Определение № 3773 от 28.11.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1243/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на адв. С. Р., като пълномощник на Л. С. С. и Б. А. С., срещу въззивно решение № 558/19.10.2022 г. по в. гр. д. № 587/2022 г. по описа на Благоевградски окръжен съд, с което е потвърдено първоинстанционното решение № 900943/05.04.2021 г. по гр. д. № 1200/2019 г., допълнено с решение № 900170/02.06.2022 г. по описа на Районен съд – Сандански в частта, с която е отхвърлен предявеният от касаторите срещу Д. А. С., З. В. С., А. Д. Ч. и А. С. Ч. иск с правно основание чл. 76 ЗН за признаване на относителна недействителност на прехвърлителната сделка, обективирана в нотариален акт за покупко-продажба № 88, т. 1, рег. № 518, дело № 85/18.03.2019 г. Първоинстанционното решение е влязло в сила в частта, с която е допуснато извършването на съдебна делба. В изложението към подадената касационна жалба се излагат съображения, че са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: 1. „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите на въззивното решение всички доводи и възражения на страните, всички доказателства по делото в тяхната съвкупност и да прецени всички правноревелантни факти, от които произтича спорното право?“, за който се сочи, че е разрешен в противоречие с решение № 21 от 26.02.2021 г. по гр. д. № 2029/2020 г. и решение № 69 от 07.07.2021 г. по гр. д. № 3418/2020 г. на ВКС, I г. о.; 2. „Неформалното предоставяне на фактическата власт върху един собствен имот от родител на дете и последващото осъществяване на тази фактическа власт от детето, представлява ли предаване на владение върху имота или е търпимо действие?“; 3. „При предаване на фактическата власт само от единия съпруг собственик върху имот в режим на СИО, приложима ли е презумпцията по чл. 69 ЗС за третото ползващо се лице /дете на собствениците/?“; 4. „При уговорка за прехвърляне на правото на собственост по нотариален ред от единия родител на дете на имот в режим на СИО, в който имот детето е допуснато от единия родител собственик и осъществява търпимо действие, тече ли придобивна давност върху този имот и от кой момент?“, за които се твърди, че са разрешени в противоречие с решение № 3 от 25.01.2016 г. по гр. д. № 3973/2015 г. на ВКС, I г. о. и решение № 32 от 08.02.2016 г. по гр. д. № 4591 от 2015 г. на ВКС, I г. о.; 5. „Действията, извършени от лице, допуснато от свой родител собственик да живее в негов имот, изразяващи се в грижа за поддържането, плащането на консумативите, извършване на ремонти и подобрения в имота, следва ли да се приемат като действия на своене и манифестиране на отношение към имота като свой?“, за който се сочи, че разрешен в противоречие с решение № 291 от 09.08.2010 г. по гр. д. № 859/2009 г. на ВКС, II г. о., решение № 12 от 19.02.2014 г. по гр. дело № 1840/2013 г. на ВКС, I г. о., решение № 136 от 16.06.2014 г. по гр. дело № 436/2014 г. на ВКС, I г. о. и решение № 403 от 03.07.2009 г. по гр. дело № 672/2008 г. на ВКС, I г. о. Поддържа се и основанието по чл. 280, ал. 2, изр. 3 ГПК – очевидна неправилност. Ответниците по касационна жалба Д. А. С., З. В. С., А. Д. Ч. и А. С. Ч. не са изразили становище в срока за отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК. Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл. 283 ГПК. При проверка по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, намира следното: По делото е установено, че страните са наследници по закон на А. С. С., починал през 2015 г. – преживяла съпруга /Л. С. С./ и деца /Б. А. С. и Д. А. С./. Делбеният имот е придобит по време на брака на наследодателя и Л. С. С., сключен през 1958 г. С решението е допуснато извършването на съдебна делба на следния недвижим имот: УПИ * в кв. 13 по плана на [населено място], с площ 603 кв. м. и на първия жилищен етаж от построената в него двуетажна жилищна сграда, със застроена площ от 81 кв. м., таван с площ 40 кв. м. и гараж, с площ 36, 50 кв. м., между съделителите Л. С. С., Б. А. С. и Д. А. С., при квоти: 4/6 ид. ч. за Л. С. С. и по 1/6 ид. ч. за Б. А. С. и Д. А. С.. Прехвърлителната сделка, чието обявяване за недействителна се претендира, е обективирана в нотариален акт № 88, т. 1, рег. № 518, дело № 85/18.03.2019 г., с който ответникът Д. А. С. и съпругата му З. В. С. са продали на дъщеря си А. Д. Ч. втория жилищен етаж от процесната сграда. Продавачите са се легитимирали с констативен нотариален акт, издаден въз основа на обстоятелствена проверка. Във връзка с възражението на ответника за изтекла придобивна давност по отношение на втория жилищен етаж са събрани гласни доказателства. От показанията на свидетелите С. П., В. П., Ц., Б. и Г. въззивният съд приел за установено, че когато през 1989 год. ответникът сключил брак, баща му „дал“ втория етаж, „за да го стегне“, той започнал да го пригодява за живеене. Направена била нова дограма, кухня, баня, тоалетна; сложени били отделен електромер и водомер за втория етаж. Свидетелите единодушно посочили, че на този етаж е живял само Д. С. и семейството му, а майка му и баща му никога не са живели на втория етаж и не са претендирали, че същият бил техен. Съдът констатирал, че в първото по делото заседание пред първоинстанционния съд ищцата Л. С. заявила, че живее „в една стая на приземния етаж“ и не е живяла на втория етаж. Направил е заключение, че Д. С. е установил владение върху втория жилищен етаж от къщата повече от 25 години, като е манифестирал ясно пред другите намерението си да владее същия само за себе си. Решаващият извод е, че искът по чл. 76 ЗН е неоснователен, тъй като ответникът придобил втория жилищен етаж на основание изтекла придобивна давност в периода 1988 г. – 2019 г. Съставът на Второ гражданско отделение на Върховния касационен съд намира, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Първият поставен въпрос е във връзка със задължението на въззивния съд да обсъди доводите и възраженията на страните, както и всички доказателства по делото в тяхната съвкупност. Същият е мотивиран с наведени от касаторите оплаквания, че не били обсъдени в пълнота поотделно и в съвкупност с другите доказателства по делото събраните свидетелски показания. Поставеният въпрос е обуславящ, но не се установява противоречие с практиката на ВКС при разрешаването му. Въззивният съд е обсъдил всички събрани по делото свидетелски показания и останалите доказателства. Въпросът дали преценката на гласните доказателства, извършена от въззивния съд, е правилна, не може да бъде поставен в производството по чл. 288 ГПК. В това производство касационната инстанция контролира само правните разрешения на въззивната, без да има правомощия да съобразява обосноваността на съдебния акт или евентуални процесуални нарушения при постановяването му. Поради изложените съображения този въпрос не може да обоснове допускането на касационно обжалване. Въпросите под номер две и четири в изложението се отнасят до разграничението между владение и търпими действия. Същите не са обуславящи за изхода на спора, тъй като въззивният съд не е изразявал становище по тях. Така поставените въпроси не могат за обосноват допускане на касационно обжалване, защото какъвто и отговор да им бъде даден, той не би бил от значение за изхода на делото. Формулираният трети въпрос също не е обуславящ, тъй като въззивният съд не е констатирал, че е налице предаване на фактическата власт само от единия съпруг-собственик. Освен това, не се установява и наличието на противоречие със сочената от касаторите съдебна практика, доколкото в нито едно от посочените решения не е разгледан поставеният въпрос. С решение № 3 от 25.01.2016 г. по гр. д. № 3973/2015 г. на ВКС, I г. о., е даден отговор на въпроса – кога е приложима презумпцията по чл. 69 ЗС при предаване на владението приживе от бъдещите наследодатели, като е прието, че когато владението е установено чрез предаване на фактическата власт и няма данни тя да е отнета, действа презумпцията на чл. 69 ЗС и на чл. 83 ЗС – приема се, че имота се владее от владелеца за себе си и без прекъсване. С решение № 32 от 08.02.2016 г. по гр. д. № 4591/2015 г. на ВКС, I г. о., е разгледан въпросът за значението на предварителната уговорка с наследодателя за предаване на владението по отношение на намерението, с което е установена фактическата власт върху имота, като е посочено, че ако наследодателят приживе е изразил воля да предаде владението върху имота на свой родственик, който след смъртта му има качеството негов наследник по закон, следва да се приеме, че още от момента на предаване на владението е установена самостоятелна фактическа власт с намерение за придобиване на собствеността. Предвид това не се установява и наличието на допълнителната предпоставка за допускане на касационно обжалване по поставения въпрос. Последният поставен въпрос не е правен по смисъла на тълкуването в т. 1-ва от ТР № 1/2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, а представлява преформулиран довод за допуснато от въззивния съд процесуално нарушение във връзка с установяването на субективния елемент на владението. Съгласно цитираното тълкувателно решение материално-правният или процесуално-правният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретно дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение или за обсъждане на събраните по делото доказателства. С оглед изложеното, този въпрос не може да обоснове допускането на касация. Не е налице и основанието по чл. 280, ал. 2, изр. 3 ГПК – очевидна неправилност, произтичаща директно от мотивите на обжалвания съдебен акт. Фактическият състав, визиран в нормата, предпоставя обосноваване от касаторите на порок във въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на извършените процесуални действия от съда и страните. Такива пороци на съдебното решение са приложение на закона в противоположен смисъл, решаване на делото въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма, нарушаване правилата на формалната логика, нарушения на императивна материалноправна норма, на основополагащи за производството процесуални правила. Описаните пороци на съдебния акт не са обосновани от жалбоподателите, а и не се констатират от настоящата инстанция при запознаване със съдържанието на атакуваното решение. Ответниците по касация не са направили искане за разноски, поради което такива не следва да се присъждат. Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение