Определение № 1897 от 04.07.2024 г. на ВКС по т. д. № 814/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Конструмакс“ ООД, [населено място] срещу решение № 37 от 16.01.2023 г. по в. т. д. № 2115/2022 г. на Варненски окръжен съд, ТО, с което е потвърдено решение № 2331 от 13.07.2022 г. по гр. д. № 4068/2021 г. на Варненски районен съд, с което касаторът е осъден да заплати на Н. П. А. сумата от 6873,14 лв., представляваща стойността на разходите за довършителни СМР по договор за изработка на гараж от 17.04.2018 г., предварителен договор от 05.04.2016 г. и анекс към него от 24.02.2017 г.. В касационната жалба се поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушения на материалния закон и процесуалните правила и необоснованост. Касационният жалбоподател оспорва извода на въззивния съд, че по делото не се установява възложителят да е приел извършената работа и да се е съгласил тя да остане недовършена. Излага съображения, че в случая не е налице неизпълнение в количествено отношение. Счита за неправилен извода на въззивния съд, че подписаният на 17.04.2018 г. нотариален акт № 169/2018 г. не е изменил уговорената в предварителния договор и анекса към него степен на завършеност на изграждания по договора гараж. Касаторът моли обжалваното решение да бъде отменено. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът твърди, че са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като въззивният съд се е произнесъл по следните въпроси от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото: „1. Какъв е критерият, по който се различава неточното изпълнение в качествено отношение и неточно изпълнение в количествено отношение?; 2. Следва ли неизпълнение на част от СМР, предвидено в инвестиционния проект, което не засяга квадратурата на обекта на възложителя или на сградата, да се тълкува като неизпълнение в количествено отношение?; 3. Какъв е критерият, по който може да се определи кои действия следва да се тълкуват като конклудентни и кои не при приемането на работата по договора без забележки?; 4. Следва ли ползването на вещта по договор за изработка да се тълкува като конклудентно действие за приемане на работата по договора за изработка?; 5. Кои действия биха могли да се тълкуват като конклудентни за приемане на работата по договор за изработка без забележки?; 6. Може ли инвестиционният проект да измени договорености в предварителен договор, респективно анекси към него?; 7. В кои случаи може да се приеме, че инвестиционният проект изменя договореностите в предварителния договор, респективно в анексите към него?; 8. Прилагането и описването на инвестиционния проект в нотариалния акт за учредяване на права на строеж, сключен въз основа на предварителен договор, следва ли да се приеме, че може да измени договореностите в предварителния договор, касаещи степента на завършеност на отделните обекти?“ Ответникът по касация Н. А. е депозирал отговор на касационната жалба в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който изразява становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, респ. – за неоснователност на касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като извърши преценка на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, приема следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че между ищеца Н. А., като възложител и прехвърлител, и „Конструмакс“ ООД, като изпълнител и приобретател, е сключен предварителен договор от 05.04.2016 г. за проектиране на жилищна сграда, анекс от 24.02.2017 г., анекс от 17.04.2018 г. и нотариален акт № 169/2018 г. с основен предмет прехвърляне на идеални части от дворно място и учредяване право на строеж срещу извършване на строеж и въвеждане в експлоатация на сграда, вкл. самостоятелните обекти, за които А. си е запазил право на строеж – два апартамента и два гаража. Съдът е установил, че с анекса от 24.02.2017 г. е било уговорено да бъде изграден един гараж за паркиране на два автомобила с площ от 35, 20 кв. м. със степен на завършеност – присъединен към водопроводната инсталация и мръсната канализация на сградата, партида за вода, с две отделни ролетни врати с колона между тях. Във въззивния акт е посочено, че строежът на сградата е изпълнен, за което е издаден акт обр. 15 от 21.02.2020 г., и сградата е въведена в експлоатация с разрешение за ползване № 574/31.07.2020 г. Въз основа на заключенията на съдебно-техническата експертиза решаващият състав е приел, че по отношение на процесния гараж не е изпълнена колоната между двете паркоместа, не са монтирани ролетни врати и обектът не е присъединен към ВиК и електрическата инсталации на сградата; гаражът е изпълнен съгласно одобрения архитектурен проект с изключение на колоната между двете паркоместа. Въззивният съд е счел, че по делото се установява по несъмнен начин, че СМР на гаража на възложителя не са изпълнени до уговорената с анекса от 24.02.2017 г. степен на завършеност, като противопоставеното възражение на ответното дружество, че с одобрения инвестиционен проект от 23.10.2017 г. към сключения договор, описан в подписания от страните нотариален акт, характеристиките на гаража са изменени и поетите с анекса задължения на изпълнителя са отпаднали е неоснователно. Съобразявайки, че ищецът има качеството на потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, а ответникът на търговец по смисъла на § 13, т. 2 от ДР на същия закон, съдът е приел, че изменения в уговорките на писмения договор на страните е следвало да се извършват с допълнителни писмени споразумения. Констатирал е, че според т. 8 от анекса от 24.02.2017 г. изпълнителят се е задължил да внесе за одобрение архитектурен проект, който отговаря на уговореното в анекса, а именно - гараж с две гаражни врати, присъединен към ВиК и ел. инсталациите на сградата, като няма данни клаузата да е била изменяна с писмено споразумение между страните. С оглед горното е формирал извод, че внасянето за одобрение на архитектурен проект за гаража със степен на завършеност, различна от уговорената, е действие на ответника изпълнител по договора в нарушение на поетото задължение, съответно той не може да черпи благоприятни за себе си последици от одобрението на такъв проект. В решението е изразено становище, че изпълнителят е следвало да уведоми потребителя, че възнамерява да внесе за одобрение архитектурен проект, който не отговаря на уговорената между страните степен на завършеност, т. е. че предлага на възложителя да му предаде гаража без довършителни работи, като при липса на такова изрично предложение и на приемането му с допълнително писмено споразумение, не може да се счете, че договорът между страните е бил валидно изменен. Съдът е счел, че такова изменение не е извършено и с подписания нотариален акт, в който е отразено, че при изготвянето на акта пред нотариуса е представен одобрен архитектурен проект, доколкото актът не обективира съгласие с промяната в уговорената степен на завършеност на изграждания гараж. По спорния въпрос относно приемането на работата от ищеца възложител, съдът е определил като неоснователен довода на ответника, че обектът е приет от ищеца с акт обр. 15, тъй като не се установява същият да е подписан от него. Счел е, че подписването на акт обр. 15 от главния архитект на общината вместо от ищеца не може да се квалифицира като приемане на изработеното без забележки от последния, тъй като по делото не се установява да е спазена процедурата по чл. 170, ал. 2 ЗУТ. В обжалваното решение е изразено становище, че обстоятелството, че ползването на сградата е разрешено и възложителят има свободен достъп до намиращото се на приземния етаж отворено помещение, предназначено за гараж № 6, доколкото на същия не са поставени врати, не сочи на приемането на работата от него с конклудентни действия. Съдът е счел, че в случая се касае за неточно изпълнение в количествено отношение, тъй като гаражът е без изпълнени довършителни работи, уговорени с анекса, които сами по себе си не са пречка за въвеждане на сградата в експлоатация. Направил е извод, обаче, че гаражът не е завършен и изпълнителят не е уведомил възложителя, че счита работата за изпълнена, както и не се е съгласил да приеме нещо различно от уговореното. Посочил е, че в момента, в който е станало ясно, че строителят няма намерение да изпълни задълженията си, ищецът е предявил възраженията си срещу неизпълнението с настоящия иск, предявен като насрещен иск в производство по иск на дружеството изпълнител срещу възложителя и отделен за разглеждане в производството по настоящото дело. Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Съгласно т. 4 на Тълкувателно решение № 1/19. 02. 2010 г. по тълк. д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС формулираният правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Следователно разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК намира приложение в случаите, когато приложимата правна норма изисква определяне на нейното действително съдържание по тълкувателен ред, респективно когато се налага изоставяне на едно тълкуване и преминаване към друго такова с оглед изменения в законодателството и обществените условия. В случая касационният жалбоподател не е навеждал такива доводи по нито един от поставените въпроси, а само общо се е позовал на значението на поставените въпроси за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Поради това не би могло да се приеме, че надлежно са обосновани въведените допълнителни предпоставки за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Същевременно, по въпросите по т. 1 и т. 2 от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК относно критерия за разграничаване на неточното в качествено отношение от неточното в количествено отношение изпълнение на задължението на строителя изпълнител по договор за учредяване на право на строеж срещу задължение на приобретателя да построи сграда и да предаде владението върху самостоятелен обект в нея, запазен в притежание на учредителя, е формирана практика на ВКС. С постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение № 69 от 16.08.2019 г. по гр. д. № 2319/2018 г. на ВКС, III г. о. е прието, че изпълнението по визирания договор е некачествено, когато строително-монтажни работи, извършени в сградата и/или в обекта, не съответстват на уговореното, а когато нищо не е уговорено – на строителните правила и норми или на одобрения инвестиционен проект на сградата. Изискванията на чл. 264, ал. 2 ЗЗД и необоримата презумпция по чл. 264, ал. 3 ЗЗД не се прилагат за всяко друго неизпълнение на задълженията на приобретателя. При този договор неточното в количествено отношение изпълнение се изразява в по-малкото съдържание (размер) на престираното спрямо дължимото от приобретателя. В случая въззивният съд е счел, че е налице неточно изпълнение в количествено отношение, доколкото процесният гараж е изпълнен без договорените с анекса към предварителния договор довършителни работи, които не са пречка за въвеждането му в експлоатация. Не се установява съдът да се е отклонил от изяснените в практиката на ВКС критерии за разграничаване на неточното в количествено отношение от неточното в качествено отношение изпълнение. Относно приемането на извършени СМР с конклудентни действия, към които се отнасят въпроси по т. 3 - 5 от изложението на касатора, също е формирана последователна практика на ВКС. С решение № 638 от 24.10.2008 г. по т. д. № 302/2008 г., ІІ т. о., решение № 318 от 17.10.2011 г. по т. д. № 728/2010 г., II т. о., решение № 48 от 31.03.2011 г. по т. д. № 822/2010 г., II т. о. и решение № 250 от 11.01.2012 г. по т. д. № 535/2010 г., II т. о. е дадено разрешението, че извършените СМР могат да се считат за приети, по смисъла на чл. 264 ЗЗД, ако по делото съществуват доказателства за извършени от възложителя конклудентни действия по приемане на изработеното, каквото по същество е използването на завършения обект според функционалното му предназначение. Заключението във въззивния акт за липса на приемане на възложената работа с конклудентни действия е основано на данните за свободен достъп до процесното отворено помещение на приземния етаж на сградата с вход откъм двора, предвидено за гараж, за което обаче няма данни да се ползва по предназначение – за гараж с две места за паркиране с отделни врати. Съществуването на практика на ВКС по поставените въпроси по т. 1 – 5 от изложението на касатора, по отношение на която не се твърди и доказва наличието на основания за промяна или осъвременяване и с която е съобразен въззивният акт, изключва значението на поставените от касатора въпроси за точното прилагане на закона и за развитието на правото, съответно въведените допълнителни предпоставки за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Следва да се посочи, че в практиката на ВКС /решение № 94 от 02.03.2012 г. по т. д. № 133/2010 г. на ВКС, ТК, ІІ т. о. и решение № 68 от 11.07.2016 г. по т. д. № 1170/2015 г. на ВКС, ТК, ІІ т. о./ се приема, че възраженията на възложителя за неточно изпълнение в количествено отношение /вида на неизпълнението, пред каквото е заключил, че е изправен въззивният съд/ не се обхващат от установената в чл. 264, ал. 3 ЗЗД преклузия и могат да бъдат противопоставени на изпълнителя както чрез иска по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за връщане на платеното без основание възнаграждение, така и като защитно средство при предявен иск по чл. 266, ал. 1 ЗЗД. По отношение на последните три въпроса в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК на касатора не е обосновано и общото основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК, доколкото формулировката им не съответства на решаващите аргументи на въззивния съд за отхвърляне на възражението на касатора ответник по иска. Въззивният съд не е отрекъл принципната възможност с инвестиционния проект да бъдат изменени уговорките на страните по предварителен договор, с който е договорено учредяване на право на строеж, запазване на право на строеж и извършване на строеж, относно степента на завършеност на обектите, които следва да бъдат изградени. Приел е, обаче, че тъй като е налице хипотеза на договаряне с потребител всички изменения в предварителния договор, вкл. анексите към него следва да бъдат извършени с писмени споразумения, каквито по делото не се представят. Мотивирал е становище, че като такова не може да се цени подписаният във формата на нотариален акт № 169/2018 г. договор за учредяване на права на строеж върху недвижим имот, доколкото пред нотариуса само е представен архитектурен проект, чието съдържание, включително относно степента на завършеност на процесния гараж, не е част от нотариалния акт, съответно липсва съгласие на страните относно промяната в уговорената степен на завършеност на обекта. Доколко изводите на въззивния съд съответстват на доказателствата по делото, включително на съдържанието на нотариалния акт е въпрос по правилността на съдебния акт, който не може да бъде предмет на производството по чл. 288 ГПК. По изложените съображения касационното обжалване на въззивното решение на Варненски окръжен съд не се допуска. С оглед резултата по делото и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК на ответника по касация следва да се присъдят направените разноски за адвокатско възнаграждение за настоящата инстанция в размер на 500 лв., чието договаряне и извършване се установява от договор за правна защита и съдействие от 26.04.2023 г. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение