Определение № 2044 от 18.07.2024 г. на ВКС по т. д. № 1950/2023 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „ВИНЕР – ИНДУСТРИЯ И МЕНИДЖМЪНТ” ЕООД, представлявано от адв. Е. Д., срещу решение № 390 от 20.06.2023г. по в.т.д. № 2843/2023г. на САС, с което е потвърдено решение № 260739 от 21.12.2022г. по т.д. № 2300/2020г. на СГС, ТО, VI-4 състав. С потвърденото първоинстанционно решение са отхвърлени предявените от „В.-Индустрия и Мениджмънт“ ЕООД срещу „А.“ АД частични искове с правно основание чл.99, ал.1 вр. с чл.79, ал.1 ЗЗД за сумата от 49 871 лв. - цена на предоставени от „Водоснабдяване и канализация Добрич“ АД услуги за периода 10.12.2019 г. - 01.07.2020 г. по фактури: № 0393/19.12.2019 г., № 0394/28.01.2020г., № 0395/10.02.2020 г., № 0396/28.02.2020 г., № 0397/11.03.2020 г., № 0398/25.03.2020 г., № 0399/13.04.2020 г.; № 0400/27.04.2020 г.; № 0401/11.05.2020 г.; № 0402/27.05.2020 г., № 0403/11.06.2020 г. и № 0404/29.06.2020 г., като погасени поради прихващане с насрещни вземания до размера от общо 49 871 лв. на „А.“ АД срещу „Водоснабдяване и канализация Добрич“ АД, произтичащи от фактура №[ЕИК]/22.01.2020 г. и фактура №[ЕИК]/22.01.2020 г., и като неоснователни частичните искове за разликата от 49 871 лв. до предявените размери от 221 389 лв. за периода 01.07.2020 г. - 10.09.2020 г. по фактури: № 0405/13.07.2020 г., № 0406/28.07.2020 г.; № 0407/11.08.2020 г., № 0408/25.08.2020 г. и № 0409/10.09.2020 г., частично от 773 744.40 лв. за целия период 10.12.2019 г. – 10.09.2020 г., както и предявените от „В.-Индустрия и Мениджмънт“ ЕООД срещу „А.“ АД искове с правно основание чл.86 ЗЗД за сумата от 2 220.07 лв. - за периода 20.10.2020 г. - 24.11.2020 г., предявени частично от 7 738.06 лв.

Подадена е и частна жалба, именувана касационна жалба, срещу решение № 551 от 10.08.2023г. по в.т.д. № 2843/2023г. на САС, с което е изменено постановеното въззивно решение в частта за разноските, като касаторът е осъден да заплати на „А.” АД разноски в размер на 39 434,78 лева вместо присъдените с решението 20 000 лева.

Касаторът поддържа, че обжалваното въззивно решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Поддържа, че въззивният съд в нарушение на съдопроизводствените правила не е изложил мотиви по възраженията му, направени във въззивната жалба, относно липсата на доказателства за вземанията на „А.” АД, с които първоинстанционният съд е приел, че последното е направило прихващане. Излага съображения за неправилност на извода на въззивния съд, че процесният договор за цесия е в състояние да породи прехвърлително действие само по отношение на вземания, които са възникнали и съществували към момента на неговото сключване, т.е. до 01.07.2020г. включително, като сочи, че тълкуването съгласно чл.20 ЗЗД на сключения договор изключва извод, че волята на страните по него е била такава. Твърди, че въззивният съд не е взел предвид, че към момента на сключване на договора за цесия цедентът и „А.” АД са били обвързани от безсрочен договор за доставка и услуги, което означава, че цедентът обосновано е очаквал да получи възнаграждение като насрещна престация за своето изпълнение, като периодичните вземания по този договор безспорно са установени както по основание, така и по размер. Намира, че за да се отрече съществуването на предмета на договора за цесия, следва да е налице обективна техническа или юридическа пречка за възникването на бъдещото вземане, каквито по делото не се твърдят и не са установени. Оспорва като неправилен и извода на въззивния съд, че предявените частично вземания по фактурите до 01.07.2020г. са погасени чрез възражение за прихващане от страна на ответника с негови твърдени вземания от цедента, като сочи, че не е посочено какви вземания и срещу какви задължения се прихващат и не са налице основания за прихващане съгласно чл.102 и сл. ЗЗД, тъй като ответникът не е имал еднородни ликвидни и изискуеми вземания от цедента. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът навежда доводи за наличие на основанията по чл.284, ал.3, т.1 и т.3 ГПК, като сочи следните процесуалноправен и материалноправни въпроси:

1. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички основания и фактически твърдения за отмяна, посочени от жалбоподателя? Твърди, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение № 20 от 09.02.2017г. по гр.д. № 2885/2016г. на ВКС, IV г.о., решение № 176 от 31.10.2017г. по т.д. № 2299/2016г. на ВКС, II т.о., решение 72 от 13.04.2016г. по гр.д. № 3582/2015г. на ВКС, III г.о., ППВС № 1 от 13.07.1953г., ППВС № 7 от 27.12.1965г., ППВС № 1 от 10.11.1985г. и др.

2. Определяеми ли са вземанията по договор с периодично изпълнение и при договорени цени и условия за отчитане, фактуриране и плащане?

3. Може ли вземанията по договор с периодично изпълнение и при договорени цени и условия за отчитане, фактуриране и плащане да бъдат предмет на договор за цесия?

4. Към кой момент настъпва прехвърлителният ефект по договора за цесия, който има за предмет вземанията по договор с периодично изпълнение и при договорени цени и условия за отчитане, фактуриране и плащане?

Касаторът твърди, че по отношение на последните три въпроса е налице основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.

В частната си жалба срещу решение № 551 от 10.08.2023г. в частта му, имащо характера на определение по чл.248 ГПК, частният жалбоподател „ВИНЕР – ИНДУСТРИЯ И МЕНИДЖМЪНТ” ЕООД поддържа, че още присъдените с въззивното решение разноски на ответника за адвокатско възнаграждение надхвърлят определения в Наредба № 1/2004г. минимум, поради което същото не е следвало да се изменя. Излага съображения, че определените с въззивното решение разноски за адвокатско възнаграждение съответстват на действителната фактическа и правна сложност на делото, която е ниска, доколкото е проведено само едно заседание и не са събирани доказателства. Поради това моли решението, имащо характера на определение по чл.248 ГПК, да бъде отменено.

Ответникът „А.” АД, представлявано от адв. З. Ж., оспорва касационната жалба. Прави възражение за липса на основания за допускане на касационен контрол, като твърди, че първият въпрос е решен в съответствие с практиката на ВКС, тъй като всички възражения на касатора са обсъдени от въззивния съд, а по отношение на останалите въпроси не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като са еднозначно решени както в практиката, така и в докрината. Излага и подробни съображения за неоснователност на касационната жалба.

Третото лице помагач „Водоснабдяване и канализация Добрич“ АД не представя отговор на касационната жалба и частната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. Частната жалба е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.248 ГПК.

Въззивният съд е посочил, че ищецът извежда своята материална легитимация на носител на процесните вземания от сключения с третото лице „Водоснабдяване и канализация Добрич“ АД договор за цесия от 01.07.2020 г., а ответникът е въвел изрично възражение за недействителност на договора, основано на това, че е сключен без разрешение на държавата, която е принципал на цедента, както и че в предмета на цесията са включени бъдещи вземания. Приел е, че от представените по делото доказателства и при служебна справка в ТР по партидата на цедента „Водоснабдяване и канализация Добрич“ АД не се установява към момента на сключване на процесния договор за цесия цедентът да е имал качеството на публично предприятие по смисъла на чл.2, ал.1 ЗПП, поради което и с оглед предмета на договора е намерил, че правилата на раздел III /чл.28, чл.29 и чл.30/ от Правилник за прилагане на ЗПП не намират приложение. Споделил е и извода на първоинстанционния съд, че правилото на чл.236, ал.4 ТЗ изключва възможността нарушението на ограничения за разпореждания с активи да е основание за недействителност на сделката.

Посочил е, че съгласно чл. 99, ал. 1 ЗЗД кредиторът може да прехвърли своето вземане, освен ако законът, договорът или естеството на вземането не допускат това. Взел е предвид, че процесният договор за цесия е сключен на 01.07.2020г. и е приел, че същият е в състояние да породи прехвърлително действие само по отношение на вземания, които са възникнали и съществували към момента на неговото сключване, за което страните са постигнали изрично съгласие с чл.3.1 от договора, където е разписано, че цедентът прехвърля „настоящи“ вземания по фактури. Изтъкнал е, че дори при липса на такава уговорка в договора, това следва от самия закон. Изложил е съображения, че съгласно чл.99, ал.2 от ЗЗД прехвърленото вземане преминава върху новия кредитор с привилегиите, обезпеченията и другите му принадлежности, включително с изтеклите лихви, ако не е уговорено друго, като вземането преминава върху цесионера в обема, в който цедентът го е притежавал. С оглед на това е направил извод, че предмет на цесионната сделка не могат да бъдат бъдещи, а само съществуващи вземания, т.е. тяхното съществуване е условие за нейната действителност. Намерил е, че този извод следва и от каузалния характер на цесионния договор, чиято валидност се преценява с оглед валидността на нейното конкретно правно основание. Отбелязал е, че бъдещите вземания по договора с продължително действие, какъвто е договор за доставка на питейна вода, отвеждане и пречистване на отпадни води № 16/24.03.2016 г., са неопределяеми, доколкото възникването им е обвързано от изпълнението на възложената услуга или от действията на трети лица, които не могат да бъдат окачествени като модалитети на посочения договор. Посочил е, че неопределяемостта на бъдещи вземания би довела до недействителност на цесията, в случай че тя включва и тях. Позовал се е и на съдебната практика, обективирана в решение № 32 от 09.09.2010 г. по т.д. № 438/2009 г., Т. К., II т.о. на ВКС, решение № 196 от 22.11.2018 г. по гр.д. № 3871/2017 г., Г.К., IV г.о. на ВКС.

По тези съображения въззивния съд е приел за неоснователни изложените във въззивната жалба доводи, че с договора за цесия са прехвърлени и вземанията по договор за доставка на питейна вода, отвеждане и пречистване на отпадни води № 16/24.03.2016 г., които са възникнали в периода, следващ датата на сключването му. Достигнал е до извод, че процесният договор за цесия не е породил действие по отношение на вземанията по фактури, които са издадени след 01.07.2020 г. – по отношение на вземанията по фактури, които са издадени на 13.07, 28.07, 11.08, 25.08 и на 10.09.2020г., които вземания съгласно посоченото в исковата молба са в размер на 331 801.77 лв., като се отчете частичното прехвърляне по фактура от 28.07. и по фактура от 10.09.2020г. /страници 4 и 5 от исковата молба/. Поради това е приел, че с договора за цесия в полза на цесионера не са прехвърлени вземанията по тези фактури в размер на 331 801.77 лв. като част от вземане в размер на 773 744.40 лв., а договорът за цесия е породил прехвърлително действие по отношение на вземания по издадените до 01.07.2020г. фактури, които са предявени частично за общия размер от 49 871 лв. от общия им прехвърлен размер от 441 942.63 лева. В допълнение е посочил, че с процесния договор за цесия „Водоснабдяване и канализация Добрич“ АД е прехвърлило на „В.-Индустрия и Мениджмънт“ ЕООД настоящи свои вземания към „А.“ АД до размер 773 744.40 лв. по фактури, издадени въз основа на договор 16/24.05.2016г. съгласно приложения опис /чл.3 от договора/, какъвто опис не е представен по делото. Въззивният съд е извършил тълкуване на волята на страните и е приел, тя е била за прехвърляне на вземанията, възникнали към момента на сключване на договора по определени фактури – тези, които страните са включили в приложен към договора опис, който обаче не е представен по делото. Намерил е, че с договора страните не са постигнали съгласие за прехвърляне на всички възникнали към датата на сключването му вземания на „Водоснабдяване и канализация Добрич“ АД към „А.“ АД, тъй като в него е използван изразът „прехвърляне на настоящи вземания“, от който следва, че договора не касае всички настоящи вземания, доколкото не е използван изразът „прехвърляне на настоящите вземания“. Приел е, че липсата на съгласие за прехвърляне на всички възникнали вземания следва и от изричната уговорка, че прехвърлените вземания са тези, които са възникнали въз основа на фактури, посочени в „приложения опис“. Приел е за безспорно по делото, че вземанията по процесните фактури са предмет на договора за цесия.

Въззивният съд е приел, че по силата на договор за доставка на питейна вода, отвеждане и пречистване на отпадъчни води от 24.03.2016г. „Водоснабдяване и канализация Добрич“ АД е извършвал услугата доставка на питейна вода и отвеждане и пречистване на канални води срещу задължението на ответника да заплаща отчетеното по водомер количество изразходвана вода, както и отчетените по механични водомерни устройства отпадъчни и пречистени води. Посочил е, че със споразумение № 1/27.07.2017г. страните са се съгласили отчитането да се извършва по контролен водомер, паралелно с всеки търговски водомер, а със споразумение № 2/03.07.2018г. е договорено ответникът да заплаща дължимото по договора възнаграждение по утвърдени цени на КЕВР, като за услугите по отвеждане и пречистване на отпадъчни води да плаща по цени за битови потребители. Взел е предвид, че за вземанията, възникнали към датата на сключване на договора за цесия, по отношение на които той е породил своето вземане, са представени: фактура № 0393/19.12.2019г. за сумата от 45 662.30 лв., фактура № 0394/28.01.2020г. за сумата от 110 108.32 лв.; фактура № 0395/10.02.2020г. за сумата от 24 221.86 лв.; фактура № 0396/28.02.2020г. за сумата от 29 581.12 лв.; фактура № 0397/11.03.2020г. за сумата от 11 309.96 лв.; фактура № 0398/25.03.2020г. за сумата от 27 115.60 лв.; фактура № 0399/13.04.2020г. за сумата от 42 471.88 лв.; фактура № 0400/27.04.2020г. за сумата от 24 772.57 лв.; фактура № 0401/11.05.2020г. за сумата от 35 322.88 лв.; фактура № 0402/27.05.2020г. за сумата от 25 148.51 лв.; фактура № 0403/11.06.2020г. за сумата от 36 153.85 лв.; фактура № 0404/29.06.2020г. за сумата от 33 533.51 лв. Приел е, че фактурите не носят подпис на представител на ответника, поради което не удостоверяват получаването на услугата от негова страна. Съобразил е, че според заключението на съдебно-счетоводната експертиза за фактурите са направени записвания в търговските книги на ответника, но част от задълженията по тях са сторнирани, като сторнираните суми съответстват на представените по делото оспорвания, с които ответникът е оспорил частично пред „Водоснабдяване и канализация Добрич“ АД начислените му задължения с изброените по-горе фактури. Посочил е, че оспорванията касаят сумите, начислени за отвеждане на отпадъчни води, за които е посочено, че не отговарят на договорените условия – да бъдат заплащани по цена за битов потребител, като е оспорено отпадъчната вода да е с посочена във фактурите степен на замърсеност и е направено възражение, че количествата вода са отчетени по разходомер, а не по водомер. Въззивният съд е приел, че предвид извършеното сторниране и направените от ответника възражения, че вписванията в търговските книги на ответника не представляват направено от него извънсъдебно признание на задълженията към „Водоснабдяване и канализация Добрич“ АД и не могат да служат като доказателство за факта, че вземанията, прехвърлени с договора за цесия от 1.07.2020г., са в посочения в издадените от 19.12.2019г. до 29.06.2020г. фактури размер. Посочил е, че със своето извънпроцесуално поведение ответникът е оспорил размера на начислените му от „Водоснабдяване и канализация Добрич“ АД задължения, начислен във всяка една от фактурите, касаещ сумите, начислени за отвеждане на отпадъчни води. Съобразил е, че в представените по делото оспорвания се съдържат изрични изявления на ответника за признаване на част от сумите по посочените по-горе фактури, като в допълнителното заключение на ССЕ и справката към него вещото лице е изчислило, че по отношение на издадените от 19.12.2019 г. до 29.06.2020 г. фактури ответникът е признал задължения в размер на 58 247.28 лв. - за питейна вода. Поради това въззивния съд е приел, за установено въз основа на признанието на ответника съществуващо в полза на цедента вземане в размер на 58247.28 лева. Намерил е, че не следва да се имат предвид констатираните от заключението на ССЕ в търговските книги на ответника записвания на задължения в размер на 151 081.81 лв., тъй като са по фактури от 11.08, от 25.08 и от 11.09.2020 г., по отношение на които договорът за цесия не е породил прехвърлително действие.

Въззивният съд е приел за неоснователно наведеното от ответника възражение за извършено от него извънсъдебно прихващане, довело до погасяване на задълженията му, като е посочил, че по делото са представени уведомления за прихващане, изпратени от ответника към „Водоснабдяване и канализация Добрич“ АД, с които са отправени изявления за прихващане между насрещните задължения за цената на ВиК услугите и за разходите на ответника за експлоатация на сондажа /уговорено с допълнително споразумение № 2/, но прихващането не е произвело погасителен ефект, тъй като не са се осъществили всички предпоставки, предвидени в чл.103, ал.1 ЗЗД /наличие на насрещни изискуеми и ликвидни вземания/.

Взел е предвид, че съгласно мотивите на т.1 от ТР № 2 от 18.03.2022 г. по тълк.д. № 2/2020 г. на ОСГТК на ВКС, когато ответникът се позовава на погасителния ефект на изявление за прихващане, извършено извън процеса, а съдът приеме, че способът не се е осъществил, той следва да го разгледа като евентуално заявено възражение за съдебно прихващане. Посочил е, че сумите, които са установени като дължими от ответника по настоящото дело, в общ размер 49 871 лв. по фактурите, издадени от 19.12.2019г. до 01.07.2020г., са били предмет на упражненото от ответника извънсъдебно право да прихване своите вземания по фактура[ЕИК]/22.01.2020г. и по фактура N[ЕИК]/12.02.2020г. с представените по делото уведомления: уведомлението, изпратено на 25.03.2020г. и уведомления от 14.05.2020 г., 20.05.2020 г., 31.05.2020 г. и от 30.06.2020г., с които ответникът е прихванал свои вземания в размер на общо 54 787.54 лв. с вземания на цедента по фактурите, издадени до 01.07.2020 г. Посочил е, че вземанията по фактура[ЕИК]/22.01.2020г. и по фактура N[ЕИК]/12.02.2020г. са възникнали на основание т.1, нов чл.2а ал.З от допълнително споразумение от 03.07.2018г., с което е уговорено, че с разходите на ответника по експлоатация на неговите сондажи следва да се извършва приспадане, т.е.прихващане, от вземанията на оператора. Приел е, че от събраните по делото доказателства се установява, че ответникът по силата на договор за концесия от 22.07.1998г. добива вода от собствени водоизточници – сондажи Р-13х, Р 12х и Р- 149х, и от представените фактури и платежни документи се установява, че добитата от посочените сондажи, ползвана от ответника вода, е заплатена на МОСВ. Посочил е, че добиваната по концесията от ответника вода се ползва чрез услугите на „Водоснабдяване и канализация Добрич" АД, но тази вода не е доставяна от това дружество. Взел е предвид, че с допълнително споразумение № 2 от 03.07.2018г. страните са отчели обстоятелството, че част от ползваната от ответника вода не е доставена от

„Водоснабдяване и канализация Добрич" АД, а е добита от собствен водоизточник, като заплащането за ползването й е към МОСВ, а с разпоредбата на чл.2а, ал.3 от договора са договорили след издаване на ежемесечни фактури за ползвани ВиК услуги ответникът като потребител да предоставя документи на оператора, удостоверяващи вида и размера на сторения разход по експлоатация на сондажите Р12х и Р13х, като операторът следва да ги признава до размера на потребеното количество вода, измерено по водомерите на сондаж Р13х и водомер на изхода на А. по тръбопровод на сондаж Р12х с условието да не е по-малко от 0.25 лева без ДДС/куб.м. Посочил е, че страните по споразумението са се съгласили ответникът като потребител да издава ежемесечно фактура на „Водоснабдяване и канализация Добрич" АД и двете страни да уреждат отношенията си с издаване на протокол за прихващане към момента на фактуриране. Въззивният съд е приел, че в изпълнение на това са издадени фактурите, с които ответникът е заявил прихващане с претендираните от ищца по делото суми, като сумите по фактурите касаят начислени суми по чл.2а, ал.3 от допълнително споразумение № 2 от 03.07.2018г. Посочил е, че ищецът е заявил оспорване на дължимостта на сумите по тези фактури, като липсват данни по делото ищецът или „Водоснабдяване и канализация

Добрич" АД да са признали дължимостта им. Взел е предвид, че по делото ответникът е ангажирал като доказателства относно вида и размера на сторения разход по експлоатация на сондажите Р12х и Р13х и размера на потребеното количество вода, измерено по водомерите на сондаж Р13х и водомер на изхода на А. по тръбопровод на сондаж Р12х /чл.2а, ал.3 от допълнително споразумение № 2 от 03.07.2018 г./ за периода, който касаят тези фактури, като е представил справки за измерените водни количества по водоизточници за 4-то тримесечие на 2018г. и четирите тримесечия на 2019г., както и фактурите /№ 1843/14.01.2019г. за сумата 9777.90 лева; № 1899/09.04.2019г. за сумата 4535.22 лева; № 1972/10.07.2019г. за сумата 43821 лева; № 2026/03.10.2019г. за сумата 61 694.90 лева и № 2130/08.01.2020г. за сумата 7277.34 лева/ и платежните нареждания /от 08.04.2019г.; от 12.07.2019г.; 3 бр. от 14.10.2019г.; от 08.01.2020г./ за заплатените към МОСВ суми по концесионния договор. Приел е, че от представените от ответника платежни нареждания се установява, че ответникът е платил на МОСВ концесионно възнаграждение за добитите от него води по концесията от собствените сондажни кладенци, които надвишават размерите по фактурите, с които е извършил прихващане за периода, за който са издадени. Поради това въззивният съд е достигнал до извод, че активното вземане на ответника по фактура N[ЕИК]/22.01.2020 г. съществува в посочения във фактурата размер 51 662.50 лв. и предявеният частичен иск за сумата от 49 871 лв. е погасен чрез прихващането, заявено от ответника с негови вземания към цедента.

В решението си, имащо характера на определение, с което е изменил решението в частта за разноските, въззивният съд е приел, че приложима в случая е разпоредбата на чл.7, ал.2, т.6 Наредба № 1 от 09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, съгласно която за процесуално представителство по дела с определен интерес при частични искове възнаграждението за първия предявен частичен иск се определя върху пълния размер на вземането, независимо за каква част от него е предявен искът. Приел е, че при предявен частичен иск за 221 389 лева възнаграждението се определя върху пълния размер на вземането – 773 744 лева, и възлиза на 39 434,78 лева с ДДС. Поради това е изменил решението си в частта за разноските, като вместо присъдените на ответника с решението разноски за заплатено адвокатско възнаграждение 20 000 лева е присъдил на същия 39 434,78 лева.

По касационната жалба:

Настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Първият процесуалноправен въпрос се отнася до задължението на въззивния съд да обсъди доводите и възраженията на страните и събраните по делото доказателства и да изложи мотиви във връзка с тях. По приложението на чл.236, ал.2 ГПК е формирана постоянна практика, обективирана в служебно известните на настоящия състав Тълкувателно решение № 1/2013г. от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ВКС, ОСГТК, решение № 55/03.04.2014г. по т. д. № 1245/201 Зг. на ВКС, I т. о., решение № 63/17.07.2015г. по т. д. № 674/2014г. на ВКС, II т. о., решение № 263/24.06.2015г. по т. д. № 3734/2013г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 1 11/03.11.2015г. по т. д. № 1544/2014г. на ВКС, ТК, II т. о. и др., това число посочените от касатора решения. Прието е, че непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанции е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. При отчитане на въведените нови съдопроизводствени правила за въззивното производство въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл.235, ал.2 и чл.236, ал.2 ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл.263, ал.1 ГПК. Въззивният съд не се е отклонил от така формираната практика, като е обсъдил доводите и възраженията на страните, както и събраните по делото доказателства, и е формирал самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора. Противно на твърдението на касатора, въззивният съд е обсъдил възражението на касатора, че ответникът не е доказал съществуването на вземането си спрямо цедента, предмет на направеното прихващане, като след обсъждане на събраните по делото доказателства е приел за доказано възникването на това вземане.

Останалите три материалноправни въпроса, макар да са обсъждани от въззивния съд, не отговарят на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК. За да приеме, че със сключения договор за цесия са прехвърлени само вземанията на цедента до 01.07.2020г., въззивният съд е съобразил изразената в договора воля на страните – че се прехвърлят „настоящи” вземания на цедента по фактури, издадени въз основа на договор № 16/24.05.2016 г. съгласно приложения опис, и тълкувайки тази клауза, е формирал извод, че бъдещите вземания на цедента по посочения договор не са предмет на договора за цесия. Тези мотиви на въззивния съд, във връзка с които не е формулиран въпрос, са самостоятелно обуславящи изхода на делото, поради което, както и да се отговори на поставените от касатора въпроси във връзка с изложените от съда допълнителни съображения, това не би се отразило на крайния изход на спора. С оглед липсата на основната предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК не следва да се обсъжда наличието на поддържаното допълнително основание на чл.280, ал.1, т.3 ГПК.

По подадената частна жалба:

Частната жалба срещу решението, имащо характера на определение по чл.248 ГПК, подлежи на разглеждане по реда на чл.274, ал.2 ГПК, поради което произнасянето по нея не е обусловено от наличие на предпоставките на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК.

С решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 г., което следва да бъде съобразено с оглед същественото му значение за настоящия спор, е прието, че член 101, параграф 1 от ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 от ДЕС следва да се тълкува в смисъл, че ако се установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочените разпоредби, националният съд е длъжен да откаже да я приложи, както и че национална уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията "с оглед на целта" по смисъла на тази разпоредба от ДФЕС. Изрично е посочено, че при наличието на изброените ограничения не е възможно позоваването на легитимни цели, както и че националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба спрямо страната, осъдена за разноски, включително и когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. След постановяване на посоченото решение на СЕС е формирана и практика на ВКС - определение № 350 от 15.02.2024г. по ч.т.д. № 75/2024г. на ВКС, II т.о., определение № 474 от 28.02.2024г. по ч.т.д. № 961/2023г. на ВКС, I т.о. и др. според която при преценката си за размера на подлежащите на възстановяване разноски за адвокатско възнаграждение на страната, в чиято полза е разрешен спорът, и в приложение на разпоредбата на чл.78, ал.5 ГПК, съдът не е обвързан от посочените в Наредба №1/20024г. минимални размери на адвокатското възнаграждение.

Настоящият състав намира, че определеният от въззивния съд размер на подлежащото на възстановяване на ответника адвокатско възнаграждение в размер на 39 434,78 лева, не е съобразен с фактическата и правната сложност на спора. Въззивното производство е образувано по въззивна жалба на ищеца „ВИНЕР – ИНДУСТРИЯ И МЕНИДЖМЪНТ” ЕООД срещу първоинстанционното решение, като пред тази инстанция е проведено едно съдебно заседание и не са събирани доказателства. Съобразявайки тези факти, както и предмета на производството, настоящият състав намира, че първоначално присъдените от въззивния съд разноски на въззивника за заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 20 000 лева съответстват на действителната фактическа и правна сложност на спора, а определените с обжалваното решение по чл.248 ГПК разноски в размер на заплатеното от въззивника – настоящ частен жалбоподател адвокатско възнаграждение в размер на 39 434,78 лева е прекомерно и направеното от насрещната страна възражение по чл.78, ал.5 ГПК е основателно.

Поради това обжалваното решение по чл.248 ГПК, имащо характера на определение, следва да бъде отменено и искането на „ВИНЕР – ИНДУСТРИЯ И МЕНИДЖМЪНТ” ЕООД за изменение на въззивното решение в частта за разноските следва да бъде отхвърлено.

По изложените съображения настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на спора на касатора не се дължат разноски. На ответника следва да бъдат присъдени направените по делото разноски за заплатено адвокатско възнаграждение за касационната инстанция в размер на 29 575,80 лева.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение