Определение № 1462 от 27.03.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3997/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на К. М. К., подадена чрез пълномощника адв.С. М., против решение № 944 от 03.07.2023г., постановено по въззивно гр.дело № 126/2023г. на Пловдивския окръжен съд, ГО, ХІV състав. С атакуваното решение е потвърдено решение № 3846/18.11.2022г. по гр.дело № 12318/2021г. на РС-Пловдив за отхвърляне на иска на К. против К. С. Б. с правно основание чл. 59 ЗЗД за осъждане на ответника да плати на ищеца сумата 10 204,66 лева, представляваща изплатена от последния сума по договор за кредит ***, сключен между БНП Париба Пърсънъл Файненс С.А., клон България и ответника Б., както и сумата 3 109,59 лева-законна лихва върху главницата за периода от 25.07.2018г. до 25.07.2021г. Касаторът поддържа недопустимост на решението-съдът се произнесъл по преклудирано по смисъла на чл. 133 ГПК възражение на ответника; съдът се произнесъл недопустимо по въпрос, който не е бил част от предмета на спора; налице е нарушение на принципа на диспозитивното начало-чл.6, ал.2 ГПК; в съдебния акт липсват мотиви. Сочи, че решението е неправилно, тъй като са допуснати съществени процесуални нарушения, нарушения на материалния закон и същото е необосновано-основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. Касаторът сочи, че въззивният съд е извършил грешна преценка на събраните дозакателства и е направил необоснован извод за неоснователност на заявената претенция. Моли атакуваното решение да бъде отменено и да се постанови друго с което исковете са бъдат уважени. Претендира разноски. В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК се поддържа наличие на основания за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал.2, предл.2 ГПК и по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Формулирани са въпроси, за които се твърди, че са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС: 1. Длъжен ли е въззивният съд да извърши самостоятелна преценка на доказателствата и на установените от тях правнорелевантни факти, да обсъди всички доказателства и обстоятелства и да изложи мотиви във връзка с тях, както и по оплакванията и възраженията на страните. По този въпрос твърди противоречие с ТР № 1 от 09.12.2013г. по тълк.дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, ТР № 1 от 04.01.2001г. по гр.д.№1/2000г. на ОСГК на ВКС и ППВС № 1/13.07.1953г. По въпроса: 2. Как съдът трябва обсъжда и цени показанията на свидетел, който е пряко заинтересован от изхода на делото, твърди противоречие с решение № 131/12.04.2013г. по гр.д.№1/2013г. на IV ГО, решение № 126/ 08.09.2021г. по гр.д.№1911/2020г. на ІІІ ГО и решение № 22/04.02.2019г. по гр.д.№2644/2018г. на ІV ГО. Касаторът формулира и въпроса: 3. Допустимо ли е съдът да се произнася по ненаведени от страните факти, твърдения и възражения, както и по отношение на обстоятелства, за които между страните не съществува спор, съответно – не са предмет на делото. По този въпрос твърди противоречие с решение № 60104/23.12.2021г. по гр.д. №1214/2021г. на I ГО, решение № 156/10.06.2013г. по гр.д.№ 1497/2013г. на І ГО и решение № 97/15.09.2020г. по гр.д.№2479/2019г. на ІV ГО. По въпроса: 4 Допустимо ли е съдът да основава решаващите си изводи на предположения твърди противоречие с решение № 22/ 02.07.2019г. по търг.д.№ 587/2018г. на І ТО и решение № 50018/ 07.02.2023г.по гр.д.№1644/2022г. на ІV ГО, а по въпроса 5. Допустимо ли е съдът да основе решението си по съществото на спора на произволно избрани от него доказателства, твърди противоречие с решение № 8/06.04.2020г. по гр.д.№1618/2019г. на ІV ГО и решение 23/02.02.2018г. по гр.д.№ 920/2017г. на ІV ГО. Ответникът по касационната жалба К. С. Б., чрез пълномощника адв. Е. И., в писмен отговор изразява становище за отсъствие на предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което е допустима. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, намира по основанията за допускане на касационно обжалване следното: Разгледан е иск с правно основание чл. 59 ЗЗД. Ищецът К. иска да бъде осъден ответникът Б. да му плати сумата 10 204,66 лева, представляваща заплатени от ищеца вместо ответника вноски по договор за потребителски кредит от 19.07.2016г., сключен между банкова институция и ответника. От фактическа страна е установено, че по сключения на 19.07.2016г. между ответника К. Б. и БНП Париба Пърсънъл Файненс С.А., клон България, договор за потребителски кредит за сумата 10 000 лева, ищецът е извършвал плащанията на погасителните вноски. В периода от м.август 2016г. до м.август 2017г. К. платил общо 10 204,66 лева, от които 1 000 лева на вноски по 230 лева месечно, а на 16.08.2017г. платил сумата 9 204,66 лева, с което изцяло кредитът е погасен. Установено е, че от 28.12.2015г. до 20.06.2020г. ищецът бил в граждански брак с Л. К. Б.-дъщеря на ответника. Бракът е прекратен през 2020г. с влязло в сила решение от 20.06.2020г. на РС-Пловдив по бр.д.№ 9348/ 20219г. В периода от 2016г. до 2017г. Л. Б. е била безработна. На 24.07.2017г. ищецът сключил с Банка ДСК договор за ипотечен кредит по силата на който му бил отпуснат кредит в размер 90 000 лева. От представена справка от ЦКР на БНБ е установено, че ищецът е бил кредитополучател по множество кредити от различни финансови институции за този период. Свидетелката И. К.- майка на ищеца, твърди, че разбрала от сина си, че той изплаща кредит на тъста си и между тях била постигната уговорка, слез погасяването парите да му бъдат върнати. Свидетелката изрично е заявила пред съда, че не е била пряк свидетел на уговорката между ищеца и ответника, а това обстоятелство й станало известно от сина й. Според показанията на другата свидетелка-Л. К. Б.-бивша съпруга на ищеца и дъщеря на ответника, кредитът бил изтеглен от баща й, но за нуждите на ищеца, а уговорката била кредитът да се погасява от съпрузите-ищеца и свидетелката; бащата на свидетелката и друг път бил теглил кредит за тях, който също се погасявал от семейството им. С оглед установените факти съдът е приел, че по делото не е доказано да е налице имуществено разместване и ответникът да се е обогатил за сметка на обедняването на ищеца. Съдът е анализирал писмените доказателства, кредитирал е показанията на свидетелката Б. и е приел, че безпротиворечиво е установено, че кредитът е бил изтеглен изцяло за нуждите на ищеца и че сумата отпусната като кредит ответникът е предоставил на ищеца. Въззивният съд е споделил изцяло изводите на състава на РС, че е житейски обоснована причината, изтъкната от свидетелката Б. като основание за изтегляне на кредита от баща й. Предвид изложеното, съдът е намерил иска за неоснователен и го е отхвърлил. При тези мотиви на въззивния съд, Върховният касационен съд намира, че липсват основанията за допускане до касационен контрол на атакуваното решение. Не следва да бъде допускано касационно обжалване на основание чл. 280, ал.2, предл. 2 ГПК. Според трайната и непротиворечива съдебна практика на ВКС едно решение е недопустимо, когато не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество, т.е. когато решението е постановено въпреки липсата на право на иск или при ненадлежното му упражняване, когато съдът е бил десезиран, когато липсва положителна или е налице отрицателна процесуална предпоставка. Доводите на касатора за вероятна недопустимост на въззивното решение не са относими към нито една посочените хипотези. Както в касационната жалба, така и в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, касаторът изразява несъгласие с възприетата от въззивната инстанция фактическа обстановка и анализа на доказателствата. Тези възражения са от значение за обосноваността на съдебния акт, но не и за неговата допустимост. Поставеният в изложението първи процесуалноправен въпрос е значим за изхода на спора, поради което отговаря на общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК, но по отношение на него не е налице допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Съгласно задължителната практика, обективирана в цитираните от касатора тълкувателни решения на ВКС и ППВС, непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните, чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съответно на изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Съдът следва да изложи мотиви по всички доводи на страните, както и по събраните по тяхно искане доказателства във връзка с доводите им. Преценката на всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други за неустановени. В случая въззивният съд в съответствие с тази съдебна практика на ВКС е обсъдил наведените от страните доводи, възражения и оплаквания, анализирал е преценените като релевантни за спора допустими и относими доказателства, обсъдил ги поотделно и в съвкупност, въз основа на тях е установил фактическата обстановка, към която е приложил относимите материалноправни норми. В тази връзка следва да се допълни, че противно на твърденията на касатора, съдържащи се във въпроси 3, 4 и 5, фактическите и правни изводи на въззивния съд за липса на имуществено разместване, не са изградени върху ненадлежно въведени факти или възражения, не се основават на предположения, нито съдът е обосновал решаващите си изводи върху произволно избрани доказателства. Съдът е направил изводите си за неоснователност на заявената претенция след преценка на конкретните събрани доказателства и установената въз основа на тях фактическа обстановка. Евентуалната неправилност на приетите за установени факти и обстоятелства по спора би довела до необоснованост на въззивния акт, но тя подлежи на проверка съгласно чл. 281, т. 3 ГПК едва след допускане на касационното обжалване. Предвид изложеното касационно обжалване не може да се допусне по въпросите 1, 3, 4 и 5, формулирани в изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК. Касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допускано и по втория формулиран въпрос отнасящ се до приложението на чл. 172 ГПК. В цитираното от касатора решение № 131/12.04.2013г. по гр. дело № 1/2013г. на IV ГО е прието, че когато правнорелевантни факти се установяват със свидетелски показания, съдът взема предвид начина, по който свидетелите са узнали тези факти, както и способността и желанието на свидетелите вярно да възприемат фактите и добросъвестно да ги възпроизведат в показанията си. Ако свидетелят е заинтересован, това може да се отрази както на начина, по който той възприема фактите, така и на неговата оценка за тях, а също и на начина на възпроизвеждането им в показанията пред съда. Това може да се отнася за всички факти или само за някои от тях, поради което съдът е свободен да прецени дали да се довери на тези показания и в каква степен. Съгласно чл. 172 ГПК, заинтересоваността на свидетеля в полза или във вреда на някоя от страните, се преценява с оглед всички други данни по делото, при отчитане на възможната му необективност. Това означава, че към показанията на такива свидетели съдът трябва да подходи със засилена критичност. Не съществува забрана въз основа на техните показания да бъдат приети за установени факти, които ползват страната, за която свидетелят се явява заинтересован или такива, които вредят на противната страната. Преценката обаче следва да бъде обоснована с оглед на другите събрани по делото доказателства и да стъпва на извод, че данните по делото изключват възможността заинтересоваността на свидетеля да е повлияла на достоверността на показанията му. Въззивният съд не се е отклонил от така формираната практика, кредитирайки показанията на свидетелката Б.-дъщеря на ответника и бивша съпруга на ищеца, посочвайки защо възприема нейните твърдения и защо не кредитира показанията на другата свидетелка –майка на ищеца, поради което не е налице основанието на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване и по този въпрос. Предвид тези съображения касационно обжалване на въззивното решение на ОС-Пловдив не следва да бъде допускано. При този изход на делото, на основание чл.38, ал. 2 ЗАдв на адв. Е. И.-процесуален представител на ответника по касация, следва да бъде присъдено адвокатско възнаграждение за безплатно процесуално представителство пред ВКС в размер 1 000 лева, определено според фактическата и правна сложност на делото и осъществения обем на адвокатска защита. Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО