Определение № 231 от 15.04.2020 г. на ВКС по гр. д. № 4895/2019 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на А. М. Т. с искане за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Софийски градски съд № 4074 от 05.06.2019 г. по в.гр.д.№ 16701/ 2018 г., с което е потвърдено изцяло решение на Софийски районен съд по гр.д.№ 78575/ 2017 г. и по този начин е отхвърлен предявеният от жалбоподателката против Р. Д. Ч. иск, квалифициран по чл.422 ал.1 ГПК вр. чл.284 ал.2 ЗЗД, за установяване на съществуване на задължение за плащане на сумата 7 050 лв въз основа на договор за поръчка, за която сума е издадена заповед за изпълнение по гр.д.№ 43949/ 2017 г. на Софийски районен съд. Жалбоподателката релевира като основание за допускане на обжалването материалноправния въпрос „Възниква ли задължение за довереника да отчете (предаде) на доверителя незабавно и без покана даденото в изпълнение на поръчката?”. Счита, че в обжалваното решение този въпрос е разрешен в противоречие с практиката на ВКС. Освен това поддържа, че това решение трябва да бъде допуснато до касационен контрол като очевидно неправилно. Тази неправилност извежда от извършения от инстанцията по същество половинчат, едностранчив и превратен анализ на свидетелските показания и неправилното прилагане на презумпцията за безвъзмездност на договора за поръчка. Ответната страна Р. Ч. не взема становище по жалбата. Съдът намира жалбата за допустима, но не са налице предпоставките за допускане на касационното обжалване. За да постанови обжалваното решение въззивният съд приел за установено, че ищцата е адвокат, а ответницата била завършила юридическо образование, но към 2012 г. все още нямала качеството на адвокат. Двете се споразумели да работят заедно при следните условия: ответницата ще намира клиенти на ищцата и ще изготвя документи по дела, а получените от доведените от нея клиенти възнаграждения за правната помощ, оказана от ищцата, ще се разделя по равно между двете. На 03.04.2012 г. ищцата сключила договори за правна защита и съдействие с В. и К. Д. за осъществяване на процесуално представителство по гр.д.№ 4579/ 2011 г. по описа на Софийски апелативен съд при уговорено възнаграждение от по 7 500 лв от всеки клиент. В договорите било направено отбелязване, че сумите били заплатени в брой, но това удостоверяване било невярно. В действителност възнагражденията били преведени по банкова сметка на ответницата Ч., която била осигурила тези клиенти и на която те имали доверие. Между страните по делото не било спорно, че са имали устен договор за поръчка, в изпълнение на който ответницата превела на ищцата по банкова сметка сума в размер на 7 000 лв, която представлявала половината от получените от клиентите Д. възнаграждения. Спорът бил дали е трябвало да преведе и остатъка от полученото от клиентите или ответницата е имала насрещно вземане въз основа на неформален договор между нея и ищцата за заплащане на възнаграждение за доведени клиенти и изготвяне на документи. Съдът посочил, че при съвкупната преценка на събраните по делото доказателства установява, че такъв договор е съществувал. И двамата разпитани по делото свидетели съобщавали, че ответницата водела клиенти, които са били представлявани пред съд от ищцата, включително В. и К. Д.. Свидетелите също потвърждавали, че ответницата е изготвяла документи по делата. Също от свидетелските показания съдът приел за доказано, че между страните е съществувала договорка за заплащане на възнаграждение за тези услуги в размер половината от адвокатския хонорар, получаван от ищцата от клиентите, доведени от ответницата, като посочил по какви причини не кредитира показанията на единия от свидетелите за липса на такава уговорка. При липса на доказателства ищцата да е изпълнила задължението да заплати дължимото възнаграждение във връзка с осъщественото посредничество при сключването договори за правна защита и съдействие с В. и К. Д., възражението на ответницата за прихващане със същото по размер вземане съдът счел за основателно. Въз основа на това съдът приел погасяване на спорното право, предявено за защита от ищцата и отхвърлил иска за признаване на съществуването му. С оглед тези мотиви на въззивния съд, поставеният материалноправен въпрос е необуславящ. Инстанцията по същество не е посочила в акта си, че за довереника не възниква задължение да предаде на доверителя това, което е получил при изпълнението на поръчката. Напротив, въззивният съд е приел, че такова задължение съществува, но че в случая кореспондиращото му право е погасено поради извършено прихващане с насрещно вземане на ответницата за възнаграждение по неформален договор за посредничество и услуги. Поради това за крайното му решение за отхвърляне на иска въпросът, свързан със задълженията на довереника по договор за поръчка, не е относим, а по необуславящ правен въпрос касационното обжалване не може да бъде допуснато. Такова не може да бъде допуснато и по доводите за очевидна неправилност на обжалвания акт. Във фазата по допускане на жалбата Върховният касационен съд не може да проверява действително съществуващите пороци на въззивното решение, той може да направи извод за възможната му очевидна му неправилност изхождайки от самия акт и въз основа на достатъчна аргументираност на изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК. В случая жалбоподателката не формулира в изложението си твърдения, различни от доводите в самата жалба, които предполагат проверка на доказателствения анализ, осъществен от въззивния съд и на фактическите констатации, до които е достигнал в резултат на този анализ. Осъществяването на такъв контрол в производството по чл.288 ГПК е недопустимо. Доколкото неправилността не може да се изведе от съдържанието на самия акт, без подлагането му на допълнителен контрол, тя не може да се окачестви като очевидна по смисъла на чл.280 ал.2 пр.3 ГПК. По изложените съображения Върховният касационен съд