Определение № 4130 от 18.12.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1382/2023 г.

Образувано е по касационна жалба, подадена от Р. Л. К. против решение № 260083 от 12.01.2023 г. по гр.д.№ 4848/2021 г. на СГС, с което са обезсилени изцяло решения № 170798 от 06.08.2020 г. и решение № 20260372 от 25.11.2020 г., постановени по гр.дeло № 8635/2018 г. на Софийски РС и е прекратено производството по делото, като образувано по недопустим иск. В касационната жалба се навеждат доводи за нищожност, недопустимост или неправилност на решението поради противоречие с процесуалния закон, тъй като въззивният съд е приел друга правна квалификация – че иска е с правно основание чл. 124, ал.4 ГПК, т.е. че е за факт, установяването на който закона не предвижда, не е дал възможност на страните да вземат становище по новата правна квалификация и е приел, че иска е недопустим, което касатора счита за отказ от правосъдие и грубо нарушение на процесуалните правила. В изложението по чл. 284, ал.3 т.1 ГПК са наведени основанията по чл. 280, ал.1, т.1 и т.3, както и по ал.2 ГПК. Твърди се противоречие със съдебната практика по въпроса: Може ли съдът да променя правната квалификация на иска без да е дал възможност на страните да изразят становище и без да е изложил съображения защо приема друга правна квалификация? Недопустимо ли е решение, постановено по непредявен иск, т.е. по иск, който страната не е предявила, а е предявила друг иск? Длъжен ли е съдът при разглеждане на спора и преди постановяване на съдебния си акт да обсъди всички релевантни и допустими доказателства, възражения и твърдения на страните? На основание чл. 280, ал.1 т.3 ГПК е поставен въпроса: Може ли съдът да приеме в решението си едновременно, че въззивната жалба е неоснователна и че постановеното от първоинстанционния съд решение е валидно, но недопустимо, без за това да изложи мотиви в съдебния акт? Ответниците по касация В. В. В., С. Т. В. и П. А. Б. оспорват касационната жалба и твърденията в нея и молят да не се допуска касационно обжалване. Ответницата Л. В. В. оспорва касационната жалба. Касационната жалба е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, но е против въззивно решение, което частично не подлежи на касационно обжалване и в тази част е недопустима поради следното: Касаторът е предявил установителен иск с петитум да се установи, че изброени движими вещи са съсобствени между него и ответницата Л. В. В., като придобити по време на брака им възмездно и съставляващи съпружеска имуществена общност. От всички движими вещи, въведени с предмета на спора само две са с цена над 5000 лв. – автомобил Марка/Модел: F. - per. [рег.номер на МПС], /цвят син/, шаси: W., начин на придобиване: лизингов договор с магазин: M. – P., с твърдения за дата на покупка: 19.08.2016 г. и посочена от ищеца цена: 8300,00 лв. и холна гарнитура, естествена кожа, състаяща се от диван –двойка, диван – тройка и фотьойл с механизми / позиция ІІ.4 от исковата молба/ с посочена цена – 5220 лв. На основание чл. 280, ал.3, т.1 ГПК касационната жалба е допустима само за тези две вещи: Цената на всички останали движими вещи по исковата молба, за които иска е уважен или отхвърлен е под 5000 лв. По аргумент от чл. 280, ал.3, т.1 ГПК, решенията по искове за собственост с предмет движими вещи с цена под 5000 лева не подлежат на касационно обжалване. Същото се отнася и за определенията, постановени по дела с такъв предмет, съгласно чл. 274, ал.4 ГПК. Без значение е, че общо цената на вещите е над пет хиляди лева, тъй като ако иска за всяка вещ бе предявен отделно, то за решението по него не би било допустимо касационно обжалване на посоченото основание, а обединяването на вещите за предявяване на иск с обща искова молба не може да промени приложението на тази норма. Затова касационната жалба в частта й против решението по всички движими вещи с изключение на автомобила и холната гарнитура е недопустима и ще се остави без разглеждане. По отношение на посочените две движими вещи /лек автомобил и холна гарнитура/, цената на иска за всяка от тях е над пет хиляди лева, поради което касационната жалба е допустима. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, като прецени наведените основания за допускане до разглеждане на касационната жалба за тези две вещи и доказателствата по делото, намира следното: Въззивното решение е постановено от надлежен състав в рамките на правораздавателната власт на съда и в предвидената от закона форма, подписано е, поради което не е нищожно. Касаторът счита, че възивното решение е недопустимо, защото въззивният съд приел различна правна квалификация от определената от РС и е приел иска за недопустим според определената нова правна квалификация. Жалбоподателят е предявил иск да се признае за установено по отношение на ответниците В. В. В., С. Т. В., П. А. Б. и Л. В. В., че процесните движими вещи са съсобственици на основание покупко-продажба, като придобити от него и съпругата му в режим на съпружеска имуществена общност по време на брака им. РС е квалифицирал този иск по чл. 124, ал.1 ГПК, уважил е иска за част от движимите вещи, между които и лекия автомобил, като е признал, че са съсобствени на основание покупко-продажба, придобити в режим на съпружеска имуществена общност с ответницата Л. В. В. и иска е отхвърлил за останалите вещи, между които холната гарнитура. Въззивни жалби са подали и двете страни. Въззивната инстанция е насрочила делото в открито заседание, обявила е делото за решаване и е приела, че иска следва да се квалифицира по чл. 124, ал.4 ГПК, приел е, че иска е за установяване на факти и поради това, че закона не предвижда изрично възможност за установяване на подобен факт – придобиване на вещ в условията на СИО и притежанието й в съсобственост, е обезсилил изцяло решението и е прекратил производството по предявените искове. Относно лекия автомобил се установява, че за него е сключен договор за финансов лизинг, но няма доказателства да е сключен след това договор за прехвърляне на собствеността. В регистрационния талон като собственик е записан лезингодателя. Искът за автомобила е уважен, защото в отговора на исковата молба ответницата не е оспорила иска за него. По отношение на холната гарнитура иска е отхвърлен, защото не е доказано придобиване на тази вещ. Установено е плащане от банкова карта с титуляр - ищеца на сума, идентична с посочената от него цена на гарнитурата в исковата молба, но това не доказва придобиване именно на такава вещ. Решението на РС е обезсилено по отношение и на двете вещи и е прекратено производството. В мотивите на въззивното решение, СГС е прието, че въззивната жалба на Р. Л. К. е неоснователна, а на В. В. В., С. Т. В. и П. А. Б. е основателна. За предявяване на установителен иск за собственост, законът – чл. 124, ал.1 ГПК и съдебната практика изискват наличието на правен интерес, а за установяване на факт – закона да предвижда изрично възможност за установяване на такъв факт. За ищеца не е налице правен интерес да установява дали съществува съсобственост. Наличието на такава се установява с решението в първата фаза на производството по съдебна делба. Ищецът може да претендира установяване правото си на собственост върху вещ или идеална част от нея, но не може да иска установяване правото на собственост на ответника. С отрицателен установителен иск може да иска установяване, че ответник не притежава право на собственост върху конкретна вещ. Затова изводът на въззивния съд, че иска е недопустим, като краен резултат е правилен. Отделно от това, страните не са установили от кой момент е прекратен брака между тях, а не е налице правен интерес от установяване, че вещ е съпружеска имуществена общност. Презумпцията по чл. 21, ал.3 СК обявява за СИО вещите и вещните права, придобити възмездно по време на брака при установен между съпрузите режим на съпружеска имуществена общност, освен ако не се касае за хипотезата на чл. 22, ал.2 и 3 СК. Едва след прекратяване на брака всеки от бившите съпрузи може да претендира установяване, че е собственик на идеална част от вещите, които са били под режима на СИО, прекратена с прекратяване на брака. Предвид изложеното и с оглед установеното за двете движими вещи – че за автомобила е сключен само договор за финансов лизинг, но не е придобита собствеността върху него и че няма доказателства за придобиване на холната гарнитура, защото е установено заплащане на определена сума, която ищецът твърди, че е цената на гарнитурата, но не доказва това, и трите формулирани въпроса не определят изхода от спора. При липса на правен интерес от предявяване на установителен иск, производството по делото се прекратява, като се обезсилва постановеното решение. Това е крайният резултат от възивното решение. Ищецът няма правен интерес да иска установяване правото на собственост на ответницата, не е доказал, дали и кога е прекратен брака, а преди прекратяване на брака не може да се иска от никой от съпрузите установяване право на собственост върху частта си от СИО, защото тя е бездялова. За ищецът не е налице правен интерес и за установяване по отношение на останалите ответници, В. В. В., С. Т. В. и П. А. Б., че процесните движими вещи са съсобствени между него и съпругата му, /или бившата му съпруга/, посочена също като ответник. По отношение на трети лица, ищецът може да установява само собствените си права върху движими вещи, придобити в резултат на СИО, прекратена с развод, ако се оспорват от тях. Затова не се допуска касационно обжалване на възивното решение по отношение на двете вещи – лек автомобил и холна гарнитура. Формулираните въпроси не биха се отразили на постановения резултат с въззивното решение. В случая не може да се говори за отказ от правосъдие, тъй като ако брака между ищеца и ответницата Л. В. В. е прекратен, то и съсобствеността между тях може да бъде прекратена с иск за делба. На основание чл. 78, ал.3 ГПК, на ответниците по касация следва да се присъдят претендираните от тях деловодни разноски за настояща инстанция в доказаните с договорите за правна помощ размери. Касаторът следва да бъде осъден да плати 1200 лв. на ответниците В. В. В., С. Т. В. и П. А. Б. и 1200 лв. на ответницата Л. В. В. Водим от горното, Върховния касационен съд, състав на първо гражданско отделение