Определение № 880 от 28.02.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2216/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. № 33334/14.12.2022 г., уточнена и допълнена, подадена от М. В. Х., чрез адвокат А. Д., срещу решение № 1290 от 24.10.2022 г. по гр. д. № 20225300501527/2022 г. на Окръжен съд - Пловдив, с което е потвърдено решение № 260228 от 24.03.2022 г. по гр. д. № 11436/2019 г. на Районен съд – Пловдив за отхвърляне на иска по чл. 124 ГПК, предявен от М. В. Х. срещу Л. З. Ш., за признаване за установено, че ищцата е собственик на основание наследяване на 1/6 ид. ч. от поземлен имот с идентификатор ***, с площ 633 кв.м, с административен адрес: [населено място], [улица], с номер по предходен план - парцел * в кв. 38, при съседи: имоти с идентификатори *, *, *, *, ведно с построените в него сграда с идентификатор **с площ от 75 кв.м, на два етажа, и селскостопанска сграда с идентификатор **. Решението е постановено при участието на частен съдебен изпълнител П. Н., като трето лице помагач на страната на ответницата Л. З. Ш..

Въззивният съд е съобразил, че първоинстанциониото производство е образувано по предявен положителен установителен иск за собственост с правна квалификация чл. 124, ал. 1 ГПК, с който ищцата М. В. Х. иска да се постанови решение, с което да се признае за установено по отношение на ответницата Л. З. Ш., че е собственик на 1/6 ид. ч. от описания по-горе имот. Ищцата твърди, че ответницата е закупила ПИ с идентификатор ***, ведно със сградите в него, на публична продан, проведена по изп. д. № 284/2016 г. по описа на ЧСИ П. Н., с рег. № * на КЧСИ. Изпълнителното дело било образувано за събиране на вземане за неплатена издръжка от длъжника В. Х., дължима от същия на ищцата и на сестра й. В изпълнителното производство ищцата и сестра й били представлявани от баба им К. Ш., в качеството й на попечител и настойник, като по нейно искане имотът бил изнесен на публичната продан. Имотът бил съсобствен между майката на ищцата, починала през 2007 г., и баща им - длъжник по изпълнителното дело, поради което ищцата и сестра й придобили по силата на наследствено правоприемство от майка си по 1/6 ид. ч. от имота. Притежаваната от ищцата по наследство 1/6 ид. ч. от имота била изнесена на публичната продан без разрешение от съответния съд, както и при липсата на съгласие от ищцата като непълнолетно лице, което действие било извършено от лица без представителна власт. След публичната продан при ЧСИ не им били изплатени сумите от продажната цена на имота. М. Х. поддържа, че извършената публична продан е нищожна, тъй като противоречи на императивните норми на СК, като извършена без разрешение от съответния съд, както и без ищцата, като непълнолетно лице, да е искала изнасянето на 1/6 ид. ч. от имота на публична продан, което действие е извършено от лице без представителна власт и одобрение от ищцата. По изложените съображения претендира установяване на правото й на собственост върху 1/6 ид. ч. от продадения недвижим имот, ведно със сградите, по отношение на ответницата - купувач от публичната продан. С уточняваща молба ищцата заявява, че не предявява иск за прогласяване нищожността на извършената публична продан. От своя страна, ответницата оспорва иска като неоснователен. Твърди, че ищцата е дала съгласието си на основание чл. 500, ал. 2 ГПК за продажбата на притежаваната от нея 1/6 ид. ч. от имота с подаването на молба по делото, подписана със съгласието на попечителя й Ш.. Заявява, че заплатената от нея продажна цена на имота в размер на 64 850 лв. била преведена по сметка на ЧСИ Н., от която същата превела приспадащата се на ищцата и сестра й сума на техния попечител, съответно настойник Ш.. Поддържа, че публичната продан, от която е придобила имота, не може да се оспорва на посочените от ищцата основания. В срока за отговор по чл. 131 ГПК е предявен насрещен иск от Л. З. Ш. срещу М. В. Х., съединен с първоначалния иск при условията на евентуалност. Насрещният иск е с правно основание чл. 55 ЗЗД - за заплащане на сумата от 10 808.34 лв., представляваща цената за 1/6 ид. ч. от процесния имот, ведно с лихвите за забава от 21.04.2017 г.

Въззивният съд е намерил решението на Районен съд – Пловдив за валидно и допустимо.

Приел е за установено следното от фактическа страна:

По делото не се спори, че ищцата М. В. Х. е дъщеря на В. М. Х. и покойната му съпруга Н. И. Х., починала на 13.03.2007 г. Последните двама сключили граждански брак на 17.05.1998 г. и по време на брака си придобили собствеността на дворно място от 540 кв.м, с административен адрес: [населено място], обл. Пловдивска, съставлящо парцел * от кв. 38 по плана на [населено място], ведно с построената в него едноетажна жилищна сграда с изба, със застроена площ от 76 кв.м. Собствеността върху имота била придобита с договор за покупко-продажба на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане, обективиран в нот. акт № 36, том I, дело № 31/1998 г. на нотариус при ПРС, поправен с нотариален акт № 98, III, дело № 501/2001 г. на нотариус рег. № * от регистъра на НК, в режим на съпружеска имуществена общност между В. М. Х. и Н. И. Х.. Съпружеската имуществена общност била прекратена със смъртта на Н. И. Х., починала на 13.03.2007 г., която оставила за наследници съпруг В. М. Х., дъщеря П. В. Х. и дъщеря М. В. Х. (удостоверение за наследници от 05.06.2019 г.). Бабата по майчина линия - К. Д. Ш., била назначена за попечител на ищцата М. В. Х. и за настойник на П. В. Х. със заповед № ЗД-ЗД-16/19/02.02.2015 г. и съответно със становище peг. № 9400- 2276/2/26.06.2015 г. на директора на Дирекция „Социално подпомагане“ - Красно село“.

Въззивният съд е приел, че не е спорно и се установява от представените писмени доказателства, че въз основа на молба от П. Х., чрез настойника К. Ш., представлявана от пълномощника адвокат С. М., било образувано изп. д. № 284/2016 г. по описа на ЧСИ Н. за събиране на вземане за издръжка от длъжника В. М. Х., въз основа на изпълнителен лист от 08.12.2016 г. по гр. д. № 5990/2016 г. на ПРС. На основание чл. 456 ГПК в производството по изп. д. № 284/2016 г. били присъединени за събиране вземанията на М. Х. от длъжника В. Х., за които били образувани изп. д. № 283/2016 г. по описа на ЧСИ Н. въз основа на изпълнителен лист от 06.12.2016 г. по гр. д. № 5991/2016 г. на ПРС за издръжка и изп. д. № 634/2017 г. по описа на ЧСИ Н. въз основа на изпълнителен лист от 01.09.2017 г. по гр. д. № 5287/2017 г. на ПРС за обезщетение за неимуществени вреди. Присъединено за събиране било и вземането на П. Х. от длъжника В. Х., за което било образувано изп. д. № 632/2017 г. по описа на ЧСИ Н. въз основа на изпълнителен лист от 08.09.2017 г. за разноски, както и вземането на К. Ш. от длъжника В. Х., за което било образувано изп. д. № 633/2017 г. по описа на ЧСИ Н. въз основа на изпълнителен лист от 04.09.2017 г. по гр. д. № 4712/2017 г. на ПРС за обезщетение за неимуществени вреди. По изп. д. № 284/2016 г. бил изнесен на публична продан целият недвижим имот, придобит от длъжника В. М. Х. и покойната Н. И. Х., от който след смъртта на последната длъжникът притежавал 4/6 ид. ч., а всяка от дъщерите М. Х. и П. Х. - по 1/6 ид. ч. С постановление за възлагане от 14.03.2017 г. по изп. д. № 284/2016 г. поземленият имот с идентификатор ****, ведно със сградите в него, бил възложен на купувача от публичната продан Л. З. Ш., след заплащане от същата на предложената от нея продажна цена от 64 850 лв. Постановлението влязло в сила на 27.03.2017 г., като било вписано в Службата по вписванията с вх. peг. № 9895/10.04.2017 г. С протокол от 24.04.2017 г. купувачът Ш. била въведена във владение на имота. С постановление за разпределение от 06.04.2017 г. по изп. д. № 284/2016 г., предявено на 06.04.2017 г., влязло в сила на 10.04.2017 г., била разпределена сумата от 43 233.33 лв. от внесената продажна цена за имота от 64 850 лв., съответстваща на квотата на длъжника от продадения имот. С платежно нареждане от 21.04.2017 г. на К. Ш. била преведена по банков път сумата от 21 616.67 лв., с основание - запазена част на М. и П. Х., съобразно квотите им.

Окръжен съд – Пловдив е разгледал, на първо място, оплакването за продажба на притежаваната от ищцата 1/6 ид. ч. от имота в нарушение на чл. 500, ал. 2 ГПК:

Посочил е, че съгласно разпоредбата на чл. 500 ГПК при насочване на принудителното изпълнение върху съсобствен имот за дълг на някой от съсобствениците, същият се описва изцяло, но се продава само идеалната част на длъжника. Изключение от това правило е въведено в ал. 2 на чл. 500 ГПК, съобразно което съсобствен имот може да бъде продаден изцяло при наличие на съгласие на съсобственика-недлъжник. Визирал е, че от М. Х. се твърди нарушение на продажбата на притежаваната от нея 1/6 ид. ч. от имота, поради това, че е без нейно съгласие като непълнолетно лице, както и че е представлявана в изпълнителното производство от лице без представителна власт.

Съдът е приел, че твърдението за нарушение на разпоредбата на чл. 500, ал. 2 ГПК се опровергава от доказателствата по делото. Визирал е, че в първоинстанционното производство е представена молба от М. В. Х. по изп. д. № 284/2016 г. и по изп. д. № 283/2016 г. до ЧСИ П. Н., с искане на основание чл. 500, ал. 2 ГПК да се извърши продажбата изцяло на съсобствения с длъжника В. Х. недвижим имот. Молбата е подписана от М. Х. и от попечителя й К. Ш. в съответствие с разпоредбата на чл. 28, ал. 2 ГПК. Оспорването автентичността на подписа на М. Х. върху молбата е прието за неуспешно от Окръжен съд – Пловдив, предвид заключението на съдебно-почерковата експертиза по делото, съгласно което подписите от името на М. Х., положени „за М. Х.“, са изпълнени от М. В. Х.. Съдът е посочил, че кредитира това заключение като обективно и компетентно изготвено, и неоспорено от страните по делото.

Съдът е счел за неоснователно и оплакването, че действията в изпълнителното производство са били извършвани от лице без представителна власт. В тази връзка се е позовал на представеното пълномощно за упълномощаване на адвокат М. от М. Х. за образуване и водене на изпълнително дело против длъжника В. Х., като е съобразил, че е установена и автентичността на подписа на ищцата върху това пълномощно.

На второ място, въззивният съд е разгледал оплакването за нарушение на чл. 130, ал. 2 СК (очевидно имайки предвид чл. 130, ал. 3 СК):

Изложил е, че съгласно разпоредбата на чл. 130, ал. 2 СК извършването на действия на разпореждане с недвижими имоти, принадлежащи на детето, се допуска с разрешение на районния съд, ако разпореждането не противоречи на интересите на детето. Приел е, че разпоредбата на чл. 130, ал. 2 СК намира приложение в производството по индивидуално принудително изпълнение по отношение на идеалната част от имота на съсобственика-недлъжник, който е и ненавършило пълнолетие лице (какъвто е случаят пред него). За да направи този извод, съдът се е позовал на решение № 60237/16.11.2021 г. по гр. д. № 1604/2021 г. на ВКС, IV г. о., съгласно което при публичната продан на идеални части от недвижим имот на ненавършили пълнолетие и поставени под настойничество и попечителство лица, които не са длъжници по изпълнението, доколкото целият имот може да се продаде само със съгласието на останалите собственици (чл. 500, ал. 2 ГПК), е налице гражданскоправна сделка (а не акт в принудителното изпълнение), която следва да отговаря на всички изисквания за валидност на сделката, които гражданското законодателство поставя. По аргумент от изложеното е прието, че волеизявлението на настойника, съответно на попечителя и поставения под попечителство, е насочено към разпореждане с право на собственост върху недвижим имот и за извършването му е необходимо предварително разрешение на районния съд, дадено в нарочно охранително производство, при което се преценява дали разпореждането не противоречи на интереса на детето (чл. 165, ал. 4 и чл. 168, ал. 2, във вр. с чл. 130, ал. 3 СК). Според решаващият състав на ВКС съображенията, че публичната продан е принудителна и няма да е необходимо издаването на разрешение от районния съд за публичната продан на идеални части от недвижим имот на ненавършилите пълнолетие лица, ще имат значение в случай че тези лица имат качеството на длъжник по изпълнението. При така изложеното, Окръжен съд – Варна е направил извод, че доколкото по делото пред него няма спор, че за продажбата на идеалната част на ищцата не е било дадено разрешение по реда на чл. 130, ал. 2 СК, е налице нарушение на визираната разпоредба.

Съдът е посочил, че допуснатото нарушение на разпоредбата на чл. 130, ал. 2 СК следва да бъде преценено с оглед спецификата на казуса пред него, в който ответницата се легитимира като собственик на недвижимия имот и сградите в него въз основа на влязлото в сила постановление за възлагане от проведената публична продан на имота по изп. д. № 284/2016 г. Визирал е, че съгласно разпоредбата на чл. 496, ал. 2 ГПК, от влизането му в сила постановлението за възлагане има вещноправно действие, същото е деривативен придобивен способ и се ползва със стабилитет, като на основание чл. 496, ал. 3 ГПК, ако не бъде обжалвано по реда на чл. 435, ал. 3 ГПК, то може да бъде оспорвано по исков ред, но само при нарушаване на чл. 490 ГПК при участие в наддаването на лица без право на наддаване и при невнасяне на цената, както и когато длъжникът не е бил собственик. Въззивният съд е изложил, че с посочената позитивно-правна регламентация е установена специална и засилена защита на купувача при публичната продан, чиито права могат да отпаднат само в изрично уредените от закона хипотези: при последваща отмяна на постановлението за възлагане, при успешно провеждане на иска по чл. 496, ал. 3 ГПК или в хипотезата, когато длъжникът не е бил собственик на имота, тъй като стабилитетът на постановлението за възлагане не важи за продажбата на чужд недвижим имот. Регламентацията е императивна и не търпи разширително тълкуване, поради което извън основанията, предвидени в нея, проведена публична продан не може да се атакува успешно. Като е визирал решения на ВКС, съдът е посочил, че в съдебната практика се приема, че в рамките на спор за собственост съдът не може да се произнася по действителността на влязло в сила постановление за възлагане на недвижим имот и да прави преценка за допуснати нарушения на закона при извършването на публичната продан, а вещният ефект на влязлото в сила и неоспорено по исков ред постановление за възлагане може да бъде отречен само ако се установи, че длъжникът не е бил собственик на имота. Ето защо е направил извод, че поддържаното от М. Х. нарушение по чл. 130, ал. 2 СК срещу легитимиращия ефект на постановлението за възлагане не кореспондира с основанията за оспорване в чл. 496, ал. 3 ГПК. По делото не са изложени твърдения за провеждането на публичната продан в нарушение на чл. 490 ГПК; няма твърдения за невнасянето на цената на имота от купувача от публичната продан. По делото се установява, че ответницата като купувач от проданта е внесла продажната цена на имота от 64 850 лв., от която сумата от 43 233.33 лв. е била разпределена за погасяване на дълга по изпълнителното дело, а остатъкът от 21 616.67 лв. е бил преведен за запазената част на М. Х. и П. Х., като съсобственици-недлъжници, по банковата сметка на попечителя и настойник К. Ш.. За неотносими към спора съдът е счел доводите, че ищцата не е получила дължимата й се сума от продажната цена на имота. Приел е и че доколкото по делото се доказва изпълнението на разпоредбата на чл. 500, ал. 2 ГПК за продажбата на идеалната част на ищцата, не може да се говори за осъществяване на хипотезата на чл. 496, ал. 2 ГПК, при която купувачът не би могъл да придобие правата на останалите съсобственици-недлъжници въз основа на влязлото в сила постановление за възлагане.

Жалбоподателката счита решението на въззивния съд за неправилно – незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила.

В изложението към касационната жалба са формулирани следните въпроси, за които се твърди, че са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото:

1. При нарушение на разпоредбите на чл. 3 и чл. 15 от Закона за закрила на детето, чл. 165, ал. 4, чл. 168, ал. 2 и чл. 130, ал. 2 СК, и най-вече на чл. 500 ГПК, опровергава ли се легитимиращото действие на постановлението за възлагане и следва ли да бъде зачетено неговото вещнопрехвърлително действие в полза на купувача при публична продан. Опровергава ли се и при извършване на тежки служебни нарушения от съответния ЧСИ, провел порочна публична продажба, респективно престъпление по служба;

2. Изявлението на дете, направено за изнасяне на публична продан на идеална част от имота му за продажба, не е ли кумулативно обвързано със съответното одобрение в охранително производство. Налице ли е вещнопрехвърлително действие при липсата на разрешение, още повече, когато се продава единственото жилище на детето и волеизявлението е в негова вреда;

3. Лицето под настойничество и попечителство, при нарушение на чл. 500 ГПК, приравнява ли се на действителния собственик и налице ли е вещнопрехвърлително действие при това нарушение.

Визирано е и противоречие с практиката на ВКС – решение № 60237/16.11.2021 г. по гр. д. № 1604/2021 г., ІV г. о.

От насрещната страна и от третото лице помагач са постъпили отговори, в които са изложени съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на жалбата.

Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима.

Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК. В т. 4 на тълкувателното решение е посочено, че точното прилагане на закона и развитието на правото по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, като правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитието на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени.

Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение счита атакуваното пред него решение за валидно и допустимо.

Същият намира, че следва да допусне касационно обжалване на решението на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпроса, обобщен и конкретизиран от него съгласно правомощията му: Налице ли е съгласие по чл. 500, ал. 2 ГПК, когато такова е дадено от съсобственик-непълнолетно лице, със съгласието на попечителя му, но липсва разрешение от районния съд по чл. 130, ал. 3 СК.

При разглеждане на спора по същество съдът ще вземе отношение и по другите въпроси от изложението, относими към спора.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,