Определение № 178 от 20.03.2020 г. на ВКС по гр. д. № 4076/2019 г.

Производство по чл.288 ГПК. Образувано по касационна жалба на „Дентален център - 1 - Бургас“ ЕООД, представлявано от управителя д-р М. Я., чрез адвокат Б. В. от АК-Бургас и по касационна жалба на Д. Т. Е. чрез адвокат М. Г. от АК-Бургас срещу решение № I-46/11.06.2019 г. по в.гр.д. № 933/2018 г. на Окръжен съд Бургас, с което се потвърждава решение № 640/18.04.2018 г. по гр.д. № 6290/2017 г. на Районен съд Бургас за отхвърляне на предявения иск по чл.422 ГПК да се признае за установено по отношение на Д. Т. Е., че съществува вземането на „Дентален център - 1 - Бургас“ ЕООД над сумата 8082.21 лева до предявения размер от 15762.83 лева, ведно със законната лихва за забава върху отхвърлената част, считано от 31.03.2017 г., както и за лихвите над сумата от 2293.20 лева до 4259.87 лева, за периода от 01.01.2013 г. до 30.09.2013 г., и в частта, в която частично се потвърждава решението, за които суми е била издадена Заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК от 10.04.2017 г. по частно гр.д. № 2349/2017 г. на РС Бургас, въз основа на акт за начет № 11-04-26/09.12.2016 г. на Агенция за държавна финансова инспекция /АДФИ/, ведно със законната лихва за забава върху нея, считано от 31.03.2017 г. до окончателното й заплащане, и са присъдени в полза на ищеца разноски пред въззивната инстанция в размер на 320,27 лева. В касационната жалба на „Дентален център - 1 - Бургас“ ЕООД се твърди, че въззивното решение в отхвърлителната част е неправилно и необосновано, а в изложение към нея се поддържа, че е налице основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационното обжалване по въпросите: 1. „Формираната в акт за начет констатация относно неположен труд и недължимост на трудово възнаграждение, опровергава ли се от липсата на документи, установяващи ползването от служителя в този период на законоустановен отпуск?“ и 2. „Следва ли да се приеме, че съмнението във верността на констатациите в акта за начет е достатъчно, за да се приеме, че те са опровергани?“ Според касатора, въпросите са разрешени от въззивния съд в противоречие с решение № 699 от 15.11.2010 г. на ВКС по гр. д. № 86/2010 г., IV г.о. и решение № 206 от 02.10.2014 г. на ВКС по гр. д. № 3751/2013 г., III г.о. Касационна жалба срещу решението частта, в която е уважен иска по чл.422 ГПК е подадена и от ответника Д. Т. Е. с доводи за неправилност, нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, а в изложение към жалбата поддържа, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по уточнените от настоящия състав на ВКС въпроси, които се свеждат до правомощията на въззивния съд при разглеждане на иск за съществуване на вземането по чл.422 ГПК въз основа на акт за начет и дали фактическите констатации в акта за начет за причинени вреди на организациите и лицата по чл.4 ЗДФИ в пряка и непосредствена последица от поведение на виновното лице са основание за ангажиране на пълна имуществена отговорност по чл.21 ЗДФИ. Според касатора, въззивното решение противоречи на съдебната практика на ВКС в представените решения и поставя въпроси в приложното поле на чл.280, ал.1, т.3 ГПК - Може ли да се приеме, че е налице противоправност в поведението на начетеното лице, когато едва със съдебния акт на въззивния съд се сочи нарушена правна норма, която не е от категорията на задължаваща или забраняваща правна норма на нормативен акт, уреждащ бюджетната, финансово-стопанската или отчетната дейност на организациите и лицата по чл.4 ЗДФИ? и факултативен или задължителен етап от финансово-начетното производство е допълнителната проверка по чл.49 от ППЗДФИ? Неизвършването на такава проверка по постъпило възражение срещу акт за начет опорочава ли акта за начет и води ли до отпадане на презумптивната доказателствена сила на фактическите констатации в него? Отделно се твърди очевидна неправилност на решението по смисъла на чл.280, ал.2 ГПК. От двете насрещни страни са подадени писмени отговори, в които са оспорени доводите в касационните жалби като считат, че липсва основание по чл.280, ал.1, т.1 и 3 и ал.2 ГПК за допускане до касационно обжалване и претендират разноски пред касационната инстанция. За да постанови решението, въззивният съд е приел, че при извършена финансова инспекция на „Дентален център - 1 - Бургас“ ЕООД, възложена със заповед на директора на АДФИ (с предмет определянето, начисляването и изплащането на основни и допълнителни възнаграждения на персонала в дружеството за 2013 г., 2014 г. и 2015 г.), на ответника Д. Т. Е., заедно с други две лица е съставен акт за начет в качеството му на управител през процесния период. Съдът е установил, че актът за начет съдържа изискуемите реквизити по чл.43, ал.2 ППЗДФИ и са спазени формалните изисквания на закона за провеждане на финансова инспекция, а фактическите констатации в акта се смятат за истински до доказване на противното съгласно чл.22, ал.5 ЗДФИ. Според мотивите на решението, допълнителната проверка по чл.22, ал.6 ЗДФИ от комисията по чл.49 ППЗДФИ не е задължителен етап от финансовата инспекция, след като актът за начет е връчен на проверяваните лица, има произнасяне на финансовия инспектор по подадените възражения в писмено заключение по чл. 22, ал. 4 ЗДФИ, но не са открити нови данни и доказателства, които променят по същество констатациите в акта относно предпоставките за имуществената отговорност, поради което не се налагало извършването на допълнителна проверка по чл.22, ал.6 ЗДФИ. Съобразявайки, приетите по делото съдебно-счетоводни експертизи, съдът е приел също за доказани констатациите в акта за начет, че са платени без основание /за втори път/ суми за месечна работна заплата на ответника и други пет служители на денталния център, с разходни касови ордери, подписани лично от управителя Е.. С оглед на обстоятелството, че месечни възнаграждения са били начислявани и РКО са издадени в полза на управителя Д. Е., съпругата му и няколко служители в дружеството, въззивният съд е приел, че ответникът следва да отговаря имуществено поради умишлено нарушаване нормите на бюджетната, финансово-стопанската или отчетна дейност на организациите и лицата по чл.4 ЗДФИ. Настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че при тези фактически и правни изводи на въззивния съд, формулираният първи въпрос в изложението на касатора - ищец не покрива общата предпоставка за достъп до касация, тъй като въпросът е фактически, т.е. свързан е с преценка на установените по делото обстоятелства и правилността на решението, поради което не покрива изискванията за правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Вторият въпрос обуславя изхода на делото, но не е разрешен в противоречие с установената практика на ВКС, поради което не обуславя допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. В цитираното от касатора решение № 699/15.11.2010 г. по гр.д. № 86/2010 г. на ВКС, II г.о. се приема, че доказателствената сила на актовете за начет, съставени от надлежен орган на вътрешен финансов одит (проверка, контрол) по установен от закона ред, задължава съда да приеме, че фактите в акта са се осъществили така, както са удостоверени, т.е. че фактическите констатации са верни, докато бъде доказано обратното чрез пълно доказване. За да се обори актът за начет не е достатъчно само да се създаде съмнение в неговата истинност В случая, изводите на въззивната инстанция са в същия смисъл – внасянето на съмнение и разколебаването на фактическите констатации в акта за начет не е достатъчно, за да се приеме, че презумцията е оборена. В този смисъл, въпросът, „следва ли да се приеме, че съмнението във верността на констатациите в акта за начет е достатъчно, за да се приеме, че те са опровергани“, не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, поради което не обосновава допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Не са налице основанията по чл.280, ал.1 ГПК и по поставените в изложението към касационната жалба на Д. Т. Е. въпроси поради следното: Първите два въпроса - налице ли е вреда по смисъла на ЗДФИ при погрешно водене на счетоводството и кога тя е причинена умишлено от виновното лице, не обуславят допускане до касационно обжалване на решението, тъй като са фактически, а отговор може да бъде даден при разглеждане на правния спор по същество, след преценка на възприетите релевантни за делото факти и обстоятелства. Процесуалноправните въпроси за задълженията на въззивния съд при разглеждане на иск за съществуване на вземането по чл.422 ГПК въз основа на акт за начет - да изследва наличието на умисъл в поведението на лицата, причинили вреди, да разпредели доказателствената тежест, като даде квалификация на деянието, от което са причинени вреди и да изследва предпоставките за търсене на пълна имуществена отговорност по чл.21, ал.1 ЗДФИ, при оспорване на фактическите констатации в акта за начет, не са разрешени в противоречие с практиката на ВКС. Според мотивите на възивното решение, актът за начет е съставен от компетентен орган при извършването на финансова инспекция в общинско предприятие на бюджетна издръжка и е спазена процедурата по глава трета на ЗДФИ, поради което на основание чл.22, ал.5 ЗДФИ фактическите констатации в акта за начет се считат за истински до доказване на противното. При тези съображения, въззивната инстанция приема, че са нарушени конкретни задължения от ръководителите на дружеството, при осъществяване на финансовото управление и контрол при разходване на публични средства (чл.3, ал.1 ЗФУКПС), което се доказва и от заключението на финансовите инспектори по направеното възражение на лицата, причинили вреди, за което те следва да носят пълна имуществена отговорност. Съдът е установил, че законовата презумция не е оборена чрез обратно и пълно доказване от ответника, а опровергаването е недопустимо да се основава на друга презумция. Тези изводи са в съответствие със съдебната практика на ВКС по гр.д. № 7417/2014 г. на ІV г.о и гр.д. № 1146/2010 г. на ІІІ г.о., вкл. и цитираното от касатора решение № 69 от 21.05.2012 г. по гр.д. № 516/2011 г. на ІV г.о., според което вредата е само имуществена и от вида на претърпяната загуба, когато тя е причинена умишлено, като законодателят в чл.21 ЗДФИ не поставя ограничение за формата на умисъла. Според въззивния съд, актът за начет е издаден при извършена финансова инспекция, а съдържанието му отговаря на изискванията по чл.43, ал.2 ППЗДФИ, поради което не е отпаднала неговата материална доказателствена сила. В мотивите на решението се посочва, че вредата е причинена умишлено в хипотезата на чл.21, ал.1, т.1 ЗДФИ, т.е. действията на ответника са противоправни, осъзнавайки или допускайки настъпването на вредни последица за дружеството, с подписването на РКО за повторно изплащане на възнаграждения само на някои служители, независимо от наличните ведомости за заплати, за което ответникът следва да отговаря като субект на специалната имуществена отговорност по ЗДФИ. Тези мотиви са изцяло в съответствие с практиката на ВКС в решение № 267/09.12.2014 г. по гр.д. № 7254/2013 г. на ІV г.о. и разясненията в ППВС № 7/17.06.1981 г., т.2, в което се приема, че с оглед характера на отговорността в акта за начет следва да се изложат фактически констатации, подкрепени с надлежни доказателства за предаденото по установения ред имущество на отчетника, за отчетеното и за неотчетеното от него. Разликата в по-малко е недоимък, последица от неизвестни причини. Налице е щета за организацията и отчетникът носи пълна имуществена отговорност за нея. Дадените указания са прилагани и след измененията в законодателството, като са доразвити в съдебната практика на ВКС - напр. решение № 163/18.06.2015 г. по гр.д. № 6292/2014 г., ІІІ г.о., според което отчетникът притежава оперативна самостоятелност при събирането, съхраняването и изразходването на парични или материални ценности, поради което е практически невъзможно да се установи с какви конкретни вредоносни действия или бездействия е причинил липсата. Върху него обаче тежи общото задължение да пази повереното му имущество. Затова е достатъчно в акта за начет да се изложат фактически констатации за предаденото имущество на отчетника, а за разликата между отчетеното и неотчетеното от него се носи пълна имуществена отговорност в съответствие с даденото с ППВС № 7/81 г. разрешение, което не е загубило сила. Затова оборването на тези фактически констатации може да стане от ответника само при условията на пълно доказване/ решение № 158 от 19.07.2011 г. по гр. д. № 1146/2010 г. на ІІІ ГО на ВКС, т.12 от ППВС № 5 от 15.12.1955 г./. В същия смисъл са крайните изводи на въззивния съд – установено е причиняването на вреда от управителя на дружеството, което в качеството му на лице, което отговаря за разходването на средствата и упражняване на контрол върху финансите на дружеството, е допуснало умишлено повторното изплащане на недължими трудови възнаграждения на себе си и някои служители на дружеството, за което следва да носи пълна имуществена отговорност. Предвид изложените съображения, въпросите на ответника не обуславят допускане на касационно обжалване поради противоречие с практиката на ВКС на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Фактическите и правни изводи на въззивния съд не могат да бъдат проверявани за незаконосъобразност поради нарушение на материалния закон и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила в производството по селекция на касационните жалби по чл.288 ГПК, тъй като по същината си въпросите, поставени в приложното поле на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, не покриват изискванията за обуславящ изхода на делото правен въпрос по чл.280, ал.1 ГПК, а отговорът им има значение за правилността на решението във връзка с доказването на установените по делото конкретни факти. По своето съдържание повдигнатите въпроси представляват касационни доводи по чл.281, т.3 ГПК за необоснованост на приетите фактически констатации, въз основа на които е приложен материалния закон, поради което въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. Не е налице и поддържаното основание за очевидна неправилност на въззивното решение по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, тъй като липсва нарушение на възприети и утвърдени в съдебната практика на Върховния касационен съд основни принципи при решаването на възникналия правен спор за реализиране на имуществена отговорност на виновното лице за причинени вреди на организации или лица по чл.4, т.1-3 ЗДФИ. Не е налице явна необоснованост на мотивите поради нарушаване правилата на формалната логика при тълкуването и прилагането на закона или нарушаване на императивни правни норми, с оглед на което липсват предпоставките за допускане на касационно обжалване поради „очевидна неправилност“ на въззивното решение, засягаща обема на дължима защита и съдействие. „Дентален център-1-Бургас“ ЕООД, представлявано от управителя д-р М. Я., чрез адвокат Б. В. от АК - Бургас и Д. Т. Е. чрез адвокат М. Г. от АК - Бургас са поискали направените разноски в касационната инстанция, но с оглед недопускането на касационно обжалване на решението по касационните жалби на двете страни, съдът не присъжда такива. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение