Определение № 50651 от 30.11.2022 г. на ВКС по т. д. № 1629/2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „БИО АГРО ПРОДЪКШЪН” ЕООД, представлявано от адв. Х. Х. и адв. Я. Н., срещу решение № 155 от 18.03.2021г. по гр.д. № 40/2021г. на Софийски апелативен съд, 5 състав, с което е потвърдено решение от 21.10.2020г. по т.д. № 1533/2019г. на СГС, VI-16 състав и касаторът е осъден да заплати на „ЧЕЗ Електро България” АД (с ново наименование „Електрохолд Продажби” ЕАД) сумата 2050 лева. С потвърденото първоинстанционно решение е отхвърлен предявеният от касатора против „ЧЕЗ Електро България” АД (с ново наименование „Електрохолд Продажби” ЕАД) иск с правно основание чл.79, ал.1 вр. чл.82 ЗЗД за сумата 135 000 лева, представляваща обезщетение за имуществени вреди от неизпълнение на договор за продажба на електрическа енергия за стопанска и обществена дейност № 210037456298/15.11.2016г., изразени в пропуснати ползи – неполучен наем за периода 03.01.2017г. – 03.04.2018г. по договор за наем, сключен с трето лице.

Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушения на материалния закон и съдопроизводствените правила и необоснованост. Излага съображения за неправилност на извода на въззивния съд, че през исковия период обектът му не е имал качеството на присъединен към електроразпределителната мрежа, като сочи, че нито са наведени от ответника твърдения, нито в решението са изложени мотиви кога и на какво предвидено в закона основание е бил прекратен достъпът на обекта до мрежата. В тази връзка сочи, че според тричленната СТЕ е било временно преустановено само електроснабдяването на обекта поради неплащане на задължения от страна на предишния му собственик, с оглед на което не е било необходимо ново присъединяване на обекта към мрежата. Намира за неправилен като противоречащ на закона, направен при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, и извода, че за да започне доставката на електроенергия до обекта му, трябвало за бъдат извършени технически или други действия, различни от това да бъде сключен договор за доставка на електрическа енергия. Твърди също, че според събраните по делото доказателства на практика електроснабдяването на обекта е било осъществено чрез технически действия, елементарни по своята природа и дължими именно от ответника в изпълнение на сключения договор, което не представлява ново присъединяване на обекта към електроразпределителната мрежа. Поради това оспорва изводите на въззивния съд, че съоръженията, необходими за присъединяването на обекта към мрежата, са били изградени едва към 18.06.2018г. и едва след този момент е възникнало задължението на ответника да доставя електроенергия до обекта. Излага и подробни съображения за незаконосъобразност на извода на въззивния съд, че ответникът не носи отговорност за неизвършени от „ЧЕЗ Разпределение България” АД технически действия за електроснабдяване на обекта, като твърди, че с оглед предоставяната на крайните клиенти услуга двете дружества, които са част от „ЧЕЗ Груп”, следва да се разглеждат като интегрирано предприятие, което осигурява единна и комплексна доставка. Сочи, че противният извод – че двете дружества не са интегрирано предприятие, въззивният съд е направил служебно и без оплакване от страните по делото. Оспорва като незаконосъобразен, направен при нарушение на съдопроизводствените правила и необоснован и извода, че не е доказано настъпването на твърдените в исковата молба вреди.

В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът прави искане за допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 и ал.2 ГПК, като сочи следните материалноправни и процесуалноправни въпроси:

I. Въпроси, по които е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2 ГПК:

1. Прекъсването на електроснабдяването на обект на краен клиент представлява ли (идентично ли е на) прекратяване на достъпа на обекта до електроразпределителната мрежа по смисъла на чл.14, ал.1, т.1 НППКЕЕПРЕМ?

2. Необходимостта от извършване на ремонт и/или подмяна на елементи от съоръженията за присъединяване на обект на краен клиент към електроразпределителната мрежа означава ли, че обектът има качеството на такъв с прекратен достъп до електроразпределителната мрежа по смисъла на чл.4, ал.1, т.11 НППКЕЕПРЕМ?

3. Извършването на ремонт и/или подмяна на елементи от съоръженията за присъдиняване на краен клиент към електроразпределителната мрежа представлява ли (идентично ли е на) присъединяване на обекта към електроразпределителната мрежа?

4. Правни или технически действия са прекратяването на достъпа на обект на краен клиент до електроразпределителната мрежа и присъединяването на обект на краен клиент към електроразпределителната мрежа? Касаторът твърди, че първите четири въпроса са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, както и че изводите на въззивния съд по тях са изцяло необосновани, което води до очевидна неправилност на решението.

5. Трябва ли съдът да обсъди в мотивите на решението доказателствата, въз основа на които намира релевантен за спора факт за установен (осъществил се)? Твърди, че по въпроса е налице произнасяне в противоречие с решение № 217 от 09.06.2011г. по гр.д. № 761/2010г. на ВКС, ГК, IVг.о.

6. Длъжен ли е съдът да обоснове защо не възприема заключението на вещите лица по делото? Длъжен ли е съдът, независимо дали приема или не експертното заключение, да изложи мотиви, обосноваващи преценката му за годността на експертизата? Касаторът твърди противоречие с решение № 248 от 16.11.2015г. по гр.д. № 1271/2015г. на ВКС, ГК, III г.о., решение № 241 от 23.10.2013г. по гр.д. № 3194/2013г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 108 от 16.05.2011г. по гр.д. № 1814/2009г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 118 от 15.05.2012г. по гр.д. № 588/2011г. на ВКС, ГК, II г.о., решение № 129 от 08.11.2017г. по гр.д. № 60344/2016г. на ВКС, ГК, III г.о.

7. Може ли съдът да основе решението си само на избрани от него доказателства, без да обсъди останалите събрани по делото доказателства и да изложи съображения защо ги отхвърля като недостоверни? Има ли право съдът да приеме за доказан факт с мотиви, че фактът се установява от заключение на вещи лица, при положение че заключението отрича този факт да се е осъществил? Дължи ли съдът съобразно чл.12 и чл.235 ГПК при постановяване на решението си да вземе предвид и да обсъди всички доводи и възражения на страните и събраните по делото доказателства от значение за решението по делото? Намира, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение № 24 от 28.01.2010г. по гр.д. № 4744/2008г. на ВКС, I г.о., решение № 548 от 06.10.2012г. по гр.д. № 1119/2009г. на ВКС, III г.о., решение № 331 от 19.05.2010г. по гр.д. № 257/2009г. на ВКС, IV г.о., решение № 411 от 27.10.2011г. по гр.д. № 1857/2010г. на ВКС, IV г.о., решение № 443 от 25.10.2011г. по гр.д. № 166/2011г. на ВКС, IV г.о., решение № 445 от 02.11.2011г. по гр.д. № 1733/2010г. на ВКС, IV г.о., решение № 57 от 02.03.2011г. по гр.д. № 1416/2010г. на ВКС, III г.о., решение № 194 от 18.06.2013г. по гр.д. № 1100/2012г. на ВКС, IV г.о., решение № 230 от 11.02.2013г. по т.д. № 1090/2011г. на ВКС, II т.о., решение № 42 от 09.06.2014г. по т.д. № 799/2011г. на ВКС, II т.о., решение № 9 от 25.0.3.2014г. по гр.д. № 3700/2013г. на ВКС, I г.о., решение № 185 от 17.07.2012г. по гр.д. № 737/2011г. на ВКС, IV г.о., решение № 200 от 23.06.2015г. по гр.д. № 6459/2014г. на ВКС, IV г.о.

8. Представляват ли енергийното предприятие – краен снабдител и енергийното предприятие – оператор на електропреносната или електроразпределителната мрежа дружества от една икономическа група, която би могла да се определи като икономическа единица, при положение че по делото не се спори, че двете енергийни предприятия имат едно и също дружество – майка, и може ли осъществяваната от тях доставка също да се разглежда като единна и комплексна? Носи ли отговорност общественият доставчик на електрическа енергия за причинени вреди на потребителите на електрическа енергия вследствие преустановено подаване на електроенергия? Касаторът намира, че по въпросите е налице произнасяне в противоречие с решение № 105 от 11.06.2015г. по гр.д. № 5920/2014г. на ВКС, III г.о.

9. Какви са правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото предвид разпоредбата на чл.269, изр.2 ГПК, според която служебната му проверка има за предмет валидността и допустимостта (в обжалваната част) на първоинстанционното решение, а по останалите въпроси въззивният съд е ограничен от посоченото в жалбата? Твърди противоречие с ТР № 1 от 09.12.2013г. по т.д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС и решение № 4 от 09.05.2019г. по т.д. № 26/2018г. на ВКС, I т.о., решение № 11 от 11.03.2019г. по гр.д. № 1016/2018г. на ВКС, I г.о., решение № 109 от 17.0.4.2019г. по гр.д. № 4017/2018г. на ВКС, IV г.о.

10. Носител ли е енергийното предприятие – краен снабдител на задължението за снабдяване с електрическа енергия на обект на краен клиент, при положение че е сключен договор за продажба на електрическа енергия и обектът е присъединен към електроразпределителната мрежа? Твърди се противоречие с решение № 60 от 29.04.2015г. по гр.д. № 4280/2014г. на ВКС, IV г.о.

11. Представляват ли „трети лица” по смисъла на чл.181, ал.1 ГПК само тези лица, които черпят права от лицето, подписало документа, и правата, които те черпят, могат да възникнат само при условие, че датата на възникването им предшества датата на документа? Другите неучастващи в документа лица, които не са такива, които черпят права от лицето, подписало документа, и правата, които тези други неучастващи в документа лице черпят могат да възникнат само при условие, че датата на възникването им предшества датата на документа, представляват ли трети лица по смисъла на чл.181, ал.1 ГПК и важи ли спрямо тях посочената в документа дата? Твърди се противоречие с решение № 235 от 04.06.2010г. по гр.д. № 176/2010 ва ВКС, II г.о., решение № 128 от 20.08.2018г. по т.д. № 1744/2017г. на ВКС, II т.о. и решение № 309 от 20.02.2014г. по гр.д. № 742/2012г. на ВКС, I г.о.

12. Ползването на недвижим имот като собственическо правомощие предполага ли възможност за собственика лично или чрез другиго да ползва вещта, включително без промяна на функционалното ѝ предназначение, респективно, да извлича ползи и добиви от нея? В случай че собственикът на имот е лишен от възможността да използва имота си, определяем ли е размерът на възникналите за него вреди от средния пазарен наем, установен по делото? Твърди се противоречие с решение № 32 от 11.07.2017г. по т.д. № 60028/2016г. на ВКС, II г.о., решение № 701 от 22.11.2010г. по гр.д. № 219/2010г. на ВКС, решение № 4 от 23.01.2009г. по гр.д. № 5382/2007г. на ВКС, II г.о., решение № 55 от 28.02.2012г. по гр.д. № 652/2011г. на ВКС.

II. Въпроси, по които са налице основанията по чл.280, ал.1, т.2 и т.3 и ал.2 ГПК:

1. Има ли задължение националният съд, когато решава спор, по който са приложими правото на ЕС и приетите от институциите на ЕС актове, да извърши съответстващо на смисъла и целите на правото на ЕС и тези актове тълкуване на вътрешното право и да го приложи в този смисъл? Касаторът поддържа, че въззивният съд не е извършил конформно тълкуване на приложимите актове – ЗЕ и НППКЕЕПРЕМ, и изводите му са в нарушение на смисъла и целта на Директива 2009/72 и Директива 2005/89, с което се е произнесъл по поставения въпрос в противоречие с практиката на СЕС – решение от 24.01.1994г. по дело 72/95, решение от 19.09.2000г. по дело С-287/98г., решение от 30.04.1996г. по дело С-194/94г., решение от 18.12.1997г. по дело С-129/96г., решение от 16.12.1993г. по дело С-334/92г., решение от 30.04.1998г. по село С-240-244/98г., решение от 27.0.2.2018г. по дело С-64/16г.

2. Следва ли да се осигури засилена защита на клиентите на електроенергийни услуги в качеството им на потребители на услуги, която е извън обхвата и в допълнение на защитата, която се осигурява на потребителите на други услуги, като по отношение на клиентите на електроенергийни услуги се приложат специалните мерки за защита, предвидени в Директива 2009/72/ЕО, включително мерките, посочени в Приложение № 1 към тази директива, и специалните мерки за защита, предвидени в Директива 2005/89/ЕО? Ползват ли се клиентите на електроенергийни услуги от защитата на потребителите, предвидена в правото на ЕС, в качеството им на потребители на услуги? Допустимо ли е краен снабдител на електрическа енергия, който е част от интегрирано предприятие и от една икономическа единица с оператора на електроразпределителната мрежа, в комуникацията си с клиенти и в търговската си практика, включително при използването на търговската си марка, да създава възможност за заблуждение на клиентите относно своята идентичност и относно разпределението на задълженията между него и оператора на електроразпределителната мрежа във връзка с предоставяне на услуга, която крайният снабдител с електрическа енергия се е задължил да предоставя на крайните клиенти в отношенията си с тях? Касаторът твърди, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на СЕС, като сочи решения по дело С-765/18г., дело С-242/10г., дела С-105/12 – С-107/12, дело С-765/18г., както и че пропускът да се произнесе по въпроса за засилената защита на потребителите е в нарушение на практиката на СЕС – решение по дело С-230-244/98г., дело С-397/11, делот С-437/00г., дело С-168/05г., дело С-429/05г., дело С-243/08г., дело С-40/08г., дело С-277/08г., дело С-215/11г., дело С-215/11г., дело С-488/11г., дело С-618/10г., дело С-126/97г. и др.

3. Представляват ли енергийното предприятие – краен снабдител и енергийното предприятие – оператор на електропреносната или електроразпределителната мрежа интегрирани предприятия и може ли осъществяваната от тях доставка също да се разглежда като единна и комплексна, при положение че двете енергийни предприятия имат едно и също дружество – майка? Могат ли предприятия, които извършват дейности, за които е необходим лиценз и издадените в тяхна полза лицензи са с различен обхват, да бъдат част от вертикално интергрирано предприятие и да представляват икономическа единица? Касаторът твърди, че въззивното решение е в нарушение на смисъла и целта на Директива 2009/72 за либерализиране на вътрешния пазар на електроенергия и в частност на чл.26, пар.3 на Директива 2009/72 вр. с чл.19, пар.1 ДЕС и чл.4, ал.3 ДЕС, тъй като въззивният съд не е упражнил ефективен контрол, за да се избегне злоупотреба с вертикалната интеграция на двете предприятия – част от общо вертикално интегрирано предприятие, и е допуснал едното от тях да избяга от отговорност, като сочи решение по дело С-41/90г., решение по дело С-407/08г., решение по дело 22/71, решения по дело 180/83, 15/74, Т-71/03, Т-74/03, Т-87/03 и Т-91/03. Поддържа, че въпросът е от значение и за точното прилагане на закона и за развитие на правото, както и че с оглед произнасянето на въззивния съд решението е очевидно неправилно.

4. Могат ли частноправните субекти да се ползват от средства за защита на правата си, следващи от правото на ЕС, които средства за защита да са не по-малко облагодетелстващи от средствата за защита, които се прилагат за защита на правата на частноправните субекти, следващи от националното право (принцип на еквивалентността)? Допустимо ли е националният съд да приложи правила от националното право, които правят упражняването на права на частноправни субекти, гарантирани от правния ред на ЕС, невъзможно или прекомерно затруднено (принцип на ефективност)? Предприятията, натоварени с функцията да предоставят услуги от общ интерес, представляват ли лица, по отношение на които частноправни лица могат да се позовават пряко на нормите на директива? Касаторът твърди, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на СЕС, като сочи решенията по дело 33/76, дело 45/76, дело 68/79, дело 199/82, съединени дела 331/85, 376/85 и 378/85, дело 104/86, съединени дела 123/87 и 330/87, дело С-96/91, съединени дела С-6/90 и С-9/90, дело С-312/93, съединени дела С-430-431/93 и др., решение от 07.09.2016г. по дело С-121/15, решения по дело С-312/–3, дело С-231/96, дело С -228/96. Поддържа, че въпросът е от значение и за точното прилагане на закона и за развитие на правото, както и че с оглед произнасянето на въззивния съд решението е очевидно неправилно.

Ответникът „ЧЕЗ Електро България” АД (с ново наименование „Електрохолд Продажби” ЕАД) оспорва касационната жалба. Поддържа, че не е налице основанието по чл.280, ал.2 ГПК, тъй като не са изложени твърдения, обосноваващи приложението му. Прави възражение и за липса на основанията по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване. По отношение на въпросите, свързани с приложението на Наредба № 6/2014г., намира, че са относими към решаващите мотиви на съда и по отношение на тях не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. По въпроси 5, 6, 7 и 10 от пункт I и 2 от пункт II поддържа, че не съответстват на фактите по делото и на мотивите на въззивния съд и се основават на неверни твърдения. Намира, че по въпроси 7 и 8 от пункт I и въпросите по пункт II не са налице сочените допълнителния основания за допускане на касационен контрол. Сочи, че въпроси 11 и 12 и първият формулиран в пункт II на изложението въпрос се отнасят до мотиви, които не са обусловили изхода на делото, доколкото са изложени като допълнителни, както и че последният въпрос в този пункт също не може да обоснове допускане на касационен контрол. Излага подробни съображения за неоснователност на касационната жалба.

Третото лице помагач на страната на ответника „ЧЕЗ Разпределение България“ АД (с ново наименование „Електроразпределителни мрежи Запад” ЕАД) не представя отговор на касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.

Въззивният съд, след като е обсъдил събраните по делото доказателства, е приел за установено, че между страните е сключен договор за продажба на електрическа енергия за стопанска и обществена дейност, по силата на който ответникът се е задължил да продава на ищеца в място на доставка – процесния обект, електрическа енергия, и че процесният обект се намира на територия, за която на ищеца е издадена лицензия за краен снабдител, съответно доставчик от последна инстанция. Посочил е, че съгласно чл.94, ал.1 ЗЕ в редакцията към датата на сключване на договора крайният снабдител осигурява снабдяването с електрическа енергия на обекти на битови и небитови крайни клиенти, присъединени към електроразпределителна мрежа на ниво ниско напрежение, в съответната лицензионна територия, когато тези клиенти не се снабдяват от друг доставчик, а според ал.2 снабдяването с електрическа енергия по ал. 1 е услуга от обществен интерес по смисъла на този закон, която се предоставя при условията на равнопоставеност в съответствие с правилата по чл. 21, ал. 1, т. 10. Изтъкнал е, че правоотношението по продажба на електроенергия за битови и небитови нужди на крайни клиенти е регламентирано от законодателя в специалния Закон за енергетиката като договорно, при държавно регулирани цени и публично известни общи условия, предложени от доставчика и одобрени от Комисията за енергийно и водно регулиране /КЕВР/. Приел е, че ищецът е търговец по смисъла на чл.1, ал.2 от ТЗ и това определя качеството му на небитов клиент по смисъла на т.33а от ДР на ЗЕ, а ответникът в качеството си на енергийно предприятие – краен снабдител /§1, т.28а, б.“а“ от ДР на ЗЕ/, е носителят на облигационното задължение по чл. 94а, ал. 1, във вр. чл. 97, ал. 1, т. 4 и чл. 98а ЗЕ за снабдяване с електрическа енергия. Приел е още, че за да започне изпълнението на правоотношението по продажба на електрическа енергия, законът въвежда като условие присъединяването на съответния обект към електроразпределителната мрежа. Позовал се е на решение № 60 от 29.04.2015 г. на ВКС по гр. д. № 4280/2014 г., IV г. о., ГК, според което задължението на субекта на облигационното задължение по чл. 94а, ал. 1, във вр. с чл. 97, ал. 1, т. 4 и чл. 98а от ЗЕ за снабдяване с електрическа енергия на обект на потребител - краен клиент по смисъла на § 1, т. 27г от ДР на ЗЕ, може да възникне само ако обектът е вече присъединен към електроразпределителна мрежа на ниво ниско напрежение в съответната територия, като е направено разграничението, че носител на облигационното задължение по чл.117, ал.1 от ЗЕ за присъединяване на обекта (имота) към електроразпределителната мрежа на ниво ниско напрежение може да бъде само енергийно предприятие - оператор на електропреносната мрежа по смисъла на § 1, т. 34а, б. "а" от ДР на ЗЕ или оператор на електроразпределителна мрежа по смисъла на § 1, т. 34б, б. "а" от ДР на ЗЕ. Това задължение може да възникне само ако са налице условията по т. 1, т. 2 и т. 3 на чл. 117, ал. 1 от ЗЕ. Съгласно разпоредбата на чл.117, ал.1 от ЗЕ, енергийното предприятие - оператор на електроразпределителна мрежа (т. 34б, б. "а" от ДР на ЗЕ), е длъжно да присъедини всеки обект на клиент на електрическа енергия, разположен на съответната територия, който отговаря на следните условия: 1) има изградени електрически уредби в границите на имота си, отговарящи на техническите норми и на изискванията за безопасна работа; 2) е изпълнил условията за присъединяване към преносната, съответно разпределителната мрежа; и 3) е сключил писмен договор за присъединяване с оператора на електропреносната мрежа, съответно с оператора на електроразпределителна мрежа, по нормативно определена цена за присъединяване. Посочено е, че условията и редът за присъединяване към електропреносната и електроразпределителна мрежа и за сключване на договорите за това са подробно регламентирани в нарочна наредба на ДКЕВР (чл. 117, ал. 3 от ЗЕ), а именно - Наредба № 6/09.06.2004 г. за ПППЕЕПРЕМ (отм., действала до 04.04.2014 г.), респ. - Наредба № 6/24.02.2014 г. за ППКЕЕПРЕМ (в сила от 04.04.2014 г.). Съгласно чл.2, ал.1 от Наредба № 6 за присъединяване на производители и клиенти на електрическа енергия към преносната или към разпределителните електрически мрежи обекти на клиенти и производители на електрическа енергия се присъединяват към съответната електрическа мрежа при технически условия и начин, определени от съответния мрежови оператор. Съгласно ал.6 преносът на електрическа енергия от присъединявания обект към съответната мрежа и от мрежата към обекта се осъществява след въвеждането в експлоатация на обекта, включително и на съоръженията за присъединяване, при условията и по реда на ЗУТ. Съгласно чл.4, ал.1, т.11 от Наредбата за проучване на условията за присъединяване на обект на клиент към електрическата мрежа се подава писмено искане до съответния мрежови оператор по местонахождение на обекта в случаите за присъединяване на обект с прекратен достъп до мрежата.

Въззивният съд е приел за установено, че ищецът е подал до третото лице помагач заявление за присъединяване към електроразпределителната мрежа при условията на чл. 4, ал. 1, т. 11 НППКЕЕПРЕМ № 6 - за присъединяване на обект с прекратен достъп до мрежата. Приел е, че електроразпределителното предприятие в качеството си на мрежови оператор, към чиято мрежа може да се осъществи присъединяването, е издало в съответствие с чл.2, ал.3 вр. чл.12 от Наредбата становище за условията и начина на присъединяване, с което е указало на ищеца, че е негово задължението по изграждане на съоръжения ниско напрежение в имота след границата на собственост, които да останат в негова собственост, а разпределителното дружество следвало да монтира и захрани новия електромер в съответствие с чл. 29, ал. 4 НППКЕЕПРЕМ № 6, която разпоредба предвижда електромерните табла да се доставят и монтират от и за сметка на оператора на разпределителната мрежа, като клиентът заплаща на предприятието цената на допълнителната секция. Въззивният съд е намерил за установено, че необходимите за присъединяването съоръжения са изградени към 18.06.2018 г. и е заключил, че от този момент е възникнало задължението на ответника да изпълнява поетото с договора за продажба на ел.енергия задължение за нейната доставка. Отбелязал е, че преди този момент, без да е налице възстановен достъп до разпределителната мрежа на процесния обект, доставянето на електрическа енергия за него е било технически невъзможно, което е намерил за потвърдено от заключението на тричленната съдебно-техническа експертиза. Поради това е приел, че не е установено да е налице виновно неизпълнение на договора от страна на ответника, тъй като самият закон посочва, че до присъединяването на съответния обект към електропреносната мрежа не следва да се осъществява доставка на ел.енергия. Посочил е, че договорът между страните е бил сключен в изпълнение на закона, който предвижда неговото сключване като едно от условията за възникване на задължението на електроразпределителното предприятие /третото лице помагач/ да присъедини процесния обект /чл.117, ал.1, т.3 ЗЕ/.

Въззивният съд е намерил за неоснователен довода във въззивната жалба, че по делото не са представени доказателства за прекратяване на достъпа на обекта до електроразпределителната мрежа. Изложил е съображения, че съгласно §1 от ДР на Правила за условията и реда за предоставяне на достъп до електропреносната и електроразпределителните мрежи, „Достъп” или „Право на достъп до мрежата” е услуга, предоставяна от оператора и позволяваща на Клиента/Производителя да използва преносната/разпределителната мрежа при условия на сключен договор с оператора и/или след приемане на общите му условия, като правото на достъп се получава за определен обект, присъединен към мрежата, съгласно условията на оператора. Посочил е, че с подаденото до третото лице помагач заявление от 17.10.2016 г. ищецът е поискал присъединяване на обект с прекратен достъп до мрежата, в отговор на което и след направено проучване енергоразпределителното предприятие му е указало какви технически изисквания следва да бъдат изпълнени, за да бъде възстановен достъпът /извършено присъединяването към електрическата мрежа/. От това е заключил, че към момента на подаване на заявлението обектът на ищеца не е бил присъединен към електроразпределителната мрежа, което се потвърждава от заключението на тройната съдебно-техническа експертиза. Преценил е като неотносими към спора причината, поради която достъпът на обекта до електропреносната мрежа е бил прекратен, както и възражението, че е съществувала партида, която е следвало да се възстанови, както и клиентски номер, като е приел, че наличието на партида не означава наличие на достъп до електропреносната мрежа. Посочил е, че за да е налице достъп, същият следва да е технически възможен при спазване на законовите правила, и е добавил, че ако обектът е имал достъп до електропреносната мрежа, е било абсолютно безсмислено подаването на заявление за неговото възстановяване и извършването на каквито и да било технически действия във връзка с изграждане и монтиране на електрически уреди, способстващи този достъп. Изтъкнал е, че от представеното заявление № [ЕГН]/22.06.2018 г., подадено от ищеца до третото лице-помагач, се установява, че към 22.06.2018 г. в обекта не е имало монтирано средство за търговско измерване /електромер/, в подкрепа на което е фактът, че договорът между страните е сключен след посочването в становището на третото лице помагач от 15 11.2016 г., че новият електромер ще бъде монтиран след изпълнение на предписанията в него и след сключване на договор за продажба на ел.енергия. Добавил е, че количеството електрическа енергия се измерва със средства за търговско измерване и те съгласно чл. 120 от ЗЕ са собственост на разпределителното или на преносното предприятие, като, за да може да бъде възстановена доставката на ел.енергия в обекта, следва да има монтирано средство за търговско измерване, което се извършва от електроразпределителното предприятие. Изложил е съображения, че тази уредба е последователно прокарана от законодателя и с разпоредбата на чл.28 и на чл.29, ал.5 от Наредба № 6/2004 г. за присъединяване на производители и потребители на електрическа енергия към преносната и разпределителните електрически мрежи, като съгласно чл.29, ал.1 от Наредбата, когато електрическата енергия се доставя на клиента от съоръжения на оператора на разпределителната мрежа на ниво ниско напрежение, границата на собственост е изходящите клеми на средствата за търговско измерване или изходящите клеми на разположените непосредствено след тях предпазители или прекъсвачи. Съобразил е, че съгласно ал.4 електромерните табла се доставят и монтират от и за сметка на оператора на разпределителната мрежа, като клиентът заплаща на предприятието цената на допълнителната секция. Посочил е, че за да бъде въобще осъществена доставката на електрическа енергия до обект, следва да са изпълнени изискванията на раздел Раздел III от Правила за управление на електроенергийната система - Технически изисквания за присъединяване на клиенти, съгласно които изисквания обектът следва да има средство за търговско измерване. Взел е предвид, че според чл.62 от тези правила ползването на електропреносната мрежа, което осигурява доставката на електроенергия, се основава на договор за достъп, сключен между ползвателя и оператора на електропреносната мрежа. Намерил е, че представената по делото фактура № [ЕГН]/15.11.2016 г. съдържа основните права и задължения на страните по сключения договор – задължението на „ЧЕЗ Разпределение България“ АД да възстанови снабдяването с ел.енергия и задължението на ищеца да заплати цената.

Въззивният съд е приел за неоснователно възражението на жалбоподателя, че въпреки попълненото от него заявление за проучване на условията за присъединяване, в действителност той е искал възстановяване на подаването на ел.енергия, като е приел, че в този случай същият изобщо не би се обръщал към електроразпределителното предприятие, а направо към ответника по делото, както и не би отбелязал в подаденото заявление, че електрозахранването му е било прекъснато. Приел е, че представената по делото комуникация на ищеца с „ЧЕЗ Разпределение България“ АД също показва, че ищецът се е нуждаел от услугите, които предлага третото лице - помагач, като ищецът е представил фактура, издадена от ЧЕЗ Разпределение №[ЕГН]/17.10.2016 г. към него, от която е видно че е искал услуга извъършване проучване на външно ел.захранване, даване на технически указания и издаване на удостоверение за до 100 kw, за което е заплатена и такса на 15.11.2016 г. от 146.40 лева. С оглед на това е достигнал до извод, че ищецът е поискал и е бил в процудура по привеждане на съоръженията за изпълнение на становището на оператора на мрежата.

Въззивният съд е приел за неоснователно и твърдението на въззивника, че енергийното предприятие - краен снабдител и енергийно предприятие - оператор на електропреносната мрежа представляват дружества от една икономическа група, която би могла да се определи като една икономическа единица и осъществяваната от тях доставка също може да се разглежда като единна и комплексна. Намерил е за неотносимо към този въпрос обстоятелството, че доставката на електроенергия е дефинирана като услуга от обществен интерес както от българското /чл. 69, чл.94а, ал.2 ЗЕ/, така и от европейското законодателство /Директивата 2009/72 и Директива 2005/89 относно сигурността на доставките/. Изложил е съображения, че „ЧЕЗ Електро България“ АД и „ЧЕЗ Разпределение България” АД са отделни търговски дружества, които не са „вертикално интгерирани предприятия“, и тяхната отговорност е различна и е разделна, като отговорността на всяко едно може да бъде ангажирана единствено и само във връзка с изпълнение/неизпълнение на действия, които са от сферата на лицензионните им задължения. Посочил е, че това е свързано и със законова забрана лицензиантът, търгуващ с ел. енергия, да извършва действия от лицензионните правомощия на лицензианта - оператор на мрежа. Съобразил е, че съгласно § 17, изр. 1 от ПЗР на ЗЕ дейностите, свързани с разпределение на електрическа енергия и оперативно управление на разпределителните мрежи, се отделят юридически и организационно от снабдяването с електрическа енергия и другите дейности на електроразпределителните дружества до 31 декември 2006 г., но не по-късно от датата на влизане в сила на Договора за присъединяване на Република България към Европейския съюз, като в следващите текстове от същия § 17 е регламентирано преобразуването на съответните заварени електроразпределителни дружества (енергийни предприятия) и издаването на съответните лицензии за извършване на дейността по снабдяване с електрическа енергия и за разпределение на електрическа енергия на съответните територии от страната. Посочил е, че законодателното разграничение между дейностите по пренос, по разпределение и по снабдяване с електрическа енергия, съответно - и по тяхното лицензиране, е проведено и в разпоредбите на чл. 43 и чл. 44 от ЗЕ, като съгласно чл. 44, ал. 3 на лицата, на които е издадена лицензия за разпределение на електрическа енергия, не се издават лицензии за други дейности, подлежащи на лицензиране по ЗЕ, каквато е дейността по снабдяване с електрическа енергия от крайни снабдители (чл. 43, ал. 4 от ЗЕ). Изтъкнал е, че дейността на ЧЕЗ Електро и ЧЕЗ Разпределение е различна, същите се управляват от отделни управителни органи, които вземат самостоятелни и независими решения, като т.нар. дружество - майка— ЧЕЗ АС, Прага, е трети самостоятелен субект. Изложил е съображения, че понятието за единната икономическа единица е разработена във връзка с приложението на чл.81 ДЕО /сега чл.101 ДФЕС/ и се използва и в приложение на чл. 102 ДФЕС, като понятието е свързано с отношенията по вертикала, а такива между ответника по иска и третото лице помагач не съществуват. Добавил е, че следва да се има предвид допълнителното условие – да е установено, че предприятието-нарушител не е действало независимо при избора си на поведение. Посочил е, че липсва въобще практика на ЕК, която да счита за една икономическа единица предприятия, чиято дейност е нормативно регулирана с лицензионни режими от различен порядък.

Въззивния съд е приел, че поради липсата на основание за ангажиране на отговорността на ответника за вредите, претендирани от ищеца, на изследване не е необходимо да се подлага дали ищецът въобще е претърпял тези вреди – дали е сключил договора за наем и дали във връзка с този договор е пропуснал да реализира полза. За пълнота на изложението е посочил, че не е налице и другият елемент на хипотезата на правната норма, уреждаща претендираното от ищеца вземане, а именно – вреда под формата на пропусната полза. Посочил е, че с Тълкувателно решение № 3 от 12.12.2012 г. по тълк. д. № 3/2012 г., ОСГТК на ВКС е изяснено, че установяването на пропуснатата полза се основава на предположение за състоянието, в което имуществото на кредитора би се намирало, ако длъжникът беше изпълнил точно задължението си, съпоставено с имуществото му към момента на неизпълнението. Пропуснатата полза представлява реална вреда, и при липса на установена в закона презумпция за нейното настъпване, е необходимо в процеса да бъде доказана възможността за сигурно увеличаване на имуществото. Посочил е, че за доказване настъпването на вреда под формата на пропусната полза ищецът е представил сключен с трето лице договор за наем по отношение на процесния обект, но с отговора на исковата молба ответникът е оспорил датата на сключване на този договор с твърдения, че същият е съставен за целите на настоящия процес. Приел е, че съгласно чл.180 от ГПК от представения договор за наем се установява единствено, че подписалите го лица са направили посочените в него изявления, като посочената в него дата на сключване 03.01.2017 г. не е елемент от съдържанието и затова въпросът за достоверността на датата на всеки един частен документ може да бъде поставян по отношение на третите лица по чл. 181, ал. 1 ГПК, които са онези, които не са участвали в съставянето на частния документ. Въззивният съд е споделил мотивите, изложени в решение № 228/12.04.2019 г. по т.д.№ 596/2018 г. на ВКС, ТК, I т.о. преценяващи аргументацията на стеснителното тълкуване на понятието „трети лица” /по см. на чл. 181, ал. 1 ГПК/ като базирана единствено върху представа за целесъобразност и възможността разбирането на понятието трети лица в неговото обикновено значение да доведе до големи практически проблеми при доказването. Намерил е, че ограничителното тълкуване на понятието „трети лица”, употребено в чл. 181, ал. 1 ГПК, противоречи на закона. Посочил е, че в процесния случай ответникът по иска не черпи права от нито един от двамата издатели на частния диспозитивен документ „Договор за наем“, но неговото антидатиране се явява годно да го увреди. Намерил е за допустими свидетелските показания за установяване достоверната дата на предварителния договор за наем, но проведеното с тях доказване във въззивната инстанция е приел за неуспешно.

Настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.

Поставените от касатора въпроси по пункт I, т.1 – т.4 по начина, по който са формулирани, не са обусловили решаващите изводи на въззивния съд. Въпросите са поставени във връзка с преценката дали необходимостта от извършването на ремонт и/или подмяна на елементи от съоръженията за присъединяване на обект към електроразпределителната мрежа обуславя извод, че обектът има качеството на такъв с прекратен достъп до мрежата. Въззивният съд не е се е произнасял по тези въпроси, тъй като е изградил изводите си след съобразяване на предприетите от ищеца и третото лице-помагач действия и водената между тях кореспонденция и обсъждане на относимата нормативна уредба, като е приел още, че към момента на подаване на заявлението за присъединяване обектът на ищеца не е бил присъединен към електроразпределителната мрежа, което се потвърждава от заключението на тройната съдебно-техническа експертиза. Въззивният съд не е обсъждал поставените в т.I.1 и т.I.4 въпроси, а е изложил съображения, че за да е налице достъп, същият следва да е технически възможен при спазване на законовите правила, и е добавил, че ако обектът е имал достъп до електропреносната мрежа, е било абсолютно безсмислено подаването на заявление за неговото възстановяване и извършването на каквито и да било технически действия във връзка с изграждане и монтиране на електрически уреди, способстващи този достъп. Несъгласието на касатора с така формираните изводи на въззивния съд представлява оплакване за неправилност, по което касационната инстанция не може да се произнесе в производството по чл.288 ГПК. Поради това поставените въпроси не осъществяват общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК и не могат да обосноват допускане на касационно обжалване.

По същите съображения не отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК и въпросът по т.I.5, поставен във връзка с твърдението, че въззивният съд не е посочил в кой момент счита, че е станало прекратяването на достъпа на обекта, на какво основание и въз основа на какъв акт счита, че е станало това, и въз основа на какви доказателства приема, че достъпът на обекта до електроразпределителната мрежа е бил прекратен. По начина, по който е формулиран, въпросът е предпоставен от твърдението, че посочените обстоятелства са относими към спора и не са обсъдени от въззивния съд. Противно на твърдението на касатора, въззивният съд е изложил изрични съображения, че намира тези обстоятелства за неотносими към предмета на спора, като е изложил съображения, че за да е налице достъп, същият следва да е технически възможен при спазване на законовите правила, и подробно е мотивирал извода си, че през исковия период това условие не е било налице.

Формулираните в т.I.5 и т.I.6 процесуалноправни въпроси се отнасят до задължението на съда да обсъди твърденията и доводите на страните и събраните по делото доказателства, в това число заключението на вещите лица по делото, като изложи съображения защо отхвърля като недостоверни доказателства или не кредитира експертното заключение. По поставените въпроси въззивният съд не се произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, тъй като е обсъдил твърденията на страните и събраните по делото доказателства, в това число и заключенията на единичната и тройната съдебно-технически експертизи и ги е ценил в тяхната съвкупност. Въззивният съд не е обсъдил заключението на тройната СТЕ относно причините за прекъсване на електроснабдяването на обекта, тъй като е приел това доказателство за неотносимо. Извода си дали е било налице само временно прекъсване на електроснабдяването или е бил прекратен достъпът на обекта до мрежата въззивният съд е формирал след съвкупната преценка на всички събрани по делото доказателства, като е съобразил и заключението на тройната СТЕ. Изложил е и съображения за неотносимост на възражението, че е съществувала партида, която е следвало да се възстанови, както и клиентски номер, като е приел, че наличието на партида не означава наличие на достъп до електропреносната мрежа, поради което декларацията за въвод във владение от 15.11.2016г., останала необсъдена според касатора, цели да установи преценени като неотносими обстоятелства. Въззивният съд действително не е обсъдил представените доказателства за издадени от ответника фактури и начислени неустойки върху суми по тези фактури, които според касатора обуславят извод, че ответникът приема обекта за присъединен към мрежата, но същите не биха обусловили различен краен извод с оглед изложените от въззивния съд въз основа на останалите събрани доказателства мотиви и предвид отразеното в посочените фактури. Въззивният съд не е изложил и изрични съображения по доводите на касатора, основани на чл.46, ал.4 и чл.28, ал.1 ОУ на ЧЕЗ Електро, но доколкото е приел, че ответникът не е изпълнил задължението си за доставка на електроенергия поради липсата на достъп на обекта до електроразпределителната мрежа, а не поради прекъсване подаването на електроенергия на някое от посочените в ОУ основания, обсъждането на посочените доводи не би довело до различен изход на спора. Съдържащото се във въпроса твърдение, че въззивният съд е приел за доказан факт с мотиви, че се установява от заключението на вещите лица, въпреки че заключението отрича този факт да се е осъществил, по съществото си представлява оплакване за необоснованост, което представлява касационно основание по чл.281, т.3 ГПК, но не и основание за допускане на касационен контрол.

Въпросът по т.I.9 е поставен във връзка с твърдението на касатора, че без направено от ответника оплакване срещу извода на първоинстанционния съд, че ответникът и третото лице-помагач са интегрирани предприятия, въззивният съд

е приел противното – че двете дружества не са „вертикално интегрирани предприятия”. Това твърдение не съответства на фактите по делото, тъй като в отговора на въззивната жалба ответникът е поддържал направеното и пред първата инстанция възражение, че двете дружества не са вертикално интегрирани предприятия.

Въпросът по I.10 не е обсъждан от въззивния съд, тъй като е предпоставен от възприемане на твърдението, че обектът е присъединен към електроразпределителната мрежа, противно на приетото от въззивния съд, че такова присъдиняване е извършено след исковия период. Поради това въпросът не се явява обуславящ изхода на делото и не може да обоснове допускане на касационен контрол.

Въпросът по т.II.1 се отнася до задължението на националният съд да извърши съответстващо на смисъла и целите на правото на ЕС тълкуване на вътрешното право. Значението на този въпрос е обосновано с твърденията, че въззивният съд не е извършил конформно тълкуване на относимите актове на вътрешното право в съотвествие с приложимата Директива 2009/72/ЕО относно общите правила за вътрешния пазар на електроенергия и Директива 2005/89/ЕО относно мерки за гарантиране сигурността на доставките на електрическа енергия и инфраструктурните инвестиции, като постановените и от двете инстанции решения не съдържат каквито и да е съображения във връзка с преследваните от двете съюзни директиви цели, сред които основно място заема защитата на потребителите. Релевантните за изхода на спора въпроси са дали обектът на касатора е бил присъединен към електроразпределителната мрежа и ако не, чие е било задължението за това /на ответното дружество или на третото лице-помагач/, дали е налице виновно неизпълнение от страна на ответника на сключения договор и дали е налице основание за ангажиране на отговорността на ответника за неизпълнение на задължение на третото лице-помагач. Посочените в Директива 2009/72/ЕО относно общите правила за вътрешния пазар на електроенергия и Директива 2005/89/ЕО относно мерки за гарантиране сигурността на доставките на електрическа енергия и инфраструктурните инвестиции цели нямат отношение към разрешаването на посочените въпроси. Както е посочено в първата от директивите, сред целите ѝ е гарантиране на конкуренцията и доставките на електроенергия на най-конкурентни цени, гарантиране сигурността на доставките и недискриминационния достъп до разпределителната мрежа, както и ефективен пазарен достъп за всички участници на пазара, гарантиране на правото на битовите клиенти и малките предприятия да им бъде доставяне електроенергия с определено качество при изцяло съпоставими, прозрачни и разумни цени, определяне на общите минимални стандарти, които да се зачитат от всички държави-членки, разглеждащи целите на защита на потребителите, сигурност на доставките, опазване на околната среда и равностойни нива на конкуренция във всички държави членки. Сред целите на втората директива е опазване сигурността на доставките на електрическа енергия, основани на честна конкуренция, и създаване на напълно функциониращ вътрешен пазар на електрическа енергия чрез адекватно ниво на производствен капацитет, адекватен баланс между предлагане и търсене, адекватно ниво на обединение на системите на държавите-членки за развитието на вътрешния пазар. Касаторът не е посочил какво тълкуване в съответствие с посочените директиви е следвало да извърши въззивния съд на относимите вътрешноправни разпоредби, доколкото изходът на делото е обусловен от приетото за установено от въззивния съд, че ответникът не е изпълнил задължението си да достави електроенергия, тъй като обектът на касатора не е бил присъединен към електроразпределителната мрежа, което е било задължение на третото лице-помагач. Поради това настоящият състав намира, че поставеният въпрос не отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК и не може да обоснове допускане на касационен контрол.

В първите два подвъпроса по т.II.2 касаторът се позовава на специалната защита на клиентите на електроенергийни услуги в качеството им потребители на услуги чрез прилагане на специалните мерки за защита, предвидени в Приложение № 1 към Директива 2009/72/ЕО и в Директива 2005/89/ЕО. Специалните мерки на защита в Приложение № 1 към първата от посочените директиви, на които са позовава касаторът, са свързани с изисквания към съдържанието на договора с доставчика на електроенергийни услуги, със задължение за уведомяване на потребителя по подходящ начин за всяко намерение за промяна на договорните условия, за осигуряване на прозрачна информация за приложимите цени и тарифи по отношение на достъпа до електроенергийни услуги и ползването им, осигуряване на прозрачни, опростени и евтини процедури за разрешаване на техните жалби до доставчика на електроенергийни услуги, за осигуряване на достъп до данни за потреблението им и на информация за правата им по отношение на универсалната услуга. В случая в предмета на спора не е включен въпросът за изпълнение на тези задължения на ответника като страна по договора за доставка на електроенергия, поради което така поставеният въпрос не се явява обуславящ изхода на делото. Няма връзка и между релевантните за изхода на спора факти и посочените в Директива 2005/89/ЕО мерки за осигуряване високо ниво на сигурност на доставките на електрическа енергия – мерки за експлоатационна сигурност на мрежата, за поддържане на баланс между предлагане и търсене, за подпомагане на търговските инвестиции в мрежите. Третият подвъпрос по т.II.2 е предпоставен от възприемане на посочените в него твърдения – че в комуникацията си с клиенти и в търговската си практика, включително при използването на търговската си марка, крайният снабдител е създал възможност за заблуждение на клиентите относно своята идентичност и относно разпределението на задълженията между него и оператора на електроразпределителната мрежа във връзка с предоставяне на услуга, която крайният снабдител с електрическа енергия се е задължил да предоставя на крайните клиенти в отношенията си тях. Такъв факт по делото не е приет за установен, поради което и липсва произнасяне по поставения въпрос, и поради това е неоснователно искането за допускане на касационен контрол по него.

Част от формулираните от касатора въпроси по т.I.8 и т.II.3 се отнасят до преценката дали ответникът – доставчик на електроенергия, и третото лице-помагач – оператор на електроразпределителна мрежа, са част от вертикално интегрирани предприятия и представляват икономическа единица. Тези въпроси не се явяват обуславящи изхода на делото, тъй като решаващият извод на въззивния съд е обоснован със съображения, че тяхната отговорност е различна и е разделна, като отговорността на всяко едно може да бъде ангажирана единствено и само във връзка с изпълнение/неизпълнение на действия, които са от сферата на лицензионните им задължения, съобразявайки § 17, изр. 1 от ПЗР на ЗЕ, според който дейностите, свързани с разпределение на електрическа енергия и оперативно управление на разпределителните мрежи, се отделят юридически и организационно от снабдяването с електрическа енергия и другите дейности на електроразпределителните дружества. Въззивният съд е изложил съображения, че дейността на ЧЕЗ Електро и ЧЕЗ Разпределение е различна, същите се управляват от отделни управителни органи, които вземат самостоятелни и независими решения, като т.нар. дружество - майка— ЧЕЗ АС, Прага, е трети самостоятелен субект, както и е отчел липсата на допълнителното условие – да е установено, че предприятието-нарушител не е действало независимо при избора си на поведение. Съгласно практиката на СЕС, относима към релевантния за изхода на делото въпрос /дали ответникът може да отговаря за вреди, причинени на крайния потребител на електрическа енергия от действия на третото лице-помагач/, на която и самият касатор се позовава – Решение от 1 юли 2010г. по дело С-407/08 Р и цитираното в него Решение по дело С-196/99Р, обстоятелството, че дружественият капитал на две отделни търговски дружества принадлежи на едно и също лице, не е достатъчно само по себе си, за да се установи съществуването на икономическа единица между тези две дружества, а за да се ангажира отговорността на едно дружество за извършено от друго дружество нарушение, следва да се установи, че действията на второто дружество не са резултат на независимо взети решения с оглед наличието на икономическа и правна свързаност на дружествата. Въззивният съд не се е произнесъл в противоречие с практиката на СЕС, като е формирал извода си след преценка на конкретно извършваната от двете дружества дейност, във връзка с която се претендира процесното обезщетение, и на липсата на доказателства, че предприятието-нарушител не е действало независимо при избора си на поведение. Следва да се посочи, че по делото не са изложени други обстоятелства освен факта, че през процесния период едно и също лице /дружество майка/ е притежавало мажоритарен пакет дялове от капитала на ответника и на третото лице-помагач, което обстоятелство само по себе си не е достатъчно да се ангажира отговорността на ответника за настъпили вреди от действия на третото лице-помагач. От друга страна, през този период управителните органи на двете дружества са били в различен състав, като независимостта на оператора на разпределителната система /когато е част от вертикално интегрирано предприятие/ по отношение на правната форма, организацията и вземането на решения от други дейности, които не са свързани с разпределението, е предвидена като изискване в чл.26, пар.1 и пар.2 от Директива 2009/72/ЕО, която е транспонирана в § 17, изр. 1 от ПЗР на ЗЕ. Във връзка с поставения въпрос касаторът поддържа, че въззивният съд се е произнесъл в нарушение на смисъла и целта на посочената директива и чл.26, пар.3 от нея, предвиждащ, че когато операторът на разпределителната система е част от вертикално интегрирано предприятие, държавите членки гарантират, че дейността му се следи от регулаторните органи или други компетентни органи, така че да не може да се възползва от вертикалната си интеграция с цел нарушаване на конкуренцията, като по-специално вертикално интегрираният оператор на разпределителната система в комуникациите си и при използването на търговската си марка не създава възможност за объркване относно отделната идентичност на клона за доставка на вертикално интегрираното предприятие. Въззивният съд не е излагал съображения във връзка с наличието на обстоятелства като посочените в чл.26, пар.3 от Директива 2009/72/ЕО, нито по делото е прието за установено, че „ЧЕЗ Разпределение България” АД с действията си по подаденото от касатора заявление е целяло нарушаване на конкуренцията или въвеждането на същия в заблуждение с цел да избегне отговорността си, поради което изложените от касатора доводи не могат да обосноват извод за произнасяне в противоречие с практиката на СЕС и смисъла и целта на директивата.

Не е налице противоречие по поставения въпрос и с посоченото от касатора решение № 105 от 11.06.2015г. по гр.д. № 5920/2014г. на ВКС, III г.о., тъй като то е постановено при съвсем различни факти – по иск за ангажиране отговорността на дружество – оператор на електроразпределителна мрежа, за нанесени на потребител на електрическа енергия вреди вследствие преустановено подаване на електроенергия, когато това преустановяване е извършено по нареждане на дружеството – доставчик на електрическа енергия. По изложените по-горе съображения преценката за наличие на основание за ангажиране на отговорността на ответното дружество за действията на третото лице-помагач като част от една икономическа единица е винаги конкретна и с оглед установените обстоятелства във връзка с увреждащото поведение, поради което даденото при различни факти разрешение не може да намери приложение по настоящото дело. С оглед на това, доколкото отговорът на въпросите зависи от конкретните факти по делото, следва да се приеме и че същите нямат характера на такива от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.

Останалите въпроси, формулирани в пункт I, и последният въпрос, поставен в пункт II, с оглед изложените от касатора твърдения се отнасят до изложените от въззивния съд допълнителни съображения за недоказаност на твърдените от касатора имуществени вреди във вид на пропуснати ползи. Доколкото са свързани със съображения, които не са единствено обуславящи изхода на делото, въпросите не могат да обосноват допускане на касационно обжалване, тъй като, както и да се решат, това няма да се отрази на крайния резултат от спора.

Не е налице и основанието по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. За разлика от неправилността на съдебния акт като общо касационно основание по чл.281, т.3 ГПК, очевидна неправилност е налице, когато е налице видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен съдебен акт. Очевидно неправилен е съдебен акт, който е постановен „contra legem“ до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл или който е постановен „extra legem“, т.е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма. Очевидна неправилност е налице и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Не е налице очевидна неправилност обаче, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, при противоречие с практиката на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз, когато е налице неправилно решаване на спорни въпроси относно приложимия закон или относно действието на правните норми във времето, както и когато необосноваността на въззивния акт произтича от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, в които случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК. В случая не е налице очевидна неправилност на обжалваното решение, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано. Отделно от това, твърденията на касатора, с които обосновава очевидната неправилност на обжалваното решение, преповтарят наведените в касационната жалба аргументи за материална и процесуална незаконосъобразност и необоснованост на атакувания акт по смисъла на чл.281, т.3 ГПК, които могат да се обсъждат само след допускане на касационното обжалване.

По изложените съображения настоящият състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на спора на касатора не се дължат разноски. На ответника следва да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение в размер на 300 лева.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,