Определение № 3655 от 02.07.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4256/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационни жалби на А. А. Т., А. Н. Т. и В. Д. Т. от [населено място] срещу въззивно решение № 180 от 08.05.2025 г. по в. гр. д. № 6/2025 г. на Пазарджишкия окръжен съд, с оплаквания за недопустимост и неправилност поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 2 и т. 3 ГПК. С обжалваното решение въззивният съд е потвърдил решение № 1227 от 18.10.2024 г. по гр. д. № 3291/2023 г. на Пазарджишкия районен съд, с което е признато за установено по отношение на касаторите, че М. Г. Н. - Ж. и Д. Г. И. са собственици при равни части на помещение със застроена площ от около 6,30 кв. м, обслужващо част от самостоятелен обект в сграда с идентификатор ***, обозначено с букви А, Б, В, Г на скица към СТЕ на вещото лице Е. Х., неразделна част от решението, както и на 1/6 ид. част от поземлен имот с идентификатор *** по КККР, одобрени със заповед РД-18-97/28.10.2008 г. на изп. директор на АГКК, с адрес на имота [населено място], [улица], целият с площ от 466 кв. м. По делото е прието за установено, че съгласно протокол за съдебна спогодба от 10.01.1958 г. по гр. д. № 14/1958 г. по описа на Пазарджишкия народен съд в дял на С. Н. е поставена западната половината от къща, построена в парцел * в кв. 197 на [населено място] и голямата изба под цялата къща, както и малката изба, а в дял на съделителя Г. Н. е поставена другата половина от къщата и малка изба от тази страна на къщата. По отношение на дворното място, оставащо извън постройката, е уговорено да остане в общ съсобствен дял, като съделителите си разпределят неговото ползване, като всеки от тях ползва частта от двора, в която е неговата половина от къщата. С договор за покупко-продажба, обективиран в нот. акт № 10/1958 г., С. Н. е прехвърлила на В. М. собствеността върху един магазин, застроен върху 68 кв. м, ведно със съседния до магазина клозет и избата под клозета и пералнята, съставляващ партерният етаж от двуетажна масивна къща и 1/3 ид. ч. от терена, върху който е построена цялата къща, застроени в парцел * в кв. 197 в [населено място]. С нот. акт № 110/1992 г. В. М. е дарила на ищците Д. И. и М. Н.-Ж. партерен апартамент, застроен на 68 кв. м в триетажна масивна жилища сграда, построена в парцел * в кв. 339-А в [населено място], и една 1/3 ид. част от терена, върху който е построена самата жилищна сграда. За посочения недвижим имот е представено разрешение за преустройството му от апартамент в магазин през 2006 г. Ответниците А. А. Т. и А. Н. Т. са собственици на самостоятелен жилищен обект - тавански етаж, преустроен в жилище, с площ от 77,67 кв. м, ведно с припадащите се идеални части от общите части на сградата, заедно с 1/2 ид. част от изба, цялата с площ от 100 кв. м, както и 1/4 ид. част от дворното място, върху което е построена сградата, за което е отреден УПИ *, кв. 39 „А“, а В. Д. Т. е собственик на апартамент с идентификатор ***, находящ в сграда № 1, разположена в поземлен имот с идентификатор ***, със застроена площ от 76 кв. м, заедно с 1/2 ид. част от изба, цялата с площ от 108 кв. м, заедно със съответните идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж, и 1/4 ид. част от поземления имот, с площ от 466 кв. м. От заключението на приетата по делото съдебно-техническа експертиза е установено, че процесното помещение е изградено заедно с къщата, т.е. в момента на делбата то е съществувало и е придобито от С. Н., както и че сградата има обособени два отделни входа – за западната и източната част на същата. С оглед на така установената по делото фактическа обстановка въззивният съд е приел, че с договора за покупко-продажба от 18.01.1958 г. е възникнала и етажна собственост в западната част от сградата, придобита от С. Н.. Тълкувайки волята на страните по горепосочения нотариален акт, съдът е приел, че собствеността върху процесното помещение е прехвърлена в полза на В. М. с договора от 18.01.1958 г., като от съществено значение е отразеното в него, а именно, че заедно с магазина се прехвърля и съседният до магазина клозет и избата под него и пералнята, които образуват партерния етаж. Прието е, че партерният етаж се състои от всички помещения, както и че собственичката С. Н. при изповядването на сделката е определила, че помещението клозет няма да обслужва цялата западна част, нито ще обслужва двора, а ще принадлежи на купувачката В. М., за да обслужва магазина. В този смисъл са и констатациите на вещото лице, че процесното помещение е част от самостоятелен обект с идентификатор *** по КККР. Процесното помещение е неразделна част от сградата, същото е конструктивно и функционално свързано с нея и не представлява допълващо застрояване, изградено върху съсобствен терен за обслужване на двора, поради което същото не представлява допълнително изградена пристройка, без строителни книжа, чието предназначение е да обслужва собствениците на двора. По отношение на дворното място е прието, че с одобрената спогодба от 10.01.1958 г. между съделителите е възникнала етажна собственост, т.е. процесното дворно място се явява обща част. С разпоредителната сделка от 18.01.1958 г. С. Н. е прехвърлила на В. М. 1/3 ид. част от нейната 1/2 ид. част, която е притежавала от цялото дворно място, т.е. 1/6 ид. част от цялото дворно място, а не само от терена, върху който е построена сградата. Въззивният съд е приел, че сделката, с която се прехвърля само теренът, под който е построена сградата, не е могла да породи правните си последици, тъй като тя би била допустима само и единствено ако тази част от терена може да се обособи като самостоятелен обект, респективно да се включи към съседен, каквито твърдения и доказателства по делото не са налице. Същото се отнася и за последващата сделка, с която ищците придобиват процесния партерен етаж и 1/6 ид. част от цялото дворно място, а не само от терена, върху който е построена сградата. Ответниците, като собственици на втория и третия стаж от западната половина на сградата, се легитимират като собственици на по 1/4 ид. част от дворното място. Техните праводатели се легитимират като собствениците в резултат на наследствено правоприемство и извършена делба между наследниците на С. Н.. След като наследодателката на праводателите на ответниците е прехвърлила 1/6 ид. част от дворното място в полза на В. М., то те не са могли да прехвърлят същата на ответниците, т.е. 1/2 ид. част от цялото дворно място, а само 2/6 ид. части от него. В заключение, предявените установителни искове са приети за основателни. Като основание за допускане на касационно обжалване, в изложенията си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК и тримата касатори сочат, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: 1. Следва ли иск за собственост да бъде уважен поради това, че ответниците не са представили доказателства, от които да може да се установи, че са придобили права върху спорното помещение или че то е било общо такова; 2. Следва ли съдът при постановяване на решението си да обсъди в тяхната взаимна връзка доказателствата, както и доводите и възраженията на страните, изпълнявайки задълженията си по чл. 235 ГПК. Поддържа се, че въззивното решение е недопустимо и очевидно неправилно. Ответницата по жалбите Д. Г. И. е представила писмен отговор, в който е изразила становище, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, респ. за неоснователност на жалбите. Претендира разноски. Постъпил е писмен отговор и от ответницата по жалбата М. Г. Н. - Ж., която счита, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, респ. че жалбите са неоснователни. Претендира разноски. Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставена от разрешаването на материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/. Съгласно диспозитивното начало в гражданския процес посоченият от касатора правен въпрос определя обективните рамки, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането на въззивното решение до касационен контрол. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства /ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1. / Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице. Обжалваното решение не страда от пороци, водещи до неговата недопустимост. Недопустимо е решението, което не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество, като например липса на право на иск, което се свързва с липсата на абсолютните процесуални предпоставки или наличието на процесуални пречки за неговото предявяване, ненадлежното му упражняване. Съдебният акт е недопустим и когато съдът се е произнесъл извън пределите на диспозитивното начало и исканата защита, ако не е разгледал иска на предявеното основание, а е разгледал такъв, който не е предявен. В случая, с оглед посочените критерии съдебният акт не може да бъде оценен като вероятно недопустим в стадия за селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК. Първият поставен въпрос е формулиран според твърденията на касаторите и не кореспондира на посочените по-горе съображения на съда за постановяване на обжалваното решение, и по-конкретно, че процесното помещение има характер на обслужваща принадлежност към партерния етаж и е придобито от ищците по силата на транслативна сделка, респ. същият е по съществото на спора и изисква преценка на доказателствата и фактите по делото, което също не може да се извърши в производството по предварителна селекция на касационната жалба. Ето защо този въпрос не може да предпостави допустимостта на касационното обжалване, нито въззивното решение противоречи на дадените с ТР № 4/2015 г. на ОСГК задължителни разяснения. Вторият поставен в изложенията по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпрос, отнасящ се до задължението на въззивния съд да обсъди в мотивите на решението си всички доказателства, доводите и възраженията на страните, е решен в съответствие с практиката на ВКС, включително на сочените от касаторите решения № 331 от 04.07.2013 г. по гр. д. № 1649/2010 г., ІV г. о., решение № 92 от 22.02.2011 г. по гр. д. № 1863/2010 г., ІV г. о. и др. Съгласно приетото по т. 2 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и т. 19 от ТР № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС след обсъждане на правнорелевантните факти, доводите и възраженията на страните, въззивният съд трябва да направи заключение за основателността или неоснователността на исковата претенция и въз основа на него да сравни крайния резултат по спора с този на първостепенния съд, като съответно потвърждава, отменя или изменя първоинстанционното решение. В случая мотивите на въззивната инстанция са подробни, ясни и формирани в резултат на собствената й дейност по оценка и анализ на събраните по делото доказателства и обсъждане на доводите и възраженията на страните. Обстоятелството, че касаторите не са съгласни с крайния резултат от въззивната проверка и в тази връзка излагат аргументи за неправилност на изводите на решаващия съд, не е предмет на проверка в производството по селектиране на касационната жалба по чл. 288 ГПК. Основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК също не е налице. Очевидната неправилност, като квалифицирана форма на неправилност, е обусловена от видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост. За да е налице това основание за допускане на касационното обжалване е необходимо неправилността да е съществена до степен, че да може да бъде констатирана от съда от съдържанието на съдебния акт, без да е необходима преценка на доказателствата по делото. В случая от съдържанието на мотивите на въззивното решение не се разкрива с него да са нарушени императивни материалноправни норми или основополагащи правни принципи, да е приложена несъществуваща или отменена правна норма, да е приложена правна норма със смисъл, различен от действително вложения, да е налице отказ да се приложи процесуална правна норма, довел до процесуално нарушение, в резултат на което да е формиран погрешен правен извод или да е налице необоснованост на извод относно правното значение на факт в разрез с правилата на формалната логика, опита и научните правила. Сочените от касаторите евентуални негови пороци предпоставят обсъждане и преценка на събраните по делото доказателства и не могат да бъдат квалифицирани и като очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК като основание за ангажиране на инстанционната компетентност на ВКС. С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 3 касаторите следва да заплати на ответницата по касация – Д. Г. И., разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 600 лв. С оглед разпоредбите на чл. 5, чл. 12, ал. 1 и чл. 13 от Закона за въвеждане на еврото в Република България сумата следва да се превалутира, като се присъдят 306,78 евро. Касаторът следва заплати на адвокат Г. Т. Ж. от САК сумата 300 евро, представляваща адвокатско възнаграждение за оказана безплатна адвокатска помощ на ответницата М. Г. Н. - Ж. на основание чл. 38, ал. 2, вр. с чл. 38, ал. 1, т. 3 ЗА и чл. 9, ал. 3, вр. с чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г. о.,