Определение № 3537 от 09.07.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4548/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № 6640 от 21.08.2023 г. на Областна дирекция на МВР - Пловдив, чрез юрисконсулт И. П., и касационна жалба вх. № 6856/31.08.2023 г. на В. С. К., чрез адвокат Н. С., срещу въззивно решение № 140 от 19.07.2023 г. по гр. д. № 252/2023 г. на Апелативен съд – Пловдив. Жалбоподателят В. К. е починал на 20.12.2023 г. и на основание чл.227 ГПК негов правоприемник в процеса е С. Л. К. В касационните жалби се поддържа, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост - основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба на ОДМВР-Пловдив се поддържа основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: 1. Разпоредбата на чл. 298, ал. 1 ГПК определя ли обективните предели на силата на пресъдено нещо и върху доказателствата, събрани по делото и върху правнорелевантните факти, относими към предмета на делото; 2. В случай че силата на пресъдено нещо не се разпростира върху доказателствата, събрани по делото и върху правнорелевантните факти, относими към предмета на делото, следва ли съдът да направи преценка на всички доказателства, събрани по делото, независимо че някои от тях са създадени в период преди исковия, но са от значение за изхода по делото; 3. За да се приложени чл. 51, ал. 2 ЗЗД и да се намали обезщетението за вреди, следва ли приносът на увредения да е доказан по категоричен начин при условията на пълно и главно доказване, а не да е предполагаем; 4. Дали причинено от огнестрелно оръжие увреждане се счита за извършено по повод на възложената работа, ако лицето, което е причинило увреждането не е използвано огнестрелното оръжие по повод на възложена от работодателя работа; В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба на В. К. се поддържа основанията по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК и чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следния въпрос: Обезщетението за неимуществени вреди вследствие на причинено увреждане въз основа на какво се определя – въз основа на брутното възнаграждение или на нетното такова – след приспадане на данъците дължими по ЗДДФЛ. Всяка от страните оспорва касационната жалба на насрещната страна с твърдения, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Касационните жалби са подадени срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, в срока по чл. 283 ГПК и отговарят на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което са процесуално допустими. При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г. о. констатира следното: С обжалваното решение е отменено решение № 278/06.03.2023 г. по гр. д. № 2955/2022 г. на Окръжен съд - Пловдив в частта, с която ОД на МВР – Пловдив е осъдена да заплати на В. С. К. сумата над размера от 20417,01 лева до присъдения размер от 25283,62 лева, представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди, причинени от инцидент от 10.05.1995 г. (прострелване в главата по непредпазливост от служител на МВР), изразяващи се в разликата между нетната стойност на заплатата, която К. би получавал като полицай и реално получената пенсия, намалена с минималната работна заплата за месеците, в които не е бил регистриран в Бюрото по труда, за периода от 01.01.2017 г. до 31.12.2020 г, както и в частта, с която ОД на МВР е осъдена да заплати на В. К. сумата над размера от 4061,49 лева до присъдения размер от 5029,59 лева, представляваща обезщетение за забавено плащане на главницата за периода от падежа на всяко задължение до завеждане на исковата молба. Постановено е друго, с което са отхвърлени исковете с правно основание чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД на В. К. за осъждане на ОД на МВР – Пловдив, да заплати на К. сумата над размера от 20417,01 лева до присъдения размер от 25283,62 лева – обезщетение за претърпените имуществени вреди и сумата над размера от 4061,49 лева до присъдения размер от 5029,59 лева, представляваща обезщетение за забавено плащане на главницата за периода от падежа на всяко задължение до завеждане на исковата молба.В останалата част решението е потвърдено. Въззивният съд е приел за установено, че с присъда № 350/18.10.1996 г., постановена по НОХД № 350/1996 г., подсъдимият Г. А. е признат за виновен, затова че на 10.05.1995 г. е причинил средни телесни повреди на В. К. поради немарливо изпълнение на правно-регламентирана дейност, представляваща източник на повишена опасност по време на обучение в Полицейска школа на МВР. След настъпилия инцидент, ищецът е бил уволнен от МВР поради здравословни причини със заповед от 06.05.1996 г. Вследствие на инцидента от 10.05.1995 г., той е загубил работоспособността си, а ответникът многократно е бил осъждан да заплати обезщетение за имуществени вреди, представляващи разликата между възнаграждението, което ищецът би получавал като полицейски служител, и реално получаваната от него пенсия. От представени удостоверения от 12.10.2020 г., 08.02.2021 г., 16.11.2020 г., издадени от ТП на НОИ–Пловдив, е установен размерът на получаваната от ищеца пенсия през процесния период, както и обстоятелството, че лицето няма други декларирани доходи. Според приложени експертни решения на ТЕЛК–Пловдив от 10.05.2014 г., от 22.11.2017 г. и от 03.11.2020 г. процентът на трайно намалена работоспособност на К. се увеличава прогресивно до 87 %. От служебна бележка от 08.02.2021 г., издадена от Агенция по заетостта, се установява периодът на регистрация на К. като безработен в Дирекция „Бюро по труда“. К. не е бил регистриран като лице, търсещо работа за периода от м. януари до м. декември 2017 г., месеците януари, февруари, март, ноември и декември 2018 г., от м. януари до м. юни 2019 г. включително. През процесния период ищецът два пъти е бил насочван към работодатели за започване на работа, но до постъпване не се е стигнало поради отказ от тяхна страна да го наемат. Свидетелските показания на бащата на ищеца са в смисъл, че е търсена подходяща работа за В. К., но различни работодатели са отказвали да го наемат с такова заболяване. От заключението на медицинската експертиза е установено, че към момента на изготвяне на експертизата, В. К. страда от GRAND MAL припадъци, неуточнени, последици от вътречерепна травма, неинсулинозависим захарен диабет, без усложнения, хипертонично сърце без (застойна) сърдечна недостатъчност. Припадъците са следствие от настъпилата трудова злополука през 1995 г. и се намират в пряка причинно-следствена връзка с нея. Диагнозата на ищеца води до нарушен сън, безсъние, колебания в настроението, улеснена дразнимост, избухливост, на моменти агресивни прояви, снижен интелект и памет за фиксация и репродукция. Според вещото лице, начинът на живот на К. не оказва неблагоприятен ефект върху здравословното му състояние. Въззивният съд е проследил водените между страните граждански дела след инцидента през 1995г., при който ищецът е бил прострелян и е била ангажирана отговорността на ответника по реда на чл. 49 ЗЗД вр.чл.45 ЗЗД, като възложител на работата на делинквента. Взел е предвид, че поради влошеното здравословно състояние, ищецът е пенсиониран по болест през 1996г. и уволнен по здравословни причини на основание решение на ЦЕЛК – МВР. Въззивният съд е посочил, че доколкото страните са обвързани от силата на пресъдено нещо, то основанието за ангажиране на отговорността на ответника, както и причинната връзка между увреждащото събитие и настъпилата първоначална неработоспособност на лицето, са установени. Приел е, че ответникът следва да репарира претендираните и причинени за последващ период /процесния/ имуществени вреди, изразяващи се в разликата между заплатата, която ищецът би получавал като полицай и получаваната от В. К. пенсия за инвалидност, намалена с минималната работна заплата за месеците, през които не е бил регистриран в „Бюро по труда“., установена и от заключението на счетоводната експертиза. Съдът е приел, с оглед приложението на чл. 51, ал. 1, изр. първо ЗЗД, че пряката и непосредствена последица от увреждането в настоящия случай е разликата между нетната стойност на заплатата и получената пенсия, намалена с минималната работна заплата за месеците, в които не е бил регистриран в Бюрото по труда. Като краен изход на спора първоинстанционното решение е отменено за разликата над 20417,01 лева до присъдения размер от 25283,62 лева, като в останалата обжалвана част е потвърдено. По иска по чл. 86 ЗЗД съдът е посочил, че съответно на намаления размер на главницата по присъденото обезщетение за имуществени вреди, то размерът на обезщетение за забава също следва да бъде намален до 4061,49 лева. Съобразно разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК. Той трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които следва да се извърши селекцията на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК. Не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане касационно обжалване на въззивното решение по въпросите, съдържащи се в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК на ОДМВР-Пловдив. Първият и вторият от тях са свързани с твърдението на касатора, че съдът е излязъл извън обективните предели на силата на пресъдено нещо, като е приел за установени факти, които не се обхващат от нея. В случая за безспорно е прието, че отговорността на ОДМВР-Пловдив по реда на чл. 49 ЗЗД е ангажирана в множество предходни производства между същите страни за същия инцидент, настъпил по време на обучение през 1995 г., за предходни спрямо исковия периоди. Формираната сила на пресъдено по тези производства обхваща фактите, предпоставящи ангажирането на обективна отговорност на ответника. В последващи искови производства подлежи на доказване единствено обстоятелството дали вредоносният резултат от инцидента продължава в новия исков период и причинно-следствената връзка между тях. Не са обхванати от силата на пресъдено нещо новонастъпили факти, които изключват или ограничават отговорността на ответника. В случая въззивният съд е приел, че такива факти не се твърдят и не се доказват. Прието е, че ищецът е доказал претендираните имуществени вреди в уважения размер, с оглед установената промяна в състоянието му в негативен смисъл, изразяваща се в увеличаване на определения процент неработоспособност /87%/ вследствие на настъпилия инциден от 1995г., и невъзможност да намери работа. В тази връзка са взети предвид данните за предложена на ищеца работа от страна на ответника, но за период, предхождащ процесния /2016г/. Отчетен е отказът на работодатели да наемат ищеца на работа, на която е насочен от „Бюрото по труда“ през процесния период. Така, както е формулиран от ОДМВР-Пловдив третият въпрос, не осъществява общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК и не може да обоснове допускане на касационен контрол. Той изразява становище за необоснованост на изводите на въззивния съд. Следва да се има предвид, че съдът е посочил и отчел периодите, през които ищецът не е бил регистриран в Бюрото по труда, т.е. не е положил усилия да потърси подходяща работа. Обсъдени са и данните за насочване на лицето към работодатели, но и отказ на последните да го назначат, поради заболяването. Според ППВС № 4/1968г. ако пострадалият не е направил необходимото, за да постъпи на работа, това не му дава право да търси обезщетение в размер на разликата между трудовото възнаграждение и получаваната пенсия. Това задължение произтича от чл.83, ал.2 ЗЗД. В случая в тежест на ответника е да докаже, че за процесния период е отправял предложение за подходяща работа на ищеца, което не е прието за установено да е сторил. При това положение въпросът за предполагаем принос на увредения не може да се приеме за релевантен. Четвъртият въпрос от изложението на ОДМВР-Пловдив също не може да предпостави допускане на касационно обжалване, тъй като е по съществото на спора. Той е свързан с твърдението на касатора, че отговорността му като възложител на работа на лице, осъществило деликт, не следва да бъде ангажирана, доколкото вредоносните действия на неговия служител не са били по повод на възложената работа. Този въпрос не може да бъде обсъждан в рамките на производството по чл.288 ГПК, тъй като не е включен в предмета на делото пред въззивния съд. Той е и преклудиран, предвид посочената и от касатора влязла в сила присъда № 350 от 18.10.1996 г. по НОХД № 350/1996 г. по описа на Военен съд – Пловдив. Така формулиран, въпросът не осъществява изискването за обща предпоставка по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Поставеният в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба на В. К. въпрос относно дължимостта в брутен или нетен размер на обезщетението за имуществени вреди, изразяващи се в разликата между трудовото възнаграждение, което би получавал на длъжността, която би заемал като полицейски служител, и получаваната пенсия, е обуславящ изхода на делото. Касационната проверка следва да се допусне за съответствието на приетото от въззивния съд и практиката на ВКС, обективирана в посоченото от касатора решение № 335/10.01.2012 г. по гр. д. № 1230/2010 г., ВКС, IV г.о., при определянето на дължимото обезщетение на пострадалия за причинените му имуществени вреди от непозволено увреждане, изразяващи се в разликата между нетната стойност на заплатата, която В. К. би получавал, и реално получената пенсия. Встъпилият в процесуалното правоотношение на основание чл.227 ГПК правоприемник на починалия касатор - С. Л. К., не дължи внасяне на държавна такса за разглеждане на касационната жалба от ВКС, доколкото В. К. по право е бил освободен от внасяне на държавна такса. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о.