителен другар на касатора И. И. не изразява становище по касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши преценка за наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, пр. 3 ГПК, приема следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. За да постанови обжалваното решение, съставът на Варненски апелативен съд, е приел, че между страните не са спорни следните обстоятелства: сключването на 17.01.2019 г. на атакуваната сделка; сочената от ищеца родствена връзка между страните по сделката - баща прехвърлител и син приобретател и качеството на банката ищец на кредитор на разпоредилия се със собствените си недвижими имоти ответник И. И.. По спорните във въззивното производство въпроси относно съществуването на две от предпоставките за уважаване на предявения П. иск, а именно наличието на увреждащ характер на договора и на знание у двете страни за този характер съдът е изложил подробни мотиви. Като се е позовал на практика на ВКС, съставът на апелативния съд е изтъкнал, че увреждане е налице, когато длъжникът се лишава от свое имущество, намалява го или по какъвто и да е начин затруднява удовлетворението на кредитора. Счел е за ирелевантно дали длъжникът след разпореждането притежава имущество и на каква стойност, както и дали сделката е сключена с оглед извършване на търговската дейност на страните по нея. Определил е като неоснователен и довода за липса на увреждащ характер на договора поради „свръхобезпеченост“ на кредитора, а именно с оглед реални и лични обезпечения на вземанията му по договора за кредит. Изтъкнал е, че по делото няма данни за погасяване на изискуемите вземания на банката, независимо от реализацията на вече дадените обезпечения. Съставът на апелативния съд е възпроизвел заключението на съдебно-счетоводната експертиза, че въпреки значителните постъпления от провеждано принудително изпълнение, задълженията по договорите за кредит все още не са погасени. По втория спорен въпрос относно наличието на знание у двете страни по сделката за увреждането решаващият състав е изтъкнал, че знанието на длъжника за увреждането е налице, когато той знае, че има кредитор, и действието му уврежда правото на кредитора. По отношение на знанието на третото лице, съдоговорител на длъжника за увреждането съдът е посочил, че то се изразява в знание, че лицето, с което договаря, има дългове и че с извършената сделка длъжникът уврежда кредитора си. В решението е отразено, че съгласно чл. 135, ал. 2 ЗЗД знанието на третото лице се предполага, ако то е съпруг, низходящ, възходящ, брат или сестра на длъжника. Изразено е становище, че в тежест на ответниците, съобразно правилата за разпределение на доказателствената тежест в гражданския процес, е да оборят презумпцията за знание на приобретателя Д. И. при условията на пълно доказване. В решението са обсъдени ангажираните от ответника Д. И. гласни доказателства за оборване на презумпцията по чл. 135, ал. 2 ЗЗД, а именно показанията на свидетелите А. И., майка на ответника Д. И. и бивша съпруга на ответника И. И., и на свидетеля В. Й.. Съставът на въззивния съд не е дал вяра на показанията на свидетелката И., тъй като същата е преценена като явно заинтересована от изхода на спора. По отношение на показанията на свидетеля В. Й., приятел от училище на ответника И. И., съдът е посочил, че са твърде общи, без конкретика за факти и изразяват негово мнение. В решението е отразено, че свидетелят установява, че след развода от преди около 10 години бившите съпрузи И. не живеят заедно, имат някакви контакти относно децата, като приятелят му е човек, който не споделя; свидетелят изказва предположение, че причина за сделката е откритото на И. И. онкологично заболяване. Доколкото по делото не са установени факти, които категорично да изключат възможността низходящият приобретател да е знаел за увреждането, решаващият състав е намерил, че презумпцията за знание по чл. 135, ал. 2 ЗЗД не е оборена. Изложил е и съображения, че съгласно събраните по делото писмени доказателства ответникът И. И. е диагностициран с онкологично заболяване през май 2017 г., а сделката е сключена на 17.01.2019 г.; към последната дата по сключения договор за банков кредит – овърдрафт от 28.12.2016 г. е усвоена сумата от 598 710, 25 лв., а на 15.01.2019 г. е подписан анекс № 1 към договора, с който е намален размерът на овърдрафта до 600 000 лв. и е удължен срокът на ползване на кредита до 20.12.2019 г. При тези данни съдът е направил заключение по-скоро за връзка между разпореждането с имота и продължаването на срока на ползване на договорения размер на овърдрафта с още една година, а не с болестта на прехвърлителя. Предмет на обсъждане в решението е и обстоятелството, че в хода на образуваното срещу И. И. изпълнително производство за събиране на вземането на банката ищец – на 07.02.2020 г. синът му ответникът Д. И. се е разпоредил с три от четирите придобити по силата на оспорения договор недвижими имоти. Съдът е изтъкнал, че сделката е изповядана след като И. И. се е отказал от право на ползване върху имотите, което е запазил при първоначалното им прехвърляне. Посоченото разпореждане съдът е приел за косвено доказателство за възможно знание на Д. И. за съществуването на дълг на баща му към момента на сключване на атакувания договор. С оглед гореизложеното съдът е заключил, че по делото е установено знанието на страните по договора, че той уврежда банката кредитор, и поради осъществяване на предпоставките по чл. 135 ЗЗД е намерил предявения П. иск с предмет процесния договор за прехвърляне на недвижими имоти срещу задължение за издръжка и гледане за основателен. Настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на атакувания въззивен акт. Процесуалните въпроси по т. 1.1. и т. 1.2. от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаят правомощията на въззивната инстанция и отговарят на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК да са значими за изхода на делото. По тези процесуални въпроси е налице задължителна практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и постоянна практика на ВКС, намерила израз в постановени по реда на чл. 290 ГПК решения, между които са посочените от касатора и служебно известните на състава решение № 388 от 17.10.2011 г. по гр. д. № 1975/2010 г. на ВКС, IV г. о., решение № 94 от 28.03.2014 г. по гр. д. № 2623/2013 г. на ВКС, IV г. о., решение № 55 от 3.04.2014 г. по т. д. № 1245/2013 г. на ВКС, I т. о., решение № 63 от 17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на ВКС, II т. о., решение № 111 от 3.11.2015 г. по т. д. № 1544/2014 г. на ВКС, II т. о. и др. Съгласно тази практика непосредствената цел на въззивното производство е повторно разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съответно на изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Преценката на всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си. Неоснователни са доводите на касатора, във връзка с които са въведени въпросите, че съдът не е обсъдил фактическия и доказателствен материал по делото при формиране на извода си, че не е оборена презумпцията по чл. 135, ал. 2 ЗЗД за знание за увреждащия характер на сделката. В решението са отчетени безспорните между страните обстоятелства, че родителите на Д. И. са разведени, като той живее с майка си. Мотивите на въззивното решение опровергават доводите на касатора, че съдът не е извършил преценка на събраните по делото гласни доказателства. По тези съображения не може да се приеме, че апелативният съд се е отклонил от задължителната и постоянна практика на ВКС по поставените процесуални въпроси относно задължението на въззивния съд да обсъди събраните по делото доказателства и да изложи мотиви във връзка с доводите на страните, съответно не е налице въведеното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за достъп до касация. Следва да се посочи, че правилността на изводите, до които съдът е достигнал след обсъждане на събраните по делото доказателства, е относима към касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК и не подлежи на проверка в стадия за селекция на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК съгласно задължителните указания по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Неоснователни са и доводите на касатора, че съдът е ценил непредставено по делото доказателство – нотариален акт № 39/2020 г. /обективиращ договора, с който ответникът Д. И. се е разпоредил с три от имотите, придобити по договора, предмет на отменителния иск/, тъй като съобразно данните по делото същият е представен от ищеца с допълнителната искова молба. Въпросите по т. 1.3, 1.4. и т. 1.5. от изложението на основанията за достъп до касация не покриват общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК. Те се отнасят до извършената от въззивния съд преценка, че показанията на свидетелката А. И., майка на касатора ответник Д. И. и бивша съпруга на ответника И. И., не могат да бъдат кредитирани предвид наличието на заинтересованост на свидетелката. С оглед формулировката им и включените в тях твърдения за „липса на данни заинтересоваността на свидетеля да повлияе на достоверността на показанията му“, „добросъвестно възпроизвеждане на вярно възприетите от свидетеля релевантни факти“, „преиначаване на свидетелските показания и за избирателното им обсъждане“ въпросите представляват доводи за наличието на основанието по чл. 281, т. 3, пр. 2 ГПК, по които съдът може да се произнесе едва след допускането на касационното обжалване. Извън това, в случая не е налице и допълнителното основание за достъп до касация по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК, доколкото съдът не се е отклонил от практиката на ВКС по приложението на чл. 172 ГПК и преценката, която съдът дължи на показанията на свидетели, които са заинтересовани в полза или във вреда на една от страните. Съгласно решение № 79 от 12.07.2017 г. по гр. д. № 3244/2016 г. на ВКС, ІV г. о., на което се позовава касаторът, и цитираните в него актове на ВКС относимите и допустими гласни доказателства се преценяват от съда по вътрешно убеждение, при съобразяване с евентуалната заинтересованост или предубеденост на свидетеля според правилата на чл. 172 ГПК и съвкупно с целия доказателствен материал по делото. В този смисъл е и решение № 131 от 12.04.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1/2013 г., IV г. о., в което се посочва, че заинтересоваността на свидетеля в полза или във вреда на някоя от страните, се преценява с оглед всички други данни по делото, при отчитане на възможната му необективност. Това означава, че към показанията на такива свидетели съдът трябва да подходи със засилена критичност. Не съществува забрана въз основа на техните показания да бъдат приети за установени факти, които ползват страната, за която свидетелят се явява заинтересован или такива, които вредят на противната страна. Преценката обаче следва да бъде обоснована с оглед на другите събрани по делото доказателства и да стъпва на извод, че данните по делото изключват възможността заинтересоваността на свидетеля да е повлияла на достоверността на показанията му. В случая съдът подробно е мотивирал защо не дава вяра на показанията на свидетелката И., като се е позовал на участието й при сключване на оспорената сделка с оглед даденото от нея съгласие, което се е насложило към съгласието на непълнолетния й син, както и на заявеното в показанията й отношение към сделката – като начин да осигури децата си след развода. В решението са анализирани и показанията на свидетеля Й., които въззивният съд е намерил за твърде общи и досежно които е посочил, че не изключват поддържането на нормални взаимоотношения между баща и син, а още по-малко възможността синът да знае за задълженията на баща си към банката. Решаващият състав е обсъдил и обстоятелството, че И. И. е диагностициран с онкологично заболяване /с което свидетелят Й. свързва сключването на процесния договор/ през май 2017 г., а договорът, чието прогласяване за относително недействителен се иска, е сключен през януари 2019 г. С оглед изложеното не може да се приеме, че е налице отклонение на въззивния съд от практиката на ВКС по приложението на чл. 172 ГПК. Последните два въпроса на касатора, които се отнасят до възможността презумпцията за знание за увреждане по чл. 135, ал. 2 ЗЗД да бъде оборена с косвени доказателства, не покриват общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК. В обжалваното решение не е отречена тази възможност. Не съответства на мотивите на въззивния съд изложеното във връзка с обсъждания въпрос, че според въззивното решение презумпцията не е оборена поради липса на преки доказателства. Същевременно, въззивният съд изцяло се е придържал към практиката на ВКС относно възможността пълното доказване да бъде осъществено чрез косвени доказателства, намерила израз в посочените в изложението решения, както и в известните на състава решения на ВКС по т. д. № 3372/2015 г., І т. о. и гр. д. № 4578/2015 г., ІV г. о. Според тази практика законът не поставя ограничение пълното доказване на релевантния за спора факт да е възможно само чрез преки доказателства. Пълно доказване може да се проведе и чрез косвени доказателства и за да е успешно, предполага установяване на верига от косвени доказателства. Именно поради спецификата си на косвени доказателства /дават указания за основния факт само косвено, установяват странични обстоятелства, непосредствено свързани с основния факт, отделното косвено доказателство не е от естество само да установи основния факт пряко/, за да може да се изгради единен и безпротиворечив извод за проведено пълно доказване, е необходимо преди всичко съобразяването им в тяхната съвкупност. Освен, че трябва да са установени по безспорен начин, те следва да се намират в такава връзка едно с друго, че да доказват без съмнение главния факт. Преценката на косвени доказателства и дали те в своята съвкупност са достатъчни за установяването на главния доказателствен факт, съдът следва да извършва по свое вътрешно убеждение, предвид конкретиката на всеки отделен случай, съгласно чл. 12 и чл. 235 ГПК. В обсъжданата практика е прието, че знанието на приобретателя на недвижимия имот за увреждане на кредиторите на прехвърлителя подлежи на установяване с всички допустими доказателствени средства. По аргумент от изложеното следва, че ответникът, по отношение на когото презумпцията по чл. 135, ал. 2 ЗЗД е приложима, следва да установи фактите, от които да може да бъде направен категоричен извод за липса на знание за увреждането на кредитора. В случая въззивният съд, след преценка на ангажираните от касатора ответник доказателства, е приел, че презумпцията за знание не е оборена по категоричен и убедителен начин. Що се отнася до правилността на преценката, че събраните по делото доказателства в съвкупност не установяват липса на знание у касатора приобретател по договора за увреждането на кредитора, то тя не може да се проверява в стадия по селекция на касационните жалби. Настоящият състав намира, че в случая не е налице и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване – очевидна неправилност на атакувания съдебен акт. Очевидната неправилност не е тъждествена с касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК и като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция въз основа на мотивите към акта, без да е необходимо да се извършва присъщата на същинския касационен контрол по чл. 290, ал. 2 ГПК проверка. Съгласно практиката на ВКС това са случаите на прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите изводи поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. В случая обжалваното решение не е засегнато от тези пороци. Фактическите констатации на съда от значение за правните изводи не са направени при допуснато грубо нарушение на правилата на формалната логика, установимо от мотивите на въззивното решение, съответно не може да се приеме, че атакуваният акт е явно необоснован. Касаторът свързва явната необоснованост на въззивното решение с логически неясния според него извод на въззивния съд, че Д. И. е знаел за увреждането на кредитора към момента на сключване на договора, тъй като впоследствие, след отказ от вещното право на ползване от страна на баща му, се е разпоредил с три от придобитите по силата на процесния договор имоти. Тези доводи са насочени към оспорване правилността на въззивния акт и не могат да обосноват допускането на касационния контрол на основание чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Извън това, следва да бъде съобразено, че решаващите аргументи на съда за съществуването на субективния елемент от фактическия състав по чл. 135, ал. 1 ЗЗД са основани на липсата на осъществено оборване на презумпцията за знание по чл. 135, ал. 2 ЗЗД. По изложените съображения не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Варненски апелативен съд. С оглед изхода на делото и на основание чл. 78, ал. 8 вр. ал. 3 ГПК на ответника по касация „Обединена българска банка“ АД следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение в размер на 300 лв. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение