Определение № 294 от 09.02.2024 г. на ВКС по т. д. № 376/2023 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Ландмарк“ ООД, [населено място], срещу решение №263130 от 13.10.2022г. по в.т.д.№2807/2021г. на Софийски градски съд, ГО, ІІІ В състав, с което след отмяна на решение №20266525 от 02.12.2020г., постановено по гр.дело №39272/2019г. по описа на СРС, І Г.О., 120-ти състав, е признато за установено по предявения от „Флексбилд” ЕООД, [населено място], срещу „Ландмарк“ ООД, [населено място], иск с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.79, ал.1 от ЗЗД във вр. с чл.266, ал.1 от ЗЗД, че ответникът „Ландмарк“ ООД, дължи на ищеца – „Флексбилд” ЕООД, сумата от 25 000 лв., представляваща неизпълнение на парично задължение, уговорено в чл.3, ал.1, б.“в“ от сключен между страните договор за строителство от 28.03.2017г., която сума представлява 5 % от общо задържаната сума от стойността на всяка от издадените в хода на строителството фактури, ведно със законната лихва, считано от 09.07.2019г. /датата на подаване на исковата молба в съда/ до окончателното й изплащане, за която сума е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д. №21335/2019г. по описа на СРС, I Г.О., 120 състав. В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно поради съществено нарушение на процесуалните правила и необоснованост. Жалбоподателят поддържа, че въззивният съд е допуснал съществени процесуални нарушения, като не е обсъдил в цялост събраните по делото доказателства /нотариална покана от 16.07.2018г., както и съдържанието на представените 4 броя протоколи за приемане на строителна площадка/ и не е съобразил обстоятелството, че възложителят не е приел цялата сграда, а само част от извършените СМР, описани в акт, обр.19 №7 от 15.03.2018г., тъй като останалите са били некачествено изпълнени. Поддържа, че изпълнителят не е извършил изцяло възложената работа, както и че са констатирани дефектни и некачествено изпълнени видове СМР, които не са били надлежно отстранени в хода на строителството. Сочи, че въззивният съд не е взел предвид и факта, че акт обр.14 и акт обр.15 не са подписани от „Флексбилд“ ЕООД, а от друг строител, на когото възложителят е платил за довършване на сградата и въвеждането й в експлоатация. Моли обжалваното решение да бъде отменено, а предявеният иск отхвърлен. Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК. Касационният жалбоподател поддържа, че съдът се е произнесъл по следните материалноправни и процесуалноправни въпроси, обуславящи изхода на спора: 1.Законосъобразно и правилно ли е, предвид разпоредбата на чл.178 от ГПК и следващите, цялостното кредитиране на счетоводни документи и некредитиране на писмени доказателства за приемане на сграда съгласно изискванията на ЗУТ? 2. В същото време, законосъобразно ли е пълното пренебрегване на писмени доказателства, че възложителят и строителният надзор не са приели сградата и не са подписани актове, предлагани от изпълнителя, а на негово място е нает нов строител, който е изпълнил изискванията на ЗУТ? 3. При договор за строителство приемането на извършената работа обхваща два момента: 1/ фактическото получаване на конкретно изработеното от поръчващия и 2/ признанието, че изработеното съответства на поръчаното. Кои са доказателствата за приемане на изработеното и че изработеното съответства на поръчаното, при положение, че има неподписан акт 14 и акт 15, тези актове са подписани от друг строител и е приета неговата работа? Сградата е построена в парцел на възложителя и по Закона за собствеността собственикът на земята е и собственик на сградата, дори и когато не е приел сградата, подписвайки документите, изисквани от ЗУТ, как се приема изработеното, когато не са спазени изискванията на ЗУТ? 4. Кой от строителите отговаря за гаранциите съгласно закона и кой е началният срок за започване да текат срокове за гаранциите – „Флексбилд“ ЕООД, напуснал обекта без да го предаде съгласно изискванията на ЗУТ или новонаетата строителна фирма „Агрострой“ ЕООД, подписала заключителните актове и довършила съгласно законовите изисквания? Поставя и въпрос относно задължението на въззивния съд, като инстанция по съществото на спора, да установи истинността на фактическите твърдения на страните по делото като прецени събраните доказателства по него, включително представените писмени доказателства, не само счетоводната експертиза и в съответствие с изискванията на чл.178 от ГПК да ги обсъди и да ги подложи на анализ с оглед на всички други данни по делото. По петия въпрос поддържа противоречие със задължителните постановки на ТР№1/09.12.2013г. по тълк.д. №1/2013г. на ВКС, ОСГТК и практиката на ВКС, обективирана в решение №97/22.12.2020г. по т.д. №1955/2019г. на ВКС, ТК, II т.о., решение №196/05.03.2010г. по гр.д. №747/2009г. на ВКС, ГК, решение №48/29.07.2019г. по т.д. №1213/2018г. на ВКС, ТК, I т.о. Останалите четири въпроса поставя в хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 от ГПК. Ответникът по касация „Флексбилд” ЕООД [населено място], поддържа, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване, както и че жалбата е неоснователна. Подробни съображения излага в подадения от него писмен отговор. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е установил, че между страните е сключен договор за строителство от 28.03.2017г., съгласно който „Флексбилд” ЕООД, в качеството на изпълнител, е приел да изпълни възложена от „Ландмарк“ ООД работа, а именно: да изгради в УПИ VІІІ-740, кв.3, м.“СПЗ Слатина-юг“ по плана на [населено място] сграда на 3 етажа, със застроена площ от 342 кв.м., с предназначение: „Производствена сграда за рекламни елементи и офиси“, като видовете СМР по изграждане на сградата са описани в Приложение №1 към договора /чл.1, ал.1 и ал.2 от договора/. Срещу така поетото от изпълнителя задължение възложителят поел задължение да заплати възнаграждение за извършената работа в размер на 512740,84 лв. без ДДС /чл.2, ал.1 от договора/, като редът за заплащане на уговореното възнаграждение е посочен в чл.3, ал.1, както следва: т.А - аванс – 20 % от договорената сума, платим на четири равни вноски, като за всяка от вноските е посочена дата на плащане и конкретна сума; т.Б – месечни плащания в края на всеки месец, въз основа на двустранно подписан акт обр.19 за извършени и приети видове работа, като е уговорено от общата стойност да се приспада 10% за окончателното плащане; т.В – окончателно плащане в размер на 10% от общата стойност на възнаграждението по чл.2, ал.1, което ще се извърши, както следва: 5% - в срок от 7 дни от издаването на акт, обр.15; и 5% - в срок от 7 дни от издаването на акт обр.16. С оглед ангажираните пред първата инстанция доказателства съставът на СГС е приел, че дружеството - въззивник е доказало изпълнението на възложената работа съобразно поръчаното от възложителя. Позовал се е на приложените по делото и приети като доказателства 4 броя протоколи за предаване на част от строителната площадка от 27.03.2018г., тристранно подписани от възложител, инвеститорски контрол и изпълнител, установяващи, че изпълнителят „Флексбилд” ЕООД е предал на възложителя - „Ландмарк“ ООД на посочената дата завършени работи по изграждането на всеки един от етажите от сградата /сутерен, първи, втори и трети етажи/, като изрично е посочено във всеки от съставените протоколи, че отбелязаните при предишни огледи дефекти са отстранени. Въззивният съд е изтъкнал, че в приетите като доказателства 4 броя протоколи за предаване на част от строителната площадка от 27.03.2018г. се съдържат неизгодни за въззивника - ответник факти и доколкото същите са подписани от представител на дружеството-възложител и не са оспорени от него по надлежния ред в хода на съдебното производство, те се ползват с доказателствена сила относно удостоверените в тях факти и обстоятелства, макар и да са частни документи. Счел е за неоснователен поддържания от въззиваемия – ответник довод, че не е приел част от извършените видове СМР, описани в акт обр.19 №7 от 15.03.2018г., тъй като са били некачествено изпълнени. Изложил е съображения, че приемане е налице когато реалното получаване на изработеното се придружава от изрично или мълчаливо изразено заявление на поръчващия, че счита работата съобразена с договора, съответно приемането не е само фактическо, но и правно действие. За такова изявление на поръчващия въззивният съд е приел обстоятелството, установено от приетото по делото заключение на съдебно-счетоводна експертиза, че издадените в хода на строителството 7 броя фактури, на основание съставени актове обр.19, както следва: №48/09.06.2017г., №55/12.07.2017г., №84/01.11.2017г., №90/19.12.2017г., №98/12.01.2018г., №103/07.02.2018г. и №111/11.05.2018г., са редовно и своевременно осчетоводени от възложителя – ответник по иска като разход, включени са в дневника за покупките по ЗДДС за съответните данъчни периоди, като е ползван данъчен кредит в размер на начисления по фактурите ДДС, а ответникът е извършил плащания по издадените фактури, като с оглед договореното между страните в чл.3, ал.1, б.„в“ от договора за строителство от 28.03.2017г. от общата стойност на всяка от фактурите е задържал 10 % за окончателното плащане, съответно - общият размер на задържаната сума възлиза на 50544, 02 лв. При тези данни въззивният съд е формирал извод, че фактически въззиваемият - ответник с конклудентни действия е приел извършената от ищеца - издател на фактурите работа и се е задължил с плащането на цената по тези фактури. С оглед на това съдът е счел за неоснователно възражението на въззиваемия - ответник, че липсват доказателства той да е приел извършените от изпълнителя видове СМР, съгласно договора за строителство от 28.03.2017г. Въззивният съд е заключил, че от представените по делото доказателства не се установява твърдението за констатирани дефекти/недостатъци и некачествено изпълнени видове СМР от страна на въззивника-ищец. Счел е, че приложеното по делото заключение по съдебно-техническа експертиза, изготвена по гр.д.№35615/2018г. по описа на СРС, Г.О., 161 състав, в което са описани установени недостатъци в изпълнената от изпълнителя работа, не представлява годно доказателство, тъй като от една страна представеният екземпляр от същата е неподписан, а и по делото липсват данни, че експертизата е приета по посоченото гр.дело, което не е приобщено към настоящото по допустимия в закона процесуален ред. Отделно от това въззивният съд е посочил, че ако възложителят претендира вреди от некачествено изпълнени видове СМР, дефектни и/или с недостатъци – явни и скрити, съответно забава и неспазване от страна на изпълнителя на предвидените срокове за извършване на възложената работа, има правото да ги претендира по общия исков ред, включително е могъл да ги предяви по делото чрез възражение за прихващане или насрещен иск, от която възможност не се е възползвал. Приел е за безспорно между страните и установено от съдържанието на писмо от Кмета на СО район „Слатина“ от 18.02.2019г., че за процесната сграда е издаден акт обр.15 от 06.03.2018г. При тези данни е формирал извод, че изискуемостта на вземането на изпълнителя да получи от възложителя плащане в размер на 5 % от общата стойност на задържаната сума е възникнало на 14.03.2018г съгласно уговореното в чл.3, ал.1, б.“в“ от сключения между страните договор за строителство. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното решение. Въпросите по т.1, 2 и 3 в изложението по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК са поставени във връзка с оплакването на касационния жалбоподател, че съдът не съобразил липсата на доказателства за приемането на построената сграда по установения ред. Въпросът относно реда за приемане на изработеното в изпълнение на договор за строителство е свързан с изложените от въззивния съд съображения, но не изпълнява общото изискване на чл.280 ал.1 от ГПК, тъй като не се явява обуславящ за изводите на въззивния съд. Въззивният съд не е отрекъл необходимостта от съставяне на акт обр.14 и акт обр. 15 като предпоставка за въвеждането на сградата в експлоатация, но е приел, че извършването на възложените СМР може да бъде установено и с други доказателства. Позовал се е на представените писмени доказателства – четири броя протоколи за предаване на строителна площадка и седем акта обр.19, от които пет са двустранно подписани, както и на заключението на съдебно – счетоводната експертиза, от което се установява, че всички представени по делото фактури, издадени за стойността на СМР, установени с представените по делото седем акта обр. 19, са осчетоводени при касатора – възложител, той е ползвал данъчен кредит по тях и е изплатил дължимото по тях възнаграждение, с изключение на удържаните по силата на чл.3 от договора 10 %. При анализа на тези доказателства въззивният съд е формирал извод, че въззивникът – ищец е доказал изпълнението на възложената работа съобразно поръчаното от възложителя, както и че не са доказани твърденията на ответника – възложител за констатирани дефекти/недостатъци и некачествено изпълнени видове СМР. Процедирайки по този начин въззивният съд е съобразил постоянната практика на ВКС, че фактът на извършената работа може да бъде установен с всички допустими по ГПК доказателствени средства. С решение №318/17.10.2011г. по т.д. №728/2010г. на ВКС, ІІ т.о., е прието, че въпреки несъставянето на двустранен констативен протокол между страните, съгласно изискването на чл.170 от ЗУТ, то при наличието на определени предпоставки и доказателства може да се наложи извода за конкретен случай, че е налице приемане на фактически изпълнените СМР, въпреки отказа на поръчващия да подпише двустранен протокол. Съгласно решение №48/31.03.2011г. по т.д.№822/2010г. на ВКС, ТК, II т.о., извършената работа по договор за изработка може и да не е приета изрично /със съставяне на писмен акт подписан от възложителя / и са достатъчни и конклудентни действия за това. Във всички случаи, обаче, когато се касае за строителни обекти, за да се дължи плащането на възнаграждение по чл. 266, ал.1 от ЗЗД на изпълнителя, осъществените от него на място строително-монтажни работи следва да отговарят на одобрения технически проект /ако няма такъв - на уговореното между страните в самия договор/ и на съответните строителни правила и норми, съобразно с изискванията на разпоредбите на чл.169 от ЗУТ. С решение №65/24.04.2012г. по т.д.№333/2011г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., е прието, че а ко възложителят, респективно негов представител, е подписал издадена от изпълнителя фактура за изпълнените СМР по договора между страните или фактурата е отразена в счетоводните регистри на търговското дружество – възложител и възложителят е ползвал правото на приспадане на данъчен кредит, то се налага извод, че е налице приемане от поръчващия на фактически изпълнените работи, дори и ако не е подписан двустранен приемо - предавателен протокол за извършени СМР. Наличието на постоянна и непротиворечива практика на ВКС, с която обжалваното решение е съобразено, изключва допълнителното основание за достъп до касация по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК. Четвъртият въпрос относно обхвата на гаранционната отговорност на ищеца като изпълнител, не е от значение за изхода на спора, тъй като ответникът не е въвел възражение за неизпълнение на гаранционното задължение за отстраняване на появили се недостатъци. В производството са въведени твърдения за недостатъци на изпълнените от ищеца СМР, които въззивният съд е счел за недоказани. Разграничението на гаранционната отговорност и отговорността за недостатъци, уредена в ЗЗД, относно фактическия състав, при който възникват, обема на отговорността и сроковете, при които се погасяват, е направено в ТР №88 от 28.02.1984г. на ОСГК на ВС. Съгласно разясненията в ТР №88/84г. на ОСГК на ВС гаранционната отговорност включва задължението за определен период от време да бъде гарантирано наличието на установени качества и свойства на вещта, предмет на договора, през който период гарантът носи материална отговорност за недостатъци и повреди при условие, че са спазени изискванията за правилното й съхраняване и надлежната й употреба. Разпоредбата на чл.163 ал.3 от ЗУТ предвижда, че строителят носи имуществена отговорност за причинени щети и пропуснати ползи от свои виновни действия и бездействия, а разпоредбата на чл.21 от Наредба №2/2003 г. постановява, че когато през време на гаранционните срокове след въвеждането в експлоатация (ползване) на строителния обект се появят скрити дефекти на обекта, споровете при непостигане на съгласие се решават по съдебен ред. Двете разпоредби уреждат предпоставките и обхвата на гаранционната отговорност на строителя за проявили се в гаранционните срокове дефекти при строителството. В случая твърденията за некачествено изпълнение на част от възложените СМР, би могло да обоснове отговорност на изпълнителя за недостатъци, ако тези недостатъци бъдат доказани по вид и размер, но не попадат в обхвата на носената от изпълнителя гаранционна отговорност. Петият въпрос в изложението по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК засяга правомощията на въззивната инстанция във връзка с обсъждане на доказателствата и доводите на страните и също се поставя с оглед касационното оплакване на жалбоподателя, че съдът е формирал извод за приемане на изработеното, при наличие на акт обр.15 и акт обр.16, съставени с друг изпълнител, съответно основал е изводите си само на заключението на съдебно – счетоводната експертиза. Съгласно цитираната от касатора и служебно известната на настоящия състав на ВКС константна практика на касационната инстанция: решение №161/04.10.2016г. по т.д. №2220/2015г. на ВКС, II т.о.; решение №212/01.02.2012г. по т.д. №1106/2010г. на ВКС, II т.о.; решение №127/05.04.2011г. по гр.д. №1321/2009г. на ВКС, IV г.о.; решение №134/30.12.2013г. по т.д. №34/2014г. на ВКС, II т.о.; решение №68/24.04.2013г. по т.д. №78/2012г. на ВКС, II т.о., въззивният съд е задължен да обсъди всички събрани по делото доказателства, заедно и поотделно и да отговори на всички доводи и възражения на страните, свързани с твърденията им в рамките на наведените от страните оплаквания във въззивната жалба и доводи в писмения отговор. В конкретния случай Софийски градски съд е обсъдил релевантните за спора доказателства и доводи на страните, които са били редовно въведени в процеса. Изводът дали въз основа на събраните писмени доказателства – частни документи, двустранно подписани от страните и данните от заключението на съдебно – счетоводната експертиза, се установява изпълнението на възложената работа съобразно поръчаното от възложителя, е свързан с преценката на събраните по делото доказателства и е изцяло в правомощията на въззивния съд, поради което несъгласието на касатора с анализа на доказателствения материал от съда, не може да обоснове необходимост от допускане на касационно обжалване. Воден от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд